БАБА ТОДОРА
Ако някой кажеше на хората на село P., че между тях живее един забележителен човек, те биха се усмихнали снизходително и биха отвърнали уверено: „Няма такъв, всички сме обикновени тука.” И дори не би им хрумнало, че това определение може да се отнася за баба Тодора.
Баба Тодора бе връстница на къщата, в която живееше. И двете не си знаеха годините, и двете бяха попукани и набръчкани от старост, и най-после - и двете се крепяха от някакъв чуден дух, който ги държеше и предпазваше от разруха.
През всичките години от своя живот баба Тодора бе живяла в селото си и единственият път, който я теглеше нанякъде, бе тясната пътека, която криволичеше нагоре в планината и водеше към Ръжана. Това място бе отредено само за хора, които имат очи и сърце за красотата. До него се достигаше сравнително трудно - на места пътеката бе доста стръмна, на места съвсем прекъсваше и излизаше на гола урва, посипана с големи камъни. Казваха, че под един от тези камъни имало съкровище, но дали е истина, никой не знаеше.
В живота си баба Тодора имаше един неизменен спътник - бедността. Също като сянка, тя я следваше навсякъде, но по някакво чудо баба Тодора никога не й обръщаше внимание. Тя знаеше за нея, но я считаше за една незначителна и незаслужаваща внимание част от своето “аз”. Родителите й починаха един след друг, малко след като завършиха къщата, която още в своята младост бе паянтова и неугледна. Може би затова никой не се полакоми за нея и така - баба Тодора винаги имаше, ако не друго, то поне дом. Още от малка в живота й се налагаше да се справя сама. Това от една страна й костваше много трудности, но от друга - бе ценно предимство, защото запази свободата й. Тя не бе принудена да се съобразява с никого, защото не зависеше от никого. Прехраната си изкарваше сама, като пасеше хорския добитък. Това бе още едно предимство за нея - даваше й възможност да живее непрекъснато сред природата. Друг навярно би се чувствал самотен в планината, заобиколен от вечно безсловесния добитък. Но не и баба Тодора. Тя търсеше тази самота и красотата, която я заобикаляше, защото притежаваше редкия дар да общува с природата.
Сигурно това й помагаше да оцелее през годините. Друг на нейно място не би издържал на бедността и би се озлобил. Би се чувствал нещастен и смазан от самотата.
Баба Тодора не се чувстваше бедна, нито пък самотна. Тя бе успяла да запази това, което другите хора обикновено загубват, щом се разделят с младостта - мечтите. Зимните вечери тя запълваше с мечти - прости и земни, за лятото, за овцете, за Ръжана и за съкровището, което тя бе търсила неведнъж.
Съкровището винаги бе присъствало в нейния свят. Тя имаше и някакви карти, много стари, попаднали кой знае как в нейния дом. Тя мечтаеше за това съкровище, но мечтаеше като дете. Интересуваше я повече тръпката на приключението, загадката на съкровището, тайната на хората, които го бяха скрили, отколкото реалната му стойност. Много дни бе отделила тя в търсене на съкровището, но така и не намери онзи камък с нишана, изрисуван на нейните карти. Но това съвсем не я бе огорчило - напротив - загадката си оставаше неразгадана, а за нея една загадка беше по-ценна от разкритата тайна.
Човек би очаквал, че с годините баба Тодора ще рухне. Но нищо подобно не се случваше. Тя бе все така пъргава и издръжлива като младо момиче. Дори и смехът й бе като на момиче. Тя обичаше да се смее, обичаше и да поприказва с хората. Не се срамуваше от тях, дори и през ум не й минаваше да завижда или пък да се чувства неудобно от прокъсаните си дрехи. Не се смущаваше и от скромния дар, който носеше на децата - козе мляко или нагнили джанки, които капеха от огромното дърво в запустелия й двор.
Годините си минаваха, меняха се времената, променяше се и селото.
С новия удобен път, който бе изграден, цивилизацията постепенно започна да си пробива път към него. Започна строителството на вили, появяваха се нови хора, а по едно време стана така, че нов, външен човек, бе избран за кмет на селото. Той беше деен човек, имаше много енергия и искаше нещо да направи за това задрямало село и за неговите хора. Тук имаше много стари хора, на които той искаше да помогне. И най-вече на тази странна бабичка - баба Тодора.
Кметът бе удивен, че тя не получава никакви пари от държавата. Сигурно имаше вече стотина години и бе принудена все още да работи за своята прехрана. Това не беше редно и трябваше незабавно да се промени.
Кметът се разрови из законите, посъветва се с когото трябваше и направи каквото трябваше и един ден, когато срещна на улицата баба Тодора, побърза да я зарадва:
- Ела при мене в понеделник - каза й той - да ти дам парите.
- Какви пари? - почуди се баба Тодора.
- Уредих ти пенсия, бабке - усмихна се кметът.
- За какво ми е пенсия, мале, я не съм работила за пенсия - усмихна се бабата.
- Пенсия за бедност, бабо. Нищо, че не си работила, имаш право по закон.
- Ете тя не ми треба, мале. Какво ми треба, я си го имам.
- А, бабке, недей така. Ще си купиш нови дрехи, че я ги виж какви са ти прокъсани. Дърва ще ти донесем за зимата, стига си мъкнала съчки на гръб. Пък и вкъщи едно-друго все ще ти трябва.
Баба Тодора се усмихна и нищо не каза.
Цял ден беше умислена и вечерта рано си легна. Но не можа да заспи. Тя огледа дрехите си, огледа дървеното легло и сламеника върху него, погледна сплъстеното одеяло, разкривения под, манерката върху прозореца и двете овчици, които спяха в ъгъла, погледна газеничето, което ползваше вечер, за да не хаби ток, и всичко това изведнъж и се стори грозно и тъжно - сякаш за пръв път го виждаше от толкова години. Погледна и себе си в пожълтялото и пропукано огледало, което не бе вадила от години и изведнъж я заля цялата тъга, която досега се бе трупала във всяка пукнатинка от къщата й.
На другия ден баба Тодора не излезе от къщи. Изведнъж всичката й сила я бе напуснала и тя не можеше да се надигне от одъра.
На третия ден хората я потърсиха, защото нямаше кой да изведе добитъка им. Намериха я в леглото - смалена и безпомощна като дете. Смъртта бе отпуснала чертите й и бе изтрила огорчението, което бе изпитала в последните си дни.
Тя приличаше на празна шушулка, от която душата е излетяла в един по-хубав свят.
Когато я изнасяха на следващия ден, две от дървените стъпала на къщата се счупиха и малката дървена тераска застрашително се люлееше.
