ВЕЧНОСТ
От години ръцете му треперят, станали са непохватни, чужди ръце. Какви ли не неща е майсторил с тях - и овчарски геги с витороги овни на върха или със змийчета с бронзови очички, и торби за пастирите, от кожа и със седеф и мъниста, с по двайсет и четири пискюла, и гайди ли не щеш, и кавали ли, и овчарски свирки всякакви, и тъпани грамогласни и паралии като месечина.
Ама беше и свърши тя! Очите все по-лошо и по-лошо виждат, та денем напуска одаичката и излиза под лозницата. Излезе, вземе ниското трикрако столче, нашарено от него с тънка дърворезба, потъмняло от времето, седне и прекара длани по лицето и по уморените очи. „Стар си остарял, Гроздане, отиваш си полека-лека - ще си каже, - хванал си, май, оня път надолу, последният път за всеки, роден от майка…”. А отвътре все така си напира песента, дълга и безкрайна песен, вселила се е в него още от люлка и е господар на всичките му деяния. Легне - стане, все тя е в сърцето му. Събрала е омаята на самодивско биле, нестихващата негова песен, неизпята до края. Властна е, деспотична и любима като първа изгора, дарена с обичта му за цял живот.
Взема старецът чемширово дърво от купчината под стряхата.
- Ще те правя кавал - казва му, - защото гласът ти е меден и звънък, осем години съм те чакал, дорде хванеш тоя звънък глас. Какъв само кавал ще стане от тебе!…
Тънкото жужене на струга го успокоява, ще стане кавал за приказ - вика си, взрял късогледи очи в резеца, - кавал с три цеви, с кокалени пръстенчета от рог и със сребърен филигран по снагата, че да радва свирача. Песента в сърцето се лее кавалова, няма го още кавалът, а той знае как точно ще свири дървото. Чува гласа му такъв, подир който тръгват хайдути с развят от вятъра пряпорец и с мъжка клетва за вярност.
В малкия мангал свределът се е нажежил до червено и чака своя ред, когато ще продълбае снагата на кавала, че да направи път на гласа - хем да е медено сладък тоя глас, да се не различава от целувката на хубавица, след която на юнаците им се подгъват краката от отмала, хем да е звън на тревожна камбана, разбудила покоя и съвестта е вдигнала на крак, да има кой да отстоява правдината на човеците.
Изведнъж леко го парва стара грижа и радостта пропада някъде. Отпуща старецът резеца, отпуща рамене, вдига очи и шета с поглед в пъстрата сянка на лозницата. Високо в небето кръжи орел. Той не го вижда, ала знае, там си е птицата, от десетилетия си е там и винаги в нея търси нямо съчувствие.
- Що вода е изтекла, орльо - въздъхва нечуто, - що дни се изтъркаляха, откакто съм се хванал с кавали и гайди, а оброкът ми е дълг. Брой нямат цафарите и кавалите, родени в моите ръце, гайдите ми се надпяват по сборове и празници в тая българска държава, но дългът си е дълг.
По калдъръма отекват стъпките на момче. То стиска сребърна монета в ръка, отдавнашно неудържимо влечение го води при стария майстор. Монетата се е изпотила в детската длан - било от притеснение, било от жежкия предиобед на късното лято. Трепва старецът, дочул стъпките му, вълнува се за кой ли път поред. Не смее да изправи глава да погледне, бои се да не би да не намери песен у новодошлото и още една надежда да рухне. И той като момче отиде при вуйчо си Петър гайдаджията.
- Ще те направя баш майстор - рече вуйчото. - Няма да има други като твоите кавали и гайди. Ти само ще ми дадеш дума: дойде ли онова момче, дето присърце му е посаден коренът на песен, да му дариш майсторлъка си и обич да му дариш. Иначе ще отмре изкустността ни и прокълнат ще си идеш от тоя свят.
Даде дума.
- Дано само дойде - тревожеше се, - нека дойде, пък останалото от мене го искай…
- Не може да не дойде - рече вуйчото, - открай време са идвали, веднага ще го познаеш, по песента. Ще се чува отдалече. Лесно ще го познаеш, защото себе си ще видиш. Може да не е с нещавени цървули и с пастирска торба, ама ще е белязан с песен.
Момчето гледа в ръцете на стареца, сякаш ги няма това слънце и тая отрупана с полуузрели гроздове лозница, няма ги буйналите цветя покрай калдъръма, които красят ниската, грижливо варосана къщица.
- Искам да си купя кавал - вика то, за да надвика струга. - С кокалени пръстенчета и гласовит да е.
Тревожно бие старческото сърце. ” Мигар е дошъл!” - пита се с боязън. Не се решава да погледне, защото ако не види песента, ще се срине в него всичко хубаво, насъбрано през дългия му живот.
- Я подай онова дърво - равнодушно казва и сочи към купа, а очите му не се откъсват от резеца.
Момчето взема дървото, после бързо го хвърля, като вика:
- Не става за кавал, не му е узрял гласът.
- Откъде знаеш? - старецът обръща удивен поглед към момчето.
- Не звънти - отвръща то. - Какъв глас ще има, като не звънти!
„Мигар е дошъл!” - вълнува се старецът и търси трескав песента у момчето.
- Да свириш можеш ли? - пита с пресъхнал глас.
- Па мога - бързо някак, с готовност отвръща момчето, докато вади от джоба на панталоните си олющена окарина, - каквото искаш изсвирвам.
Не му харесва на стария майстор тая хвалба, все още си остава чужд, далечен.
- Искам йовчовата - казва, - стига да я знаеш. На Йовчо войвода.
Момчето тутакси залепя устни за окарината и песента руква в подтискащата тишина на жаркия предиобед, облъхва стареца със свеж ветрец на прастара мелодия. Чисти, звънки и верни са звуците, буйна, мощна, пъргава е свирнята, напомня бълбукащ, току що освободен от ледовете пролетен планински поток. „Той е - признава го дядо Гроздан, - той е, слава Богу! - казва си с облекчение. - То в него всичкото е песен!…”
- Сине, - нетърпеливо го прекъсва старецът и се изправя. - Дойде, а?… Дойде!
Момчето спира свирнята, озадачено от вълнението на стареца.
- Хубаво е - с треперещ глас вика старецът, - да свириш е хубаво. Ама цената е голяма. Всяко нещо своя цена си има. Само с пари всичко се не купува.
В ясния взор на момчето искриците бавно угасват. Окарината се изгубва в джобовете му и то понечва току да свърне към дворната портичка обратно по калдъръма .
- Сам трябва - смутен изрича дядо Гроздан, - с твоите си ръце да го направиш. Твой кавал да е.
- Аз ли? - удивлява се момчето.
- Ти ами, че защо…
- Не знам дали ще мога - колебае се то, а очите му засияват от разпалващия се в него огън, - тя, тая работа….
- Всеки не може - съгласява се старецът и клати глава. - Опитах да примамя синовете, и внука после, уговарях ги, ама меракът им не беше в кавали и гайди. Други им грижите сега, като гъдел… Телевизори, автомобили им грижите, не им трябва музика за разтуха. Дай им да скитат, щото са сити, дето се вика. В достатък са….
Момчето разтваря длани и учудено се взира в изпотената сребърна монета.
- Ето! - нетърпеливо я протяга към дядото.
Старецът предпазливо отклонява протегнатата ръка.
- Ще ми дадеш дума - вика, - друго не ща. Майстор ще те направя с тая твоя дарба. Ама дума ще ми дадеш: дойде ли момче и корен от песен да има при сърце, да го дариш с майсторлъка си. С обич да го дариш. Без обич нищо не става.
Ненадейно момчето се засмива, а слабичките му пръсти плахо тръгват по пръснатите върху тезгяха инструменти.
- Избери си дърво сега - казва старецът, - кавалът ще е шарен и писан, дантела ще му изрежем по снагата. Гиздав да е, да радва очите.
Млъква насред дума, застигнат от неочаквано хрумване.
- Марийо, Марийо, мари! - вика към варосаната къщичка. - Я дай метла да помета в одаята, че едни паяжини са се провесили!… И точилото потърси там, да наострим резците…
Момчето не го чува, улисано да търси из купчината дърво за първия си кавал, чиято песен е в сърцето му още от люлка.
