ИЗОГРАФИСАНИ В ХРАМА НА БЪЛГАРСКИЯ ХУМОР

Диана Димих

Ако потърсим в нашата литература няколко книги, в които народът ни “с усмивка се прощава със своето минало”, сред тях непременно ще попадне и една Вазова повест. В нея предосвобожденският градец изживява своя истински празник - с огнените клетви през комшийския стобор, с незабравимите фигури на “чичовците”, с ведрия и опрощаващ хумор на писателя. По много поводи в ежедневието си припомняме някои от портретите в тази “галерия от типове и нрави български в турско време”, защото имената им отдавна са станали нарицателни. Още от детството помним ярките черти и табиетите на Вазовите “чичовци”: Хаджи Смион, който изува калеврата си, преди да каже нещо, веселият Мирончо с немирното пискюлче на нощната шапчица, многознайникът Иванчо Йотата. По-късно техните характери затвърждават представата ни за отколешните българи, за подигравките и увеселенията, за смешните разпри и наивните схващания на онези, които ни гледат от пожълтелите фотографии в семейния албум. Затова и любовта към народ и родина не е абстрактна. Тя тръгва от обичта към рода, към нашите прабаби и прадядовци, които са съвременници на Вазовите чичовци. Мъдрата ирония на писателя, бликащата от повестта му жизнерадост ни помагат да разберем по-добре и себе си, и живелите преди нас, да осъществим в душите си онази тъй необходима връзка между поколенията, която брани народа от заличаване на неповторимото в облика му и доизвайва националния ни портрет.
Простосърдечни и забавни, колоритните “чичовци” изпъстрят живота на стария Сопот със своите приумици, кавги и страхове. Затоплени от Вазовата обич, те влизат в читателските сърца не като литературни герои, а като живия дух на времето, като скъпия на всеки българин, макар и несъвършен, образ на миналото. Самото заглавие на повестта е отблясък от Вазовото умилително отношение към неговите герои. В свойското му обръщение към тях има едновременно близост и снизхождение, усмихнато отдалечаване и кръвно родство с хора и нрави, над които се лее беззлобният смях на поколенията. И заради това, че повече се любуваме на “чичовците”, отколкото да търсим кусурите им, заслуга има тяхната подкупваща непосредственост и жизнена сила. Трябва да благодарим на дядо Вазов за радостта, веселието и непреднамерения хумор в приказката и действията на неговите “чичовци”.
Да запазиш за поколенията не само спомена за героичните подвизи на своя народ, но и аромата на делниците му - по-голяма не може да бъде заслугата на един писател, с обич и признателност наречен н а р о д е н.