Хипотеза

Панко Анчев

1.

В своята знаменита статия „Към философията на българската история.  Византизмът в средновековна България”, публикувана в сп. „Философски преглед” от 1931 г., Петър Мутафчиев си задава въпроса защо в българската история периодите на възход се заменят толкова бързо с упадък, след който отново настъпва подем. Защо България в определени моменти през средновековието е велика сила, могъща държава с огромна територия, а после или пада под робство, или губи земи и население и се превръща в дребна и незабележима страна - каквато е днес. Необясними са дългите периоди на съществуване под чужда политическа власт, през които съпротивите са съвсем ограничени. Това кара мнозина да виждат у българския народ бързо примиряване с робската съдба, ниска степен на национално достойнство и готовност да служи почти безропотно на всеки нов господар. И то повече от половината време след създаването на българската държава досега. Странно и необяснимо наистина…

В историята всичко е проявление на Божия промисъл. Бог дава знаци, които ние трябва да разпознаваме и по тях да съдим за ставащото и предстоящето. Ако съумяваме да разчитаме тези знаци, ще можем по-лесно да осъзнаваме кои сме и защо сме такива, а не други, от къде идваме и накъде отиваме. Без такова самосъзнание не може да се живее дълго.

За съжаление нито историята, нито философията, а още по-малко литературата, могат да се похвалят със сериозни постижения в обяснението на странната българска историческа съдба - макар да се правени опити и да са полагани усилия за разгадаване на тази загадка. Неразвитостта на науката философия на историята е причина тези опити да се твърде плахи и дори направо неуспешни. Защото подобни проблеми не се решават емоционално, патриотарски или нихилистично, когато не съществуват реално, а политически.

Всеки народ е особен и има своя собствена, различна от на другите народи, историческа съдба. Едни народи са големи и силни, организирани са в държави с важно място в геополитиката и определящи нейния ред и законите й. Други са малки и немощни, кретащи в обоза на историята и съпровождащи послушно големите и силните, онези, които вървят напред преди останалите. Народите очевидно са като хората и като хората съществуват в някаква общност, изградена на иеархически принцип със строга субординация. Иначе човечеството би изпаднало в безконтролен хаос и щеше бързо да се самоунищожи в него. Но ние виждаме как светът винаги се е подреждал хармонично и въпреки кръвопролитните войни и страданията на хората народите творят собствената си история заедно с останалите и заедно преодоляват изпитанията на времето. Те може и да воюват помежду си, но в крайна сметка разчитат едни на други, пазят се и си помагат, когато е наложително. Често се случва уж непримирими врагове, а са заедно в някакво изпитание, изникнало и пред двата народа едновременно. По-силният не винаги покорява по-слабия. Много често го покровителства и му помага да се избави от злини и да тръгне спокойно по пътя на собственото си израстване.

Но йерархията не е само в политическото, военното и икономическото неравенство и подчинение, а и във взаимодействията между културите и цивилизациите. Не са редки случаите, когато два народа и техните държави постоянно са в политически и военен конфликт, но културно и цивилизационно са в сътрудничество и принадлежат на един и същ цивилизационен и културен тип. Това показва, че историята не бива да се разглежда еднопланово и едностранно и че важното в нея е извън видимото. Много често историята се изучава честолюбиво и от гледна точка на някаква политическа изгода и полуистина и това прави историческото подчинение и зависимост унизително и в противоречие с политическите (по-скоро пропагандните) начала на държавата и нацията. Тогава не се вижда положителното там, където то е в противоречие именно на честолюбието и националната гордост и самочувствие, а се търси в неща, които или не са верни, или нямат такова съществено значение.

И все пак това, което вълнува проф. Петър Мутафчиев, наистина е озадачаващо или поне предизвикващо въпроси, които чакат все още отговорите си. Защо наистина е възможна такава линия на историческото развитие, каквато следва българската средновековна държава? Една от причините безспорно е властовата сила или слабост на владетеля, но нали е очевидно, че само с желание и амбиция не се става велик владетел и пълководец, комуто да се подчинят другите народи и бъде възможно продължително време държавата да е голяма и силна. И обратно, слабостта на владетеля, малодушието и ленивата му мисъл, дори придружени от неумение да се решават важните държавни дела, не е достатъчно основание за упадък и разруха. Всяка държава е надарена с инстинкт за самосъхранение и регулиране на вътрешното си състояние и поради това са чести случаите, когато управляващото тяло намира начини да отстрани слабия политик и да го замени с адекватен на потребностите и перспективите на държавата ръководител. И когато е необходим такъв водач и владетел, който да изпълни Божия промисъл за могъща империя, на власт идва такъв прозорлив и умеещ мъж, с когото сякаш стават чудеса.
Тогава?
Очевидно е тогава, че трябва да гледаме на историята не като на приказка за нашите желания, а да разполагаме народа, нацията и държавата в контекста на цялото, за да видим какво е истинската им същност и предназначение. Всеки народ има зададена мисия и когато я изпълни, потъва в историята и изчезва в нея. Нашият народ обаче очевидно не е изпълнил мисията си, тъй като още не е потънал в историята и не е изчезнал в нея! Държавата ни обаче на два пъти изчезва и се възстановява мъчително след дълго и търпеливо очакване и в определени моменти и революционни действия. И ако първото падане под чужда власт да не е чак толкова фатално от културна и цивилизационна гледна точка, тъй като влизаме в състава на Византийската империя и по-тясно се интегрираме с културата и цивилизацията, към които по принцип принадлежим след официалното покръстване, то второто - в  края на ХІV век е с тежки последствия и рязка промяна в геополитически план. От друга страна обаче то е знаково изпитание за нашата устойчивост като народ и способност за оцеляване и предпазване от греховете и пороците, които сполетяха необременяваните от подобни покорявания и робства западноевропейски народи.

2.

Средновековната българска държава се създава първоначално като военен съюз между два народа, които чрез нея трябваше да образуват новата славянобългарска народност и да оформят северо-западния край на християнско-византийската цивилизация. Тук или в близост до тази държава трябваше да мине границата между Западната и Източната църква. Византия признава бързо държавата, тъй като вижда нейното важно значение на охранител на северо-западните й граници и буфер между нея и нашествията на варварските племена отъкм Дунав. Славянобългарите именно трябваше да възпират опитите за инвазия в империята на народи и племена, които биха я разрушавали и ерозирали отвътре. Византия отстъпва своя територия и се примирява с присъствието на съюза между двата народа, защото осъзнава ползата от силен фортпост срещу северните набези. Тази надежда се оправдава няколко века поред - до кръстоносните походи, когато и разложената вече и сериозно боледуваща Византийска империя бива покорена от латините. Истинските и смъртоносни заплахи за нея идват от юг, където тя няма такава солидна преграда пред враговете на православно-византийската цивилизация.

Може по-сетнешните набези на българските владетели към Константинопол и територии на империята да подхранват нашето национално самочувствие, особено внушителните военни и политически победи, поставили византийските императори почти на колене, но е очевидно, че смисълът на славянобългарската държава не е бил да замени византийското империя и цивилизация. Ако беше така, щеше да е реално осъществена тази цел. Но ние виждаме как държава като нашата и народ като славянобългарския се включва в охраната на едно огромно културно и цивилизационно богатство и в спасяването на православието. Историческото значение на тази заслуга е наистина огромно и неизмеримо. Това преди всичко трябва да ни радва и изпълва с национално самочувствие, а не кръвта, която българите са проливали и жертвите, които да полагали за разширението на държавата, за покоряването на други народи и разграбването на чужди богатства.

И сега тук трябва да направим едно уточнение и да се вгледаме по-внимателно в историята. Славянобългарската държава търпи най-големите си поражения и дори бива присъединена политически към империята, когато не е в състояние да я брани и прегражда пътя на завоевателите от север. Това става малко след царуването на благоверния цар св. Петър. Но не защото св. цар Петър е безволев и слаб владетел. Точно обратното. А защото променя  целта и предназначението на държавата, утвърдени от неговите предходници и особено от баща му цар Симеон. Той не води завоевателни войни, но охотно пропуща през страната руския владетел Святослав и други неприятели на Византия. Целта му е с цената дори на компромиси да запази мира, за да устрои държавата така, че да укрепва просвещението и християнството. При Петър окончателно се оформя аристокрацията и институциите на властта. От военна организация държавата се превръща в стабилен институт за развитие на икономиката, културата, църквата. Засилва се отново строителството на храмове и манастири. Цар Петър много здраво държи властта и успешно предотвратява всякакви опити за промяна на политическото статукво.

Може да се каже, че именно по време на царуването на цар Петър България завърши процеса на интеграцията си във византийско-православната цивилизация  (променя се дори модата в облеклото на болярите, които възприемат византийския модел). Сега тя не е само охранител на границите на тази цивилизация, но и активен неин строител и душа и сърце на славянския й елемент. На българския владетел официално е признато правото да се нарича цар - най-високият титул на владетел на държава, а архиепископът на Българската църква е въздигнат в сан патриарх. Това са изключително важни придобивки и признание за българите, на които вече е отредено ново цивилизационно положение в християнския европейски политически свят. Границите са закрепени с договори, животът в страната е сравнително спокоен.

Ала две причини има, които карат историците да виждат в царуването на Петър упадък и причина за покоряването на България от Византия. Първата причина е въздигането на Киевска Рус като нов политически и духовен център на Източната църква. Самата Византия навлиза в криза и макар блясъкът и силата й да са все още ярки и впечатляващи, разяждащите процеси вече са започнали. Те протичат и в България. Голямата държава трудно се управлява и става почти невъзможно да се обезсилят центробежните сили - особено на периферните владетели. През 928 г. сръбският княз Чеслав Клонимирович възстановил Сръбското княжество, което било превърнато от Симеон І в българска провинция. Малко след смъртта на Петър през януари 969 г. въстават и се отцепват четиримата братя-комитопули Давид, Мойсей, Арон и Самуил и образуват нова държава в западните покрайнини на досегашната. Преди това набезите на маджарите разколебават чувствително българското царство и практически го обричат на скорошна гибел.

За историята времето на царуването на Петър е и подготовката на бъдещото величие на Русия и за преместването на центъра от „Втория” към „Третия” Рим. По същество това е грандиозен исторически преход, знак за скорошната гибел на Византия. България трябва да изпълни мисията си в този случай и да пренесе постепенно всичко духовно ценно от Византия на Русия и на славянския свят, за да го запази и за да оплоди бъдещото величие на „Третия Рим”.

Никак не е случайно, че именно по това време се подвизава преподобният наш отец св. Йоан Рилски Чудотворец. Той е израз не на социален протест, а на истински духовен подем, на укрепване на вярата и окончателното утвърждаване на християнството по българските и славянските земи в Европа.

Идването на светите седмочисленици в България, приети толкова радушно от св. цар Борис-Михаил Покръстител, постави отечеството и създаващата се култура в нова ситуация и историята й предяви нови цели и задачи. Тук именно се зароди и разви славянската православна цивилизация (Вж книгата на Анчо Калоянов „Славянската православна цивилизация”, 2007). Най-напред бяха преведени на славянобългарски и размножени свещените и богослужебни книги с оглед въвеждането на славянобългарския език в богослужението. Създаването на единен книжовен език, на който да е възможно да се водят административните дела в държавата и да се превърне той в езикът на църковното общуване в цялото славянство е особено важен знак за ролята и мястото на България в тогавашния мир. Интересно е да се проследи как се осъщствява този сложен и продължителен процес, в който първостепенно е участието на славянобългарите. В един момент, когато св. Борис предоставя трона на сина си Владимир, се появява опасност от преориентация към западната църква. Владимир не връща езичеството, а прави опит да насочи държавата и църквата на Запад, да прекъсне наложените от баща му отношения и да промени посоките на движение. Както аргументирано и убедително доказва в цитираната по-горе книга Анчо Калоянов Съборът от 894 година, свикан по инициатива на св. цар Борис отстранява тази опасност и въвежда славянския език като официален в страната. И в Църквата, разбира се. Тезата на Анчо Калоянов за началото чрез решенията на Събора на славянска православна цивилизация трябва да се разбира според мене именно като отваряне на възможност чрез славянобългарските книги да се разпространи християнството от източен тип  сред славянските народи и най-вече в Русия. За да се превърне тя по-късно в новата православна империя и да продължи делото и мисията  на Византия.

Създала славянските книги и осигурила възможност те да се разпространят в благотворна почва, България постепенно губи силата, значението, а и главната си роля, за да изчезне в края на ХІV век от политическата карта на Европа за цели пет века.

3.

 В края на ХІV век България изчезва за цели пет века от политическата карта на  Европа, но реално е жива и се подготвя за новата си съдбовна мисия.

С падането на Византия под напора на османските турци Западната Църква би трябвало да се счита за победител в спора Изток-Запад. Вселенската патриаршия продължава да обгрижва православните в Османската империя, но зад нея вече не стои могъщата държава, за да бъде влиятелна както преди в световните дела. Западът вече е поел пътя на новата социално-политическа и икономическа система и скоро ще завоюва почти целия свят. Но със засилването на Русия, което е видимо още от края на ХІV век, въпреки големите трудности, която преживява, и превратностите на съдбата, стоварили й се с нашествието на монголите, татарите, шведите, поляците и други народи и държави, противостоенето „Изток-Запад” продължава и придобива нови измерения. Русия става защитник на поробените православни народи, сред които най-голяма е групата на славяните. Православният свят още след окончателното падане на Византийската империя под  властта на Османската империя се обръща към Русия за намеса и избавянето им от робство (Вж. интересната и добре аргументирана статия на +Варненския и Великопреславски митрополит Кирил „Православните църква и освобождението на България” в сп. „Простори”, бр.6/2009).  

Новите реалности в Европа наистина по новому наложиха разглеждането на  проблема за противостоенето „Изток-Запад”. Могъществото на Русия изисква нейното присъствие на Балканите и проливите и тя си поставя като стратегическа задача тяхното овладяване. Тази стратегия се гримира с условието за освобождението на поробените братя-славяни и православни, които живеят на Балканския полуостров. Така се появява т.нар. „Източен въпрос”, който е възелът на противоречията в европейската политика от ХVІІІ век насам. „Запад” е съгласен с мотивите на Русия и привидно не пречи на тяхната практическа реализация, но разбира се не позволява това да става с резки движения, които да разрушат геополитическото статукво. С времето Османската империя запада и в началото на ХІХ век тя навлиза в последния стадий на своето съществуване, което още повече усложнява ситуацията и изостря противоречията, заложени в „източния въпрос”.

Да, „източният въпрос” се е свеждал най-напред до завоюването на проливите, после до свобождението на поробените народи, но всъщност той е цивилизационен въпрос и съдържа в себе си необходимостта от възстановяването на „Втория Рим”, т.е. Константинопол (дн. Истанбул)  като главен център на православната цивилизация. В тази необходимост е и цялата му същност и смисъл.

Константинопол не случайно става център на християнството. Той затова е и построен от император Константин Велики. Той е главен град на Източната Римска империя и седалище на вселенския патриарх. В Константинопол се запазва истинското християнство така както ни е завещано от Светото преданията и Светото писание. Изпитанията на православието са тежки, но с падането на Византия и на православните славяни под османска власт се проверяват неговите носители и хранители. Но изпитанието се дава не кога да е, а точно когато вече има кой да замести Втория Рим и Византия. Божият промисъл обаче се проявява в освобождението на православните славяни след дългите векове на иноверско робство. Това означава,  че след края на изпитанието и послушанието вярващите християни ще се завърнат в своя Втори Рим, за да му придадат нов смисъл и блясък.

Българите като православни славяни са включени в разрешаването на този именно аспект от „източния въпрос”.

Когато говорим днес за т.нар. „източен въпрос”, не бива в никакъв случай да се натрапват в  неговото решаване  териториални претенции и застрашително преначертаване на европейската политическа карта като стремеж за нарушаване на съществуващия баланс на силите в света. Буржоазната епоха наложи нови правила и нов световен ред, както и нова отношение към традиционните проблеми на противоречията между държавите и цивилизациите. Ненаситната страст за печалби поражда непрестанна борба за суровини и пазари, за контрол върху търговските пътища и всяко изменение на зоните на влияние и политическата карта е съпроводено с огромни трансформации в геополитиката. Такива промени не са желателни и виждаме как в модерната история те практически се избягват чрез различни дипломатически ходове. Ако през 1878 г. след войната с Турция Русия беше получила правото да завладее и задържи за себе си Константинопол, т.нар. „източен въпрос” щеше да бъде окончателно решен. Но Русия нямаше такова намерение, понеже не беше готова да осъществи подобна грандиозна историческа идея, а и самата идея не бе узряла, за да придаде действителния мащаб на т.нар. „източен въпрос”. Тя не реши в достатъчна степен и останалата част от въпроса - най-вече по отношение на България, а и изобщо на Балканския полустров останаха доста спорни положения, несправедливи отреждания и отнемания на територии. Благодарение на тези несправедливости европейската карта бе така разчертана, че да се осъществи принципът на английската дипломация „Разделяй и владей”. Националните държави не можаха да се разположат върху историческите си територии, а самите нации не се обединиха, разхвърляха се по съседни земи и станаха източник на двустранни и многостранни конфликти. Руско-турската освободителна война от 1877-78 г. задълбочи „източния въпрос”, но отложи задълго окончателното му решение, макар да създаде впечатлението, че тя именно го е решила веднъж-завинаги. И така общо взето се смята в историята. Или поне не се поставя под съмнение.

Щом „източният въпрос” е цивилизационен въпрос, той не бива да се разглежда като обикновен геополитически въпрос, чрез чието решение се осъществяват тактически цели от рода на „овладяване на проливите” или дори „освобождаването на поробените братя-славяни”. А той е цивилизационен въпрос”, тъй като ядрото му е християнският Константинопол и възстановяването на „Втория Рим”, след като няма да има „Трети”.

Европейският съюз би могъл да се  приеме за новия модел на Римската империя. Всъщност, това е и идеята на неговите вдъхновители и създатели. Чрез новата Римска империя те искат да обединят европейските сили за рязък икономически скок и тотално господство върху света. Целта обаче е да се възстанови империята в нейния западен вариант, чрез което да се сложи ръката на властта и влиянието върху източната част, т.е. православната и да се намали до минимум ролята на православните християни (при това без Русия) в решаването на световните дела. Европейският съюз е теория и практика, противоположна по дух и смисъл на славянофилската концепция за европейското устройство. Поради това изключва Русия, но приобщава западните славяни и прави жест на православните с приемането на България, Румъния и Гърция, но без да им отрежда мястото, което те биха имали в славянофилската концепция.

В конфигурацията, която Европейският съюз създава, българите извличат единствено икономическа изгода. ЕС може да помогне на държавата и нацията ни за установяване на строг и сигурен обществен ред и противодействие в някаква степен на престъпността и корупцията. Но това не са цивилизационни цели, които една нация и държава би трябвало да си поставя в своето историческо развитие. Те са твърде дребни в сравнение със задачите, които историята й поставя.

Европейският съюз има намерение да разреши окончателно и т. нар. „източен въпрос”, като включи и Турция в себе си и така да възстанови в пълния й обем Римската империя. Това решение не е „съобразяване с реалностите”, а политически ход за изпълнение на плана по „западен модел”. „Втори Рим” няма да има, а „Третият” ще бъде постоянно под прицел и обезсилван с отнемане на възможности за възстановяване на империята в нейния „източен вариант”.

Правилното и целесъобразно, по Божи промисъл, възстановяването на „Втория Рим” е необходимо на историята, за да започне ново развитие на човечеството, основано вече на религиозното съзнание. То е необходимо заради изчерпването на целия досегашен модел на развитие и особено на развитието през модерната епоха. Рано или късно всяка система се изчерпва и настоява да бъде сменена с друга. Така е и сега. „Източният въпрос” е този, който даде знака, че чрез решаването му ще настъпи необходимата смяна и ще започне нова епоха.

А щом това е необходимо на историята, значи е по Божи промисъл.