ПРЕДПИСАНИЕ ЗА НАИВНИЦИ
ПРЕДПИСАНИЕ ЗА НАИВНИЦИ
Светът ще стане по-добър. Ще стане!
Но са му нужни две гальовни длани -
да го прегърнат тихо, без преструвка,
ако усети камъче в обувката;
да го подпрат, преди да стане късно,
когато го пришпорят земетръси;
да му посочат звезден лъч във мрака,
ако забрави пътя към Итака;
да му протегнат стълба към небето,
ако мълвата изгори крилете му;
да го разсмеят, щом му се доплаче,
ако остане сам-самичък в здрача.
Нападне ли го ято черни врани,
да му превържат с девет билки раните.
И спомен да му подарят. За песен -
да я припява в нощите си есенни.
И да му стъкнат в зимен ден огнище,
без да поискат във замяна нищо.
Секунда след поредната измама,
да му напомнят: „Жив си! Страшно няма!”
Светът ще стане по-добър. Ще стане!
Дано сме живи! С белези по дланите…
ОЧАКВАНЕ
Зимата, която си отива -
недействителна и някак празна,
потопи града във равно сиво,
като недовършен късен празник.
Пролетта, която закъснява
и се бави някъде безсрочно,
само в сънищата ни развява
своето зелено многоточие…
Сред това безвремие потъвам
като песъчинка в океана.
Някакъв въпрос сега ме спъва:
„Още ли мечтаеш за промяна?”
Как да обясня, че не мечтая,
а очаквам /като за световно!/
буря истинска да заиграе,
вятърът да зашуми съдбовно.
Да заскърцат клони и дървета
нещо да се случи, да ни сепне.
Щом ни прати ясен знак небето,
и в гърдите болката усетим,
значи майката-земя е още жива!
Значи живи сме самите ние.
Равно-сивото не ни отива.
А цветът е рожба на стихиите.
ВРЕМЕ ЗА ПЕСЕН
”Всичко си има време,
време има за всяка работа под небето:
време да се родиш,
и време да умреш…”
Еклесиаст
Дошло е време да се разплатим -
със себе си. За всичко. До петаче.
Животът се изнизва като дим.
Живот ли беше, или пък задача?
Градих тъй както мога - слепешком.
Със счупени игли съшивах ризи.
Сега в прозорците на моя дом
понякога и зимно слънце влиза.
Лекувах рани с песни и треви -
а раните все по-дълбоки зеят.
Една внезапна болка ме преви,
а аз си мислех - вечно ще живея…
Обичах както мога - доживот.
Не ми остана време за омраза.
Мълчах години - с този тъжен ход
копнеех тишината да опазя.
Вървях по пътища без пътен знак,
с ожулени нозе заспивах нощем.
Насън летях към неизвестен бряг,
сега се питам - има ли го още?
Говорех, както мисля. Оцелях.
Все исках нещо истинско да кажа.
Простете ми, ако това е грях.
И забравете - ако е неважно.
И търсих до безкрайност светлина,
намирах време и да губя. Страдах.
Събирах камъни, но на война
не тръгнах никога.Не ми допада.
Пилеех чувства, а пък за кураж
не знам дали съм скътала и шепа.
По-лек ще е последният багаж,
ако превърна спомените в пепел.
Дошло е време думи да редим -
за песен и за плач, или за двете.
А после? После пак ще продължим.
Нали и п о с л е слънцето ще свети?
СРЕДНОЩЕН РАЗГОВОР С ВЕНЕТА
“Не става дума вече за потопа,
за бавното умиране си мисля…”
Венета Мандева
Ние тук сме добре, Венето!
Ние, дето се пишем за живи -
тъжни хора, унили поети…
Не живот - буренясала нива.
Сеем ялови думи нахалос -
нямат свършване “вечните теми”.
А светът, нажежен до бяло,
е застинал в кошмарно безвремие.
Нощем пишем поеми лирични,
денем сричаме битова проза.
Посивяха от толкова тичане
всички сънища нежно-розови.
Някак свикнахме с тъмните бурени,
здраво пуснали корен в пейзажа.
И небесният купол лазурен
се разсипва на прах по паважа.
Уж сме живи, а сякаш ни няма.
Няма кой да извика от болка:
стъпкан епос, лавина от драми,
разпокъсани строфи.
И толкова.
Е, това е за тези години…
Побеляхме /от навик/, Венето!
Той, потопът, навярно е минал,
ала ние не сме го усетили.
СЪНИЩА НА РАЗСЪМВАНЕ
Не разказвай съня си!
Не бързай, още е рано.
Нека си тръгне утрото.
Нека денят се разтъпче.
Има такова поверие:
сутрин разказан, лошият сън се сбъдва.
Сън се разказва след пладне:
ако е стегнал душата ти
с обръчи -
да се разпаднат…
Ако насън докоснеш с ръце небето,
болката ще се стопи, в очите ти ще е светло…
Само, моля те, не бързай!
Росата не се е вдигнала,
още не са я изпили
цветятa и пеперудите,
още събират в гнездата си сили
птиците несъбудени…
Слънцето още седи и чака
нощта да се скрие смутена.
Някаква сянка догонва тревожно мрака.
Не бързай, имаме време…
Знам, че потъваш от страх
и горещо се молиш
лошият сън в лъжа да потъне.
Знам, че татко е болен.
Сънувах кошмар. На разсъмване.
Но още е рано.
Няма да ти разкажа съня си.
И аз се страхувам, мамо!
NOTA BENE
И понеже не съм от камък -
да оцелявам след всичко,
искам да знаеш само,
че ослепях от тичане.
Бързах по стръмните улици
на делничната Голгота.
Обичам бели люляци.
Трънче ми влезе в окото.
На едно кръстовище старо
преди да светне зеленото,
се спънах на тротоара
между мечти и съмнения.
С ожулено слепоочие
и с търпелива усмивка
пак хукнах по сивите плочи
и си повтарях:”Ще свикна…”
Тичах - да те настигна,
да повървим под звездите.
Вятърът ми намигна
и хвърли пепел в очите ми.
Бързах да изпреваря
всеки твой поглед накриво.
Мълния ме удари.
Нищо. Нали съм жива?
Но понеже не съм от желязо -
да не ми пука от нищо,
тръгвам си. Незабелязана.
Болката ме разнищи.
След всяка твоя прищявка
който иска - да тича.
Аз си подавам оставката
от поста “Точно момиче!”
КРЪГОВРАТ
Толкова син
и някак тревожно далечен
е хоризонтът,
когато си тръгва лятото…
В една неочаквано тиха,
самотна вечер,
до вратата ще спре
отдавна забравен приятел.
Ще спусне ръце
над огнище от цветни спомени.
До насита ще пие утеха
от деветия кладенец.
Ще разказва весели случки
под небето огромно.
Ще прекъсва речта си с въздишка:
“А бяхме млади!”
По лицето му бръчки ще светят -
като пътеки.
А в очите му ще се спотайва
някаква мъдрост.
Есента ще приседне на прага -
лъчиста и мека,
като старо пророчество,
което уморено се сбъдва.
Ще прискърца вратата,
щом затихнат на лятото стъпките.
Но какво от това?
Вселената пак ще е цяла.
Натежала с човешки съдби,
земята ще тръпне
И насън ще рисува приказки,
покрити в бяло.
ОТВОРЕНО ПИСМО ДО ДЪЩЕРЯ МИ
Не бързай, детето ми,
не бързай да ставаш голяма!
Знам, препуска сърцето ти -
да пораснеш търпение нямаш.
Този свят те привлича
да се втурнеш в безброй посоки.
И мечтаеш да тичаш
непокорна, без страх от високото.
И сънуваш пътеки
без досадни стени и без граници ,
за да носиш по-леко
свойта крехка момичешка раница.
Че е толкова тежко
някой все да ти дава съвети,
да те пази от грешки,
да напомня: “Ела си по светло!”
Огледалото свети,
щом застанеш пред него, принцесо!
Но не бързай, детето ми,
да затваряш вратата на детството!
Някой ден ще узнаеш -
светът е далеч по-различен
от детската стая,
оцветена с молив и боички.
Някой ден ще пораснеш
и ще станеш съвсем голяма.
Ти ще бъдеш прекрасна!
Ала аз ще съм стара тогава.
Целувам те: мама.
У ДОМА
“Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне…”
Димчо Дебелянов
Завърнах се във бащината къща,
“когато вечерта смирено гасне”.
Но тук отдавна нищо не е същото.
Пустее дворът, в плевели обрасъл.
В градината до мамините ружи
пълзи трева, като зелена прежда.
Единствено небето теменужено
тъй както някога над мен се свежда.
Пресъхнала като дърво без корен,
чешмата в двора тъжно се превива.
Дочувам гласове на свидни хора,
пристига някой, някой си отива…
И ми се струва, че съзирам мама -
с една съседка разговаря тихо.
Съвсем наблизо огънче припламва -
мълчи баща ми, тайнствено усмихнат.
Хоро от спомени край мен се люшва.
Къде е този слънчев свят, къде е?
Щурците пак са тук, в тревата сгушени,
но сякаш по-различна песен пеят…
Мълчат прозорците, а пък на прага
един забравен ключ седи и чака.
Не знам защо, но искам да избягам,
за да не види никой, че съм плакала.
НАПИШИ МИ ПИСМО
Напиши ми писмо
и не питай защо го очаквам.
И не питай къде
сто години без тебе живях.
Нямам точен адрес,
но съм тук, на земята някъде.
И сънувам небе,
под което тъй дълго вървях.
Напиши ми писмо
и не питай дали те обичам.
Върху белия лист
нарисувай самотно дърво,
то с дъждовни очи
ще прегръща гнездата на птичките,
за да пази в дъжда
тази тяхна крилата любов.
И тогава ще знам -
още помниш дървото край пътя,
и дъждовния ден,
и спасените птичи гнезда.
В оня миг на порой
любовта се превърна в безсмъртие,
а дървото - във дом
под безумния ад на дъжда.
Напиши ми писмо,
излъжи, че си спомняш понякога,
то ще тръгне към мен,
посивяло от болка и прах.
Изпрати ми дъжда,
за да има какво да очаквам.
Сто години съм тук,
но не зная дали ги живях.
ЛЕГЕНДА ЗА ПЛАТНОТО
Кенарено платно - за бяла риза,
на дъното на раклата лежи.
Един далечен глас отнейде слиза:
“Пази го, дъще, - дар за бели дни!”
Втъканите от сърма нишки светят.
Платното е от бабиния стан.
Мъжете впрягали за път конете,
жените - с тях, на селския харман.
А късно нощем, щом светът заспивал,
запявал песен дървеният стан.
Совалката летяла и извивала
влакно за бяла риза и сукман.
Под шепота на бабините пръсти
искряло не платно - белеел сняг!
И всяка нощ кандилото до късно
примигвало над сгушения праг.
Пропявали петлите - втори, трети…
/Сънят за кратко грабвал своя дял…/
И като питка житена в полето
животът неусетно се въртял.
Променял се с годините животът -
замлъкнала на стана песента.
По бялата пътека на платното
и баба си отишла от света.
Докосвам с нежност сърмените нишки -
приличат ми на букви от писмо.
Навярно някой на небето пише
легенди от кенарено влакно.
ПЕСЕН ЗА БИЛКА
Когато в душата ми влезе “трънче”,
запявам любима стара песен.
Пак ме боли.
Но някак по-слънчево
става небето. И сякаш по-лесно
прегръщам болката, опитомена
от тихите звуци - като в молитва.
И с вас ли е същото, както при мене?
И вие ли с песен тъгата разплитате?
Нали сте я чували -
за “черней, горо!”,
оная гора, с листата зелени,
които отново ще грейнат напролет,
а нашата младост е младост до време?
Така си говоря.
Това си припявам.
А трънчето влиза все по-надълбоко.
Ех, тази песен за билка не става -
навярно гласът ми бърка посоките…
Ще дойде пролет, след нея - лятото.
Но болката чака, вкопчена в мене.
Всички сезони се сменят в душата ми,
но нещо в палитрата липсва.
Зеленото.
