Марин Ботунски

Александър Блок и прекрасният живот на творбите му

***
През 1966 година, при второто посещение в Ленинград, днешният и някогашен Санкт Петербург, останах по младежки озадачен, когато моят “водач”, студентът по история Саша, ме съпроводи до квартирата на Блок. Тя е недалеч от Мариинския театър, на улица „На декабристите” № 37, третия етаж, квартира 23. Балконът на квартирата излиза на канала „Пряжка” (Катарама).
Зима е. Студ. Сивота. Вижда се Венецианският мост през канала, корабите, към които не вървят хора и по които не се виждат хора, оловното море.
Как е живял поетът, какви чувства е раждал този пейзаж?
Бях прочел, че тук Блок е написал „Есенна любов”, довършил е „Дванадесетте”.

Когато с ален грозд в листата
рябина блесне на света,
когато сух палач с ръката
забие гвоздея в дланта;
когато над река оловна
сред влажна сива висота
аз пред родината сурова
отпусна върху кръст плътта,
тогава в ширната посока
аз гледам през сълзи без злост
и виждам: по река широка
в чълн плува, идва сам Христос.
В очите същите надежди
и като поглед изтерзан
е под протритите одежди
пробитата от гвоздей длан.
Христосе! Роден край печален!
На кръста изнемогвам аз!
Ще бъда ли така възхвален
с разпятието в някой час!

(превод Николай Кънчев)

Саша накъсано и с яд сочи: Ето тук, през тази врата е влизала актрисата Х…., по този под са шумели стъпките й, из сивотата на стаята е ехтял или съскал гласът й. Как я е приемал Блок, какво е мислил и чувствал, когато приютената ражда дете от друг?!
Писала го е Зинаида Гипиус: “В седмицата, когато малкият беше още жив, седналият Блок се замисли и замълча.
Какво се разтъжихте така? - запитах го.
Представям си - отговори Блок - как ще възпитавам Митя.”
Тогава Зинаида Гипиус не подозирала, че Митя не е син на Блок.
Сега, когато пиша тези редове, аз се връщам към нашите срещи с професор Иван Фунев в София, когато заедно ходехме да купуваме обувчици за дъщеричката му, за която разнасяха такива слухове, в ушите ми звучат думите на големия скулптор: “Аз да направя каквото трябва, пък животът ще покаже кой бил прав и кой крив.” И за поета Людмил Рашев си мисля, чиято съпруга отиде да живее в Италия с друг, ала Людмил продължаваше да я обича и да изпълнява желанията й: купуваше за италианеца чорапи, вино и пр., висеше в зимната веявица по нерегламентираните спирки на малките автобуси, които возеха новите български емигранти, изстреляни от прехвалената демокрация по всички краища на света да се борят за насъщния, и по тях Людмил пращаше заръчаното от бившата съпруга. Имаше и едно велико „оправдание” - там, в Италия, бе и обичната му дъщеря.
…Митя, неговото и не негово дете (на Блок), умира в 1909 година. Това е особено жестока за Блок година.
В нея е „разривът” с актрисата, жената, която е не само негова жена.
В нея е великото разочарование от големите приятели Андрей Бели и Сергей Соловьов.
В същата година умира бащата на Блок, Александър, професор по история на правото във Варшавския университет. Александър-баща бил мрачен и саможив скъперник. Но имал любов към музиката, наследена от баща му, дядото на Александър Блок, прихваналият се на руска почва немец Йохан Фридерик Блок, лейбхирург на княз Павел Петрович. Бащата на Блок в самотата си свирел на пиано, свирел много добре.
Но живеел като скот.
Може би заради скотския начин на живот го напуснали двете му жени. Нямал прислужница, нямал приятели, нямал другари.
След смъртта на професора, в нотите до пианото намерили огромната за онова време сума от 30 000 рубли.
В 1909 година Александър Блок отива във Варшава, за да изпрати в последния път баща си. От там пише на майка си в Петербург: „Става ми ясен вътрешния облик на татко, в много неща го виждам съвсем различно. Всичко свидетелства за благородството и величието на духа му, за някаква необикновена самота, извънредни размери на натурата му.”
Майката, на която пише писмото, има ново семейство и то, цялото, изпитва омраза към професора.

…Аз стоя в това сиво, особено жилище с тъжен поглед към канала, морето и сега е оловно, стоя подтиснат и се питам каква болка и каква мъка е пищяла в гърдите и в ума му в тази 1909 година. А той, геният, помлян от нещастия, замисля и започва „Възмездие”. И ще се връща към тази работа, в която има особена близост ли, зависимост ли или художествен отзвук от „Евгений Онегин” и „Медния конник” на Пушкин, в 1910, в 1914, в 1917 и в 1921 години.

***
…Той е внук на ботаника Андрей Николаевич Бекетов, ректор на Петербургския университет, и на Eлизавета Григориевна, преводачка на Бьокл, Брем, Дарвин, Виктор Юго, Флобер, Мопасан, Жорж Санд, Дикенс, У. Скот и мн. др.
Майка му Александра Андреевна (по-късно, след втория брак Кублицка - Пиотух) превежда от френски стихове и проза (Балзак, Юго, Зола, Мюсе, Доде, Бодлер, Верлен…)
Както ще се изрази по друг повод Белла Ахмадулина: Нищо не се ражда на голо място.
През 1898 година, осемнадесетгодишен, постъпва в Петербургския университет - студент по право. Юридическата наука обаче не го привлича. Прехвърля се във Филологическия факултет. В това време огромно влияние му оказва философът-мистик и поет Владимир Соловьов.
През 1903 година Александър Блок се жени за дъщерята на Д. Менделеев Любов Дмитриевна, а през 1904 година й посвещава сборника „Стихове за Прекрасната дама”.
През 1906 година завършва филологическия факултет на Петербургския университет.
Отбива военната си служба и след Февруарската революция се връща в Петербург, участва в Извънредната комисия за разследване на престъпленията на царския режим.
От лятото на 1919-а ръководи репертоарната политика на Балшой театър.
Автор на “Непознатата”, “Балаганчик”, “Снежната маска”, “Фаина”, “Роза и кръст”, “Последните дни на императорската власт”, “Градът”, “Възмездие”, “Дванадесетте” и др., на критически статии и студии, на великолепна историческо-културна проза.
Някъде Александър Блок ще напише: “Тези, които не са се зачитали в земните и небесни книги, не знаят от къде идва блясъкът и светлината.”

***
Три са поколенията поети-символисти в Русия. Основоположници от първото поколение са Константин Балмонт и Валерий Брюсов, от второто - Вячеслав Иванов, Андрей Бели и Александър Блок, от третото - Михаил Кузмин.
Александър Блок е един от най-ярките представители на руската и световната художествена мисъл от началото на двадесети век. Поезията му е дълбока, сложна, безкрайна, и в същото време достъпна за всички.
Блок не само живее и твори с Балмонт, Брюсов, Бунин, Маяковски, Аненски, Волошин, Пастернак, Цветаева, Ахматова. Той е вълшебното цвете сред тях, човекът, от когото повечето се учат.
Оригинален, велик лиричен талант, литературен педагог с висока култура, човек с магнетично въздействие върху творци и читатели. Маяковски нарича творчеството му „цяла поетическа епоха.”
Марина Цветаева в „Стихове за Блок” пише:

Името ти - птица в ръка,
лед на езика ще пари така.
Едно-единствено движение с устни.
Име - от четири букви.
Топка, хваната във летеж,
ехо сребърно, дързък ехтеж.

Камък, хвърлен във вир дълбок,
ще изхлипа в тъмното: Блок.
В ситния тропот, който ръми,
гръмкото твое име гърми.
И пистолет, който мрачно бди -
твойто име ще потвърди.

Името ти - ах, не бива! -
името ти - устни свенливи
в нежния студ на ресници-мрак.
Името ти - целувка в сняг.
Глътка от гълъбов, леден поток.
С името ти - сънят е дълбок.

(превод Валентина Радинска - Марина Цветаева, ИК „Захарий Стоянов”, 2009 г.)

***
Той бавно, но непрестанно се приближава към майката-родина:

Выхожу я в путь, открытый взорам…
…….
Много нас - свободных, юных, статных -
Умирает, не любя…
Приюти ты в далях необъятных!
Как и жить, и плакать без тебя!

( „Осенняя воля”, 1905 г.)

Блок пресътворява живота - гледа в него, но и отвъд. Стихът му притежава могъща, велика простота. Невероятна като сила, но и органична е връзката на поета-пророк с Родината, с Русия.
В лирическата драма „Балаганчик”, в поемата „Възмездие”, в стихотворенията „Незнакомка”, в цикъла „На поле Куликовом” Блок все повече се приближава до болката и тръпката, до желанието и усмивката на своя народ.

О, Русь моя! Жена моя! До боли
нам ясен долгий путь!
Наш путь - стрелой татарской древней воли
пронзил нам грудь.

(„На поле Куликовом”)

И още по-силно в прекрасното стихотворение „Русия”:

Россия, нищая Россия,
мне избы серые твои,
твои мне песни ветровые -
как слезы первые любви!

Тебя жалеть я не умею
и крест свой бережно несу…
Какому хочешь чародею
отдай разбойную красу!

Пускай заманит и обманет, -
не пропадешь, не сгинешь ты,
и лишь забота затуманит
твои прекрасные черты…

В поемата „Возмездие” Блок дава характеристика на деветнадесети и двадесети век:

Век девятнадцатый, железный,
воистину жестокий век !
Тобою в мрак ночной, беззвездный
Беспечный брошен человек!
и
Двадцатый век… еще бездомней,
еще страшнее жизни мгла…

Тази поема мен, а предполагам и много българи, ме е вълнувала с парада в Москва на онези, които ляха кръв за освобождението на моята родина при Плевен и Шипка, с въодушевлението от славното събитие… Ала народът на Русия, по прежнему живее тежко и Блок описва нелегалната дейност на народоволците, борбата им за смъкване на самодържавието.
Интересен е и погледа на поета към своя род (семейство Бекетови), окрилен от нови възгледи, със сложен вътрешен живот, но осакатяван от мътилката на времето. В салона на Ана Павловна Вревска се събират Достоевски, поетът Полонски, ректорът Бекетов, професори, интелектуалци, художници… Темата за бащата -професор, е трябвало да се доразвие с темата за сина, автора на поемата, който ще стигне, бавно и мъчително, до своя народ. И още - в нея, в епилога, е трябвало да се появи младенецът - борецът за свобода… Осмислял Блок мястото на интелигенцията, доближаването й до народа, осмислял и своята гражданска и художническа позиция.
Приближавал се, всякак, към Пушкин.

***
Когато завършва поемата „Дванадесетте”, един особен и висок връх в неговото творчество, Александър Блок записва в дневника си: “Днес - аз съм гений”. Поемата, както и цялото творчество на Блок, се превежда на много езици, става любимо четиво на милиони хора по света.

***
Писал съм го в книга първа на „Ранни дългове”, говорел съм го: големият руски и световен поет Александър Блок има такава мисъл: “Лириката не дава на хората нищо. Но хората п р и с т ъ п в а т и в з е м а т. Така било и ще бъде…”
Чудел съм се в ранните години - как тъй лириката не дава нищо, пък човекът идва и взема.
Но е истина. Поетът и поезията не дават. Те слагат на житейската маса един чуден художествен продукт и най-естественото е човекът да пристъпи и да вземе. Защото поезията е онази сила, която, като никоя друга, може да зареди човека с надежда и прозрение, да му даде упование да живее, да му „отвори” очите за красотата.

Лев Толстой е категоричен: “Областта на поезията е безкрайна като живота.” Също като живота - Поезията създава живот, създава светове, озарени от прозрение и красота. И по този начин Тя осветява и правите пътища и затънтените пътеки, за да може Човекът да мине по тях.
„Има една легенда - пише Александър Блок, - която взривява сърцата… Сред планинските чуки, където тържественият залез смесва синевата на сенките, отблясъците на вечерното слънце и златото на умиращия ден, смесва ги и ги слива в една гъста и лилава маса - лежи Човекът, сплел ръце, изпитал сладострастието на скръбта, владетел на всички световни богатства, но просяк, без дреха на гърба, който не знае къде да подслони глава. Този човек е падналият Ангел-Демон - п ъ р в и я т л и р и к… Проклетата песенна легенда за него създаде Лермонтов, полетял в пропастта към подножието на Машук, сразен от куршум. Проклетата цветна легенда за Демона създаде Врубел, който може би най-дълбоко от всички проникна в тайната на лириката и затова се залута по глухите пътеки на безумието…”
Великият художник Врубел претворява по гениален начин легендата и пред платното му човек не може да остане спокоен.
Легендата внушава слабите да не се доближават до лирика. Заслушат ли се в свирката му - ще тръгнат по света. Ушите им ще оглушеят за онова, което не е проклето. Устата ще пожелаят тъмно вино, а не прозрачна вода. Но който може да чуе песента, или внимателно надникнал в котела, където Магът вари упойващият еликсир на живота - и да устои, той е герой.
„Те са лирици. Те владеят несметно богатство, но няма да дадат нищо на вас, хора, освен мигновени цветни пръски, освен далечни песни, освен упойваща напитка. Те не могат и не са задължени да ви дадат нищо, ако пазят чистотата на своята стихия. Но ако можете да чуете, да видите, да надникнете, ако можете да не повярвате и неповярвали да оцелеете - вземете от тях всичко, което може да се вземе: високият напев, древният ритъм, в който бавно се люлее люлката на времена и народи.
Лирикът не дава на хората нищо. Но хората п р и с т ъ п в а т и в з е м а т. Лирикът е „нищ и светъл”; от неговата „светла щедрост” хората създават несметни богатства. Така било е и така ще бъде. В просторните поля руските селяни орат земята с плуга и пеят една велика песен -„Пътуващи търговци” на Некрасов. Над извивките на руска река работниците, които подновяват старата църква с мъшасал ходник, пеят „Слънце грейва и залязва” на Горки. И безстрашният и изкушен мислител, ученият, общественият деец се хранят от плодоносните бързеи на лирическата стихия - поезия на всички векове и народи. И сладкият бич на ритъма ускорява всеки труд и под звуците на песните новото дава плод.”
Позволихме си този дълъг цитат от „За лириката” на Александър Блок, тъй като е толкова близък до ставащото в български народен живот и българските песни.
Какъв щеше да е българинът, и днес, и особено в ранната предосвобожденска и Освободена България, ако не бяха песните „Аз съм българче” и „Отечество любезно” на Иван Вазов, „Къде си, вярна ти любов народна” на Добри Чинтулов, „Хубава си, татковино” на Петко Славейков, „Жив е той, жив е” на Христо Ботев.

Ние трябва с особено внимание да се вглеждаме и да се вслушваме - кои песни запява и кои пее продължително народът!
Народът, макар никога и нищо да не е изисквал от своите поети, винаги е п р и с т ъ п в а л и в з е м а л точно онова, което се е приближавало или сливало с усещането му за истина и правда, за любов и омраза, за добро и зло, за грозно и красиво, за тъга и щастие.

***
…Александър Блок бил красавец, но имал свои, измислени възгледи за любовта. Свои, измислени възгледи за семейството.
Имал гениални поетически прозрения. Бил тънък, особен поет. Изключително техничен. Брилянтен.

Блок ни е оставил великолепни образци, песни, които са художествени „триангулачни точки” на руската и световната история, оставил ни е своя дълбок поглед към корените, стъблото и листата на дървото на поетическото творчество, своята безкомпромисност към посредствеността, към ниското качество.
„Така искам…Тоя лозунг е неговото (на лирика, бел. М.Б.) проклятие - непорочно и светло. Цялата свобода и цялото му робство са в тоя лозунг: в него е свободната му воля, пленничеството му между стените на света - „лазурен затвор”… Силата на сиротната му самота може да се сравни само с неговото свободно и гордо шествие към света.”
Той пише дълбоки и многовиждащи „портрети” на руски поети - Александър Пушкин, Фет, Владимир Маяковски, Владимир Соловьов, Балмонт, Гумильов, Сергей Городецки, Вячеслав Иванов, Сологуб, Андрей Бели, Ана Ахматова, Сергей Соловьов, Валерий Брюсов, на писателите Лев Толстой, Гогол, Чехов, Максим Горки, Леонид Андреев, Иван Бунин, на революционери като Михаил Александрович Бакунин, на свои съвременници, дава ценни напътствия на младите. Посреща радушно в своя дом Есенин, оценява високо неговите стихове и се мъчи да му помогне в житейската неоправия. Учи, че „поетите са интересни с онова, което ги отличава един от друг, а не с онова, по което си приличат”, че „подражаването на чуждия глас е присъщо на всеки лирик, както на пойната птица. Но това подражаване има граници и поетът, който ги прекрачи, става епигон.” „Първият и главен белег, че даден писател не е случайна и временна величина, е неговото чувство за път… Само наличието на път определя вътрешния „такт” на писателя, неговия р и т ъ м… Щом ритъмът е налице, значи творчеството на художника е отзвук от цял оркестър, тоест отзвук от народната душа. Въпросът е само в степента на отдалеченост или близост до нея”.
“Защо имат нетрайно значение стиховете на Сергей Маковски, на Рафалович? Мигар не са изкусни? Не, те просто не са откровени, авторите им не са пожертвали своята душа. А защо можем години наред да общуваме с тромавото творчество на Достоевски, защо ни вълнува книгата на Андреев „Животът на Човека”, която е далече от изкуството, или така строгите, видимо „оковани в броня” стихове на Валерий Брюсов? Защото „тук изгоря човек”, защото всичко това е изповед на душата. Всяка истина, изповед, дори ако е бедна, нетрайна, ограничена - истините на Глеб Успенски, на Надсон, на Гаршин и още по-малки,- ние ще приемем с отворени обятия, рано или късно ще им отдадем заслуженото. Истината не се забравя никога, тя ни е съществено необходима…”
А ето и чудесната възхвала за книгата „Трагична менажерия” на Л. Д. Зиновиева - Анибах. „Стройната душа на нейната авторка така обичаше живота и земята, сякаш не беше душа на писателка; ние дори не можем да си представим какво би дала на руската литература; това беше само началото - диво, поривисто, тревожно; с някакво упорство на първобитна душа тя променяше своя стил, все още непослушен; всичко в него беше страст и страдание; понякога словото владееше писателката; оттук - и такава не съчинена творба като „Трийсет и три урода”; в последната си книга авторката владее словото - ония думи, които си е избрала всред хаоса на езика, които е търсила метежно и най-сетне ги е укротила като диви коне; това са думи на забравеното и страшното, на което се дивим, защото пее за свободата, свисти като вятър в ушите. Цялата книга говори за бунт, за опиянение, за младост, за плътска любов, за зверска жал и човешка престъпност. За такива неща обичат да говорят изтънчено; Зиновиева - Анибах ги казва като варварин, по детски дръзко, по женски тайнствено и просто, както може да го каже човек, останал верен на онова, което му е единствено нужно. Ето защо книгата с разкази „Трагична менажерия” еднакво вълнува простите души и впечатлява грохналите под бремето на литературния опит.”
Какво повече трябва да чуем от великолепния майстор за майсторството и как по-добре да бъде изразено! И кой автор може да остане равнодушен, макар оценката да не се отнася за него. Кой автор може, в себе си, да не потърси сравнение - така ли е подходил към своята творба, към героите, към езика, към художествените предизвикателства, към отстояването на истината…

Но имал куража и да се противопостави на лесно „пропуснатите” ниско художествени творби, независимо от имената на техните автори. Неговите годишни прегледи дават криле на таланта и късат лъжовните струни на посредствеността и бездарието.
В „Писма за поезията” Блок пише:
„По-голяма част от четвърти том стихове на Бунин заемат преводите: това са „Годива” на Тенисън, откъс от златната легенда на Лонгфелоу и „Каин” на Байрон. Преводите са хубави и да препрочиташ класически творби в хубав превод е приятно. Затова първата част на книгата, заета от оригинални стихотворения, трябва да признаем за слаба.
Поезията на Бунин, ако се съди по тоя сборник, върви към упадък. Може би той е временен, но всички негови признаци са налице и веднага се виждат…
…Стиховете на Бунин винаги са издавали беден светоглед.
…Той се опитва да подражава на Валерий Брюсов, но го прави безпомощно, спънато, робски.”
В „Литературната равносметка на 1907 година” Блок е безмилостен към Иван Нажавин, Евгений Тарасов, Владимир Ленски.
„Многословните творби на „толстоевеца” Иван Нажавин са интересни само като документ. Те решително нямат нищо общо с художествената литература”.
За втората стихосбирка на Евгений Тарасов е още по-кратък и още по-остър: „Боже мой, каква възмутително излишна, слаба и бездарна книга!”
„Господин Владимир Ленски е написал „Утринни камбани”. Досадното еднообразие на тая най-банална сред баналните книги се обяснява само с това, че нейният автор само иска „тихо да умре”, че в стиховете му непрекъснато „някой” „някъде” нищо не прави, че предварително уморената си душа той отнася към всичко обсолютно пасивно, че неговата
душа без огън, без живот,
до дъно опустя.”
Имал куража, казах по-горе. Не, Блок е имал доблест, искреност към призванието си, към вярното служене на литературата, на отговорност към таланта и безцеремонност към графоманството и посредствеността, към упоритото бездарие.
За да се отстояват такива позиции, обичаше да казва Иван Динков, освен с талант и подготовка, трябва да си се сдобил с желязна воля и характер.

***
В предговора към книгата „Душата на поета” (изд. „Г. Бакалов”, Варна, 1983 г.) поетът Иван Николов нарече Александър Блок “един от най-високите лирични върхове на нашия век”, „вещ и проникновен застъпник и тълкувател на голата и беззащитна човешка душа, разпъвана между отчаяние и надежда, падение и възторг.”

***
Като говори за Вагнер, който носел в себе си „спасителната отрова на творческите противоречия”, когото „случайното и временното никога не успяват да разочароват”, който… „не може да изпитва разочарование, защото неговото дело е дело на бъдещето”, Блок се е взирал с взискателно око и в своя път, в своето битие - несретното… Онова, от оловната сивота на улица „На декабристите” №37, квартира 23. И ще отсече: „Вагнер ще страда, защото управляващата класа, с присъщата й тъпа злоба дълго време няма да спре да го преследва. Тя прибягва до обикновения за европейското общество начин - косвено и хуманно да подлага на глад прекалено смелите хора, които не й допадат”.

… Блок умира в това жилище в лятното утро (10 часа) на 7 август 1921 година. От 1918 -та, когато написва гениалната поема „Двенадцать”, поетът живее самотен, изолиран. В тая изолираност и свършва животът му, някои смятат - от глад…
Последните стихове, които е написал тук:
Мне пусто, мне постыло жить!
Я не свершил того…
того, что должен был свершить.”

(Тъй пусто е. Не искам да живея аз.
Не свърших туй, което трябваше до този час)

Преводът е на Николай Кънчев

„Не искам да живея…” Но в бурния си и богат живот Александър Блок е изключително чувствителна струна. Не се ли отнася и за него написаното от Валерий Брюсов през 1907 година в стихотворението „На поета”:

Свидетелствай в дните съдбовни.
Сам всичко с очите си виж.
Пази благородна готовност
на кладата да изгориш.
….
В минути на страстна прегръдка
безстрастен разсъдъка дръж;
разпънат, с пресъхнала глътка,
възпей свойта болка на мъж.

На светло и в нощи безсънни
Съдбата си чуй най-напред.
И знай, че е плетен от тръни
венецът на всеки поет.

У нас Гео Милев писа: „Русия има много поети, много големи поети, много велики художници на словото. Но величието за мнозина от тях е само лично тяхно достояние. Лично, ограничено величие. И ограничено е тяхното значение за човечеството. Те вливат само своята душа в морето на мировата душа. Но ония, другите - със своята душа те вливат в мировата душа душата на целия свой народ, народа, който ги е извадил из недрата си и им дава оная тайнствена сила, която прави тяхното творчество нужно, непосредствено, силно и велико: такъв беше и Блок.
Блок не е само Блок; Блок е Русия.”
След смъртта на поета Марина Цветаева споделя в писмо до Анна Ахматова: „Удивително е не това, че е умрял, а това, че е живял…
Смъртта на Блок аз чувствам като възнесение.”

Геният беше видял, философски, този край:

И стало беспощадно ясно -
Жизнь прошумела и ушла.

***
В творчеството си Блок е жизнелюбец. „Животът е прекрасен. За какво трябва да живее оня народ или човек, който неусетно е изгубил вярата си във всичко? Който се е разочаровал от живота, живее „от неговите подаяния”, „по милост”? Който мисли, че да живееш „не е особено лошо, но не е и много хубаво,” защото „всичко си върви по своя път”.
Ако не беше такъв, щеше ли да има силите и куража да следи целия литературен процес в Русия, да подкрепя всеки творчески кълн и да застава като непреодолима преграда пред бездарието! Да прави годишни прегледи на литературната продукция! Да пише тънки и дълбоки литературни портрети! Да „съживява” забравени имена на талантливи автори. Да отхвърля безсмислието в редица „школи” и „изми”. Да се противопоставя и на най-близките си приятели, престъпили художествените закони!… Да остане като човек на ясния граждански ангажимент, на дълга и съвестта не само в руската и не само в европейската литература.

„Великите руски художници - Пушкин, Гогол, Достоевски, Толстой - тънеха в мрак, но имаха сили да живеят и се таят в този мрак: защото вярваха в светлината. Те познаваха светлината. Всеки от тях, както и целият народ, носел ги под сърцето си, скърцаше със зъби в мрак, отчаяние, често и в злоба. Но те знаеха, че рано или късно всичко ще бъде по новому, защото животът е прекрасен.”
Това знаел и Александър Блок… И животът на творбите му е прекрасен.

(Из подготвената за печат „Ранни дългове” - книга втора)