Таньо Клисуров

СОБСТВЕНИК НА БОЛКАТА

И с много, и с малко можеш да преживееш.
Но за всичко си плащаш съответния данък.
Собственик съм на болката. Заради нея
животът крещи в ухото ми: „Давай! Давай!”
Тази собственост има и свое предимство -
болката прави разума по-ясен;
състраданието превръща в необходимост,
дребната радост - в диамант прекрасен,
който може да украси дните ти
и да разпръсне наоколо мрака.
Болката дава стръв на мечтите,
на любовта - дълбина неочаквана.
Който болката не е изпитвал -
просто не знае цената си колко е.
Затова почвам всяка своя молитва
с „благодаря ти, болко!”.

ПОЕТЪТ

С фаталния изстрел на мрака завесата падна.
Сега всяка крачка с бастуна опипва Поетът.
Жестоки са ъглите. Хората с явна наслада
следят как се блъска самотен, мъчително крета.

За външния свят той отдавна е вече отписан,
но вътре в душата му сини простори живеят:
Чирпан се повтаря до болка в ранената мисъл,
блести Анхиало, сирени там песни му пеят;

пристигнал във Банско, люлее на скути Никола -
момчето, което ще плава с мечтания кораб;
в сълзата, клепачите слепи със сила пробола,
изгряват два кораба - тези на Мина и Лора…

Честта му говори и страшни съвети му дава,
зарежда пак дулото, в чашата сипва отрова.
Настръхва срещу му еснафската болна държава,
дори и сега клеветата приплъзва отново.

Но никой не може, Историйо, теб да излъже?
В безпаметна София или в коварната битка.
Тъй както добра самодива, България бърже
превързва му раната с вечната ботевска билка.

Епохите както в балади внезапно се смесват,
звездите го гледат от свода с очи изумени.
Гората шуми и му носи очаквани вести,
венци му изплитат поети, след него родени.