Христина Христова

Павел Вежинов превърна повествованието в разнопосочно движение из невидимите пространства на психиката, в гравитация между полюсите на рационалните прозрения и на “импулсивната природа на несъзнаваното”(1), на интуитивните “видения” и дълбините на паметта, за да обедини лицата и отраженията на феноменалното, неговите проявления в “историите” на идентичностите – индивидуални, общностни, социални, и да разгърне в белетристиката си сюжета за битието като непрекъснат идентификационен процес.
Предизвикателствата на битието задават различните траектории на познанието. Опитът за тяхното разграничаване и проследяване е заявен във Вежиновите повести и романи от 70-те и 80-те години на ХХ век като преминаване през смисловите полета на спомена и като непрестанно вслушване в нестихващия резонанс на неговите послания. На езика на спомена героите разчитат предисторията на своите осъществени идентификации и разпознават бъдещите им трансформации. Процесът на спомнянето, откроен в наративните системи на отделните творби от посочения период, е свидетелство за “двойствения” живот на събитията – фрагменти от фактологията на ежедневието и съдържания от психическите светове на героите.
Припомненото от персонажите – наратори в повестите “Езерното момче” и “Бариерата” разкрива феноменалността на битието като среща на различията, като сливане в обща тоналност на пулсациите на несъвместими “темпорални потоци” – делничното време и времето на мечтите /“Езерното момче”/, прозаичната всекидневна инерция и мимолетността на полетите /“Бариерата”/. В повестта “Измерения” нарацията откроява значенията на едно невъзвратимо минало в измеренията на сегашността. “Реинтеграцията на миналото в полето на настоящето”(2) се наблюдава в романа “Везни”. Визията на героя – повествовател обема характеристиките на предишното и сегашното в общ контекст – в сюжета за времето като изстрадана зависимост на личността от обстоятелствата и събитията, които се появяват и осъществяват извън непроницаемостта на индивидуалното съзнание. Спомнянето бележи траекторията на самопознанието. В атмосферата на пробуждащата се в паметта предишност загубилият самоличността си изминава пътя към себе си.
Риториката на спомена структурира “историята” на търсачеството във Вежиновата белетристика. Героите от повестите и романите на писателя четат и препрочитат значенията на преживяното, за да открият следите на историческото и родовото битие в своето биографично време, да усетят присъствието си в общия път на общество и общности и да осмислят своята неповторима различност от другостта на света, в който са положени.
“Историята” на търсачеството и откривателството очертава характера на темпоралността в творчеството на Вежинов от 70-те и 80-те години на миналото столетие. Обговарянето на събитията като субективни възприятия и като прояви на поведенчески модели, като рефлексии в мисловни пространства и като емоционални реакции на персонажите бележи дистанцията между времето на разказването и времето на разказаното. Повествуването обема протяжност от случвания, ориентирани към различни темпорални измерения. Миналото на героите е успоредизирано с техните впечатления и реакции, които се появяват “тук” и “сега”. Нарацията в повестта “Измерения” съчетава спомени от епохата на Априлското въстание, разказани от очевидци – фрагменти от краткото съпружеско битие на Петра и Манол в Панагюрище и гибелта на Манол по време на въстанието, с припомненото от героя-наратор от “по-късно време” – епизоди от неговото детство и съжителството му с “най-чудната жена”. В “разказа” са въведени и събития, състояли се след смъртта на баба Петра. Героят проследява собствената си “хроника” като поредица от изпитания и прозрения и откроява проявлението на интуитивните си способности – предсказаното земетресение. Времето на припомнянето е отдалечено от времето на припомненото, но обхваща в краткостта си неговата значимост, за да изрази духовната връзка между поколенията – внукът унаследява профетическата сила на баба Петра и ролята й на продължител на родовото битие.

Несъразмерността на времената е характерна особеност и за другите текстове на Вежинов от 70-те и 80-те години на ХХ век. В повестта “Синият камък” са възстановени събития преди появата на “чудния камък” при едно ожесточено сражение през Втората световна война. Проследен е животът на героя-наратор от раждането му през второто десетилетие на миналия век до неговото участие във войната. В паметния ден на победата героят изгубва “синия кристал”. В интервала между появата и загубата на камъка – в границите на “най-кръвопролитната война” – е разгърната “историята” на един драматичен живот, която метонимизира човешкото битие като изстрадано познание. “Историята” на едно кратко съжителство, разказана в повестта “Бариерата”, съвместява и разграничава различни модели на светоусещане, за да очертае силуета на бариерата между прозаичната делничност и неограничената свобода на духа. Събития “отсам” и “отвъд” бариерата на значимо случване – смъртта на детето – мечтател, са обединени в повестта “Езерното момче”. В кратък период – няколко месеца – е проследен животът на десетгодишния Валентин. Биографичното време на момчето е представено като повествуване за силата на един феномен, за играта на въображението, което сътворява алтернативна действителност. Движението на повествователния поглед в романа “Везни” пренася в една протяжна сегашност епизоди от забравено минало, за да разпознае енигмата на живота в равновесието – между човек и свят и между световете в човека, между разума и чувствата, между съзнанието и несъзнаваното.
Ретроспективните фрагменти в отделните белетристични творби на Вежинов обединяват значенията на ключови в сюжетните системи събития и символизират драматизма на битието. В повестта “Бариерата” нарацията синтезира символните послания на спомените. Споменът на Доротея за трагичната гибел на нейния баща изразява изгубения център на домашността и разрушените екзистенциални опори. Споделеното от “момичето, което може да лети”, откроява минало събитие, провокирало резонанс във времето. Внезапната смърт на бащата оповестява началото на самотното живеене, на невъзможното приютяване в чуждите домове на родствениците и отделянето на една индивидуалност от социално-битовия свят в недосегаемата съкровена територия на духовното.
Повествователната схема “разказ в разказа” оразличава припомненото от Доротея в “повестта” за краткото съжителство, представена от Антони, и същевременно го “вписва” в един контекст за драматизма на самотата. Разказаното от Антони обема времеви период, който се вмества в границите между случайната среща и окончателната раздяла с Доротея, между усещането за преодоляната самота – “Нищо особено не беше се случило освен това, че не бях сам. Доротея бе изпъдила самотата” – и признанието за неизличимото от емоционалната памет тягостно чувство за празнота: “Чувствах се не толкова нещастен, колкото неизразимо празен”, за осъзнатата непреодолима самотност, за невъзвратимата заедност – “Никаква сила на света не можеше да възвърне към живот единственото същество, което бе летяло.”
Спомените на Антони са предистория на неговото прозрение за неразрушимата “вътрешна” бариера – “…аз никога нямаше да достигна по-високо от тая нагорещена от слънцето бетонна площадка, по която от време на време кацаха самотни гълъби…”, оповестено във финала на произведението.
В повестите “Бариерата” и “Езерното момче” ретроспективното изложение съдържа обяснението за значимите случвания в битието на героите. Наративната логика в “Езерното момче” проследява историята на един живот, за да разкрие причините за оповестената в началото на повестта истина за смъртта на детето.
Ретроспекцията, като една от характеристиките на Вежиновата наративна система, ориентира към “причините на нещата”, към обстоятелствата, които ги обуславят. Сашо от романа “Нощем с белите коне” разказва на Криста как в детството си е “пуснал малкото си бяло котенце от балкона на третия етаж”. Неговата постъпка е обяснена в определен ретроспективен фрагмент от романа като израз на “спотаеното атавистично чувство – да убиеш, да разрушиш”, заявена е като следствие от непреодолимия човешки стремеж да се опознае неразкритата загадка на смъртта – “…нарочно го пуснах!… Исках да видя как ще умре.”
Обгледано от дистанцията на времето, извършеното в детските години е съотнесено към енигматичната човешка същност, към спецификата на паметта и познанието – “Сега не разбирам отде съм знаел за смъртта – бил съм толкова малък. Изглежда, че човек носи тая идея в себе си, както носи живота…”
Припомненото е проглеждане в “психологически дълбочини”, в “дълбините на паметта”, спотаила “отражението” на смъртта и проекциите на времената.

Пътешествия по маршрутите на миналото, ретроспективните фрагменти в романа “Нощем с белите коне” изследват мотивите, предопределящи индивидуални прояви, и разсекретяват механизмите, които движат междуличностните отношения и обединяват несъвместимите идентичности в общия ритъм на семейните общности. Бракът на “невзрачната стара мома” – Ангелина Урумова, и “веселия гуляйджия” – Лукса, е заявен като причина и следствие от приоритетни лични интереси. Модният шивач, “известен столичен прахосник”, “навършил четиридесет и пет години, без да има една керемида над главата”, избира възможността да се сдобие със собствено жилище и домашен уют чрез женитбата с наследницата на достолепен род. Продан Дражев от “Нощем с белите коне” се оженва за Мария Обретенова, за да си осигури чрез протекциите на своя тъст, “който по това време е бил подпредседател на Народното събрание и скоро станал юрисконсулт на едно министерство”, пътуването зад границата и емигрирането – “заминал за командировка в чужбина и повече не се върнал”.
Обединяването на индивидуалните идентичности в семейно-родовите общности е осмислено в ретроспективните повествователни “отрязъци” на романа “Нощем с белите коне” като търсене и откриване на нови възможности за отделни герои чрез другия, другите – съпругата, родствениците, авторитетът на рода. “Чужденецът”, различният нахлува в пределите на един семейно-родов свят, за да се възползва от неговия потенциал, да придобие нов социален статус, да открие за себе си нови перспективи за личностно развитие.
Контрапункт на “инвазията”, е духовната връзка между личност и семейно-родова общност. Тя се провижда в ретроспективните фрагменти на романа “Нощем с белите коне”. Академик Урумов наследява интелигентността и достолепието на предците си. Съзнанието за родова идентичност у героя е изречено на езика на спомените като съблюдаване на утвърдени морални принципи, “вписани” в нравствения кодекс на фамилия Урумови – “Никога никакъв Урумов не бе извършвал предателство”.
Спомените на академика изразяват личното време на героя като част от родовото време и като негово продължение, като развитие на генеративен процес, в който се утвърждават традиции, спазват се морални норми. Припомненото от академик Урумов възражда “образа” на сплотената фамилия, обитавала “голямата жълта къща с чугунена дворна ограда”, миловидното изражение на майката, неизличимото й присъствие в атмосферата на предишното време, печалната картина на нейното погребение, тягостното мълчание на бащата след смъртта на майката, “унилите лица” на болните, които чакат пред кабинета на доктор Урумов с “угаснали погледи”. В “другия” свят на паметта е “запечатан” образът на героя – потомък на достолепната фамилия Урумови, който носи у себе си емоционалната атмосфера на родовото пространство – “всред тия хора растеше мълчалив, невесел, самоопределя се в хода на времето с неговите характеристики. Спомените на потомъка – академик Урумов – визират професионалното му развитие, “блестящата му научна кариера” като продължение на родовите традиции.
Ретроспективните фрагменти в романа “Нощем с белите коне”, оповестяващи съхраненото в паметта на героя, обособен в центъра на художествения свят, обговарят неговото битие като синтез от значения – значенията на родовото време, и като пребъдване на родовата идентичност.

Продължения на родовото време и проекции на неговата същност са личните времена на героите – повествователи от “Измерения” и “Синият камък”. Риториката на ретроспекциите изразява отношенията на отделната личност и семейно-родовата общност. И в двете повести тези отношения са свързани с проявлението на психически феномени. В началото на повестта “Измерения” са обозначени ключовият мотив – мотивът за взаимовръзката между времето и паметта, и ключовият персонаж – “най-чудната жена”, въплъщение на феноменална памет. Открояването на феноменалното обвързва кръговрата на времето с индивидуалното съзнание. Релацията битие-съзнание се разгръща като доминанта в полисемантичния свят на повестта чрез разказаното за “най-чудната жена” и чрез самоопределянето на героя-наратор като тълкувател на миналото и носител на родовата памет. Повествователното начало заявява неговата положеност в диапазона между незнанието и предположението за същността на времето: “Не зная какво е времето и никой не знае. Но сега си мисля, че именно то прави нещата действителни, като ги въвежда във фокуса на нашите сетива”, между допустимото и неопровержимото в процеса на културната история – “Или като ги свързва в общ процес, на който единствената доказана истина е промяната”.
Постановката за съзнанието като измерение, в което се разсекретяват и пазят значенията на времето, е последвана от повествователния фрагмент за началото на родовата история – “Но да почнем отначало. Когато след погрома на Априлското въстание ордите на Хавуз паша нахлули в Панагюрище, баба ми е била едва осемнайсетгодишна, дядо Манол – на трийсет и две.”
Ангажирана с функцията да аргументира постановката за съзнанието като проекция на миналото, ретроспекцията се отличава с “разноезичието” си. “Гласът” на документалната истина – фиксацията на факти от историческото и родовото време – доближава повествованието до спецификата на мемоарите и родовата хроника. Повествователят откроява образите на родоначалниците на фамилната история – дядо Манол и баба Петра. В наративния фрагмент за патриарха на фамилията потомъкът – хроникьор се позовава на факти, посочени в документи, съхранени в спомените на очевидци – баба Петра, родственикът дядо Лулчо: “Такъв бе на снимката…”, “Баба ми до края на живота си пазеше неговия кетап, който му давал право да язди кон и носи оръжие…”
Посочването на документираното съответства на жанровите конвенции на хрониката. В повествуването за “тежкия и труден занаят” на дядо Манол е заявен произходът на рода – “Доставял е овце на турската армия. Сам ги е купувал от панагюрските села, от Петрич главно, откъдето всъщност произлиза родът ни”. Глаголните форми в преизказно наклонение подчертават дистанцията между времето на разказаните събития и времето, в което се ражда разказът.
Оповестил произхода на рода и представил конкретна информация за предците си, потомъкът изтъква готовността си да следва хронологията на събитията, които разкриват “историята” на “най-чудната жена” – “…тая малка хроника се отнася до баба ми, баба Петра, най-чудната жена, която съм виждал в живота си.” Инвазията в наративното поле на хрониката е оповестена като приключение в света на неординерното. Предизвестеното е последвано от антитезата – “А е била обикновена селянка от село Мечка…”, която маркира началото на повествованието за битието-път. Съобщаването на родното място съответства на жанровите особености на хрониката. Художествената визия гравитира между документално достоверното и необичайното, изключителното. В паметните мигове на погрома Петра оцелява при странни обстоятелства, за да продължи битието на рода, да осъществи връзката между поколенията. Във времето на гибел и разруха тя ражда своя син, “най-чудната жена” извършва най-великото чудо – чудото на живота. Героят-повествовател съобщава, че всичко, свързано с неговата родственица, е “странно, даже малко необяснимо”.
Хрониката за “най-чудната жена” е повествование за проявлението на изключителното, феноменалното в “зоната” на обичайните случвания. В историческото и битовото време – на рода, нараторът открива маркерите на едно субективно време. “Разказът” за баба Петра обединява фрагменти от родовата история, които заявяват непостижимата истина за цялото, необозримата същност на родовото време. Индивидуалното съзнание на повествователя се озовава пред необяснимия характер на взаимоотношенията между родственици и поколения. При сблъсъка със смъртта потомъкът на баба Петра и дядо Манол се убеждава в неразрушимата и непреодолима сила, която го свързва с неговия баща. Вежиновият човек не е в състояние да разгадае тайнството на обичта – “Откъде можех да знам, че най-дълбоко съм бил свързан с баща си… правех всичко да не приличам на него… И едва когато го пуснаха в разкаляната глинена дупка, разбрах, че не съм бил нищо повече от негов син.” Ученият не намира обяснение за логиката на родствените отношения в полето на научното познание – “генетичните закони, които така старателно преподавах на студентите, не можеха да ми дадат никакъв отговор на тоя въпрос”. Езикът на науката не назовава механизмите, които “спояват” една индивидуална идентичност с духовните светове на родствениците.
“Образът” на смъртта – на бащата, изправя съзнанието пред необозримата същност на живота, пред необяснимото единство на любовта и страданието във “вътрешния” космос на човека. Смъртта е “ключът за разбиране на човешкото” /Батай/. Гибелта на баба Петра по време на бомбардировка /“Измерения”/ потвърждава смисловата роля на границата с отвъдното – неизбежната, непредотвратимата, която оттласква вниманието в безграничното поле от значения в кръговрата на времето. Раздялата с родственицата провокира у героя размисъл за същността на битието. В ретроспективния контекст се обособяват различните лица на живота: животът-мимолетност – “…човешкият живот е толкова кратък…”, и животът- всекидневие, лишен от значима събитийност – “…ни подвизи, ни падения. Нищо, освен всекидневната мелница на живота, която след всеки изминат ден се върти все по-бързо.”

Мисълта “обглежда” еднообразното движение на дните, непознаващо възвишеното и трагичното, “подвизите и паденията”, героичните проявления на човека и значимите изпитания на духа. Контекстът от спомени – разсъждения изразява стремежа на съзнанието да открои същественото във времевия континиум – “И все пак кое е най-важното, което ми се е случило през последните тридесетина години.” Търсенето на “важното” обозначава потребността да се провиди желаната значимост на собствената идентичност, да се преоткрие личностното в параметрите на стойностното.
Непрестанното търсене на смисъла на изживяното, присъствието на необяснимото, непостижимото в разчитането на посланията на миналото и гравитациите между обичайното и феноменалното в повествуването за “най-чудната жена” оформят нарацията в “Измерения” като опит да се обговори скритата логика на един генеративен процес, да се изразят родовото и субективното време – времето на отделния герой, като проекции на непрестанното движение на живота.
“Движението на живота”, проследено в повестта “Синият камък”, е субективация на “обективното” време. В спомените на героя-повествовател са успоредизирани мащабни събития от националната и световната история с периоди от “хрониката” на семейно-родовата общност. Историческите процеси и атмосферата в семейно-битовото пространство са представени в ретроспективния план на повествованието като фактори, определящи самоидентификацията на героя-наратор. Той възпроизвежда в паметта си “повестта” на своето минало като поредица от изпитания. В диалога с преживяното се редуват “образите на родителите” и премеждията в семейството, открояват се факти от историческата действителност, които определят емоционалните параметри в субективното битие на героя и се “превръщат” в негови съдържания – атентатът в катедралата “Свети Крал” през 1925 г., сражението при Драва Соболч, “незабравимият образ на приветливия унгарски град Надьканижа – първият мирен оазис след изпитанията на войната”. Историческото и родовото време се “отразяват” в континуитета на личното време, обуславят неговата динамика и неговата многозначност. Личното обема и съхранява значенията на макромащабното – националното и общочовешкото. Ретроспективното изложение на събитийно-ситуативното в “Синият камък” очертава пътя на повествователя-персонаж в перспективите на социалната реалност, за да открои смисъла на самия живот в изстраданото познание – за противоречивата човешка природа и за света, и в непрестанното самопознание.
Проектирането на историческото и родовото битие в параметрите на индивидуалното е характеристика на ретроспективната повествователна структура в текстове с различна жанрова определеност – повестите “Синият камък”, “Измерения”, романът “Нощем с белите коне”. В “Измерения” гибелта на дядо Манол при погрома на Априлското въстание обвързва субективното и родовото време с героичните измерения на националната история. В романа “Нощем с белите коне” индивидуалното битие пази следите на историческото време, въплъщава неговия драматизъм. Мария Обретенова живее с неизличими спомени за едно мащабно събитие. Тя загубва своя годеник при бомбардировка през Втората световна война и десет години след трагичната му смърт живее в самота.
Нарацията за диалога между индивидуалните съзнания и социално-историческото време заявява двойствената позиция на Вежиновите герои в “хода на глобалните събития” – позицията на зависимите и свободните е изразена в драматичната им съдба – Мария Обретенова от “Нощем с белите коне”, дядо Манол от “Измерения”, героят-повествовател от “Синият камък”, в безсилието им да се противопоставят на процесите в историческото битие, да ги променят. Свободата им е разпозната чрез ретроспекциите в ролята им на “трансформатори на нещата”. Героите надживяват и помнят различни събития и по този начин ги освобождават от тяхната преходност, осигуряват им пребъдване.
Обособените общи идентификации на персонажите – идентификациите им на зависими и на свободни личности в “хода на времето”, на тълкуватели и пазители на значения – обуславят сходството в ретроспективното изграждане на различни текстове на Вежинов. В повествованието за разгадаването и съхраняването на смисли и за непрестанното търсене на същността на битието се очертава значимостта на “голямото предизвикателство”, припознато в необичайните прояви на човешките възможности и в сблъсъка с друго измерение, отвъдното. “Голямото предизвикателство” се “отразява” в общи сюжетни и композиционни модели, реализирани в творбите на писателя. В три от повестите – “Езерното момче”, “Бариерата”, “Измерения” – ретроспективното повествование е изградено по една и съща схема – проследените припомнени събития се “вместват” във времеви отрязък, “заключен” между началото и края – между срещата и раздялата на героя-наратор с героя-феномен – детето-мечтател от “Езерното момче”, момичето, което лети – повестта “Бариерата”, Старицата, която “носи трите лица на времето” – “Измерения”. Втората темпорална граница е свързана с прехода в отвъдното, със загадъчната същност на смъртта. В българската литература предсмъртната ситуация е изобразявана като “словесно събитие”. “На предела с отвъдното се произнасят последните думи – слова на откровение, слова на завещание”(3).
Неизречените предсмъртни послания в трите повести – “Езерното момче”, “Бариерата”, “Измерения” – символизират отчуждението на героите-феномени от социалното им обкръжение. Детето-мечтател от “Езерното момче” потъва в дълбините на езерото. На границата със смъртта малкият Валентин разговаря с въображаеми събеседници – рибката и Гутиере. Родителите са лишени от прощални думи. В мълчание и самота си отива Доротея от повестта “Бариерата”. Баба Петра от “Измерения” умира под развалините от бомбардировката. В предсмъртните мигове “най-чудната жена” не отправя послание към никого – “Нищо не казала за мене, никаква заръка, никаква последна дума”.
Мълчаливата раздяла с живота е следствие от непълноценното общуване със социалната среда, от “раздвоението” на героите – тяхното присъствие – отсъствие в измеренията на всекидневното, от приобщеността им към друго измерение – на необозримото въображение, на небесната необятност, на спомените. Валентин от повестта “Езерното момче” живее сред хората с усещането за своята принадлежност към “подводното царство”. Детето се самоопределя с характеристиките на това пространство, с идентификационните знаци на неговите обитатели – “…ужасно ме болят хрилете”. Доротея от “Бариерата” съзира сянката на бариерата, която я разделя от Антони. Тя долавя неговото отчуждение след съвместния полет, чувства своята самотност и напуска света на живите, без да се сбогува с никого. Баба Петра от “Измерения” възприема смъртта като неизбежност и необходимост. Старицата не желае да търси убежище от бомбардировката. Отказът е мотивиран от устремеността към отвъдното, което е възприето като желаното убежище, като приютяване – при мъртвите близки, при обичания мъж – “…оставете ме – казала тя, без да трепне нещо в гласа й. – И без това Манол се чуди защо се мая по тоя свят.” Във “вътрешния” мир на баба Петра инстинктът за самосъхранение е изместен от “вродения усет” за живота като “път, който трябва да се измие”.

Ретроспекциите в “Езерното момче”, “Бариерата”, “Измерения” са “разкази” за предизвикателствата и прозренията в продължителността на диалога между различните светове – видимия и невидимия, познатия, делничния и провокативния, загадъчния, световете на отделните съзнания, на пулсиращия живот и на неизвестната отвъдност. В последния роман на Вежинов – “Везни” – обособените в повествованието ретроспективните фрагменти са “разкази с продължения”. В съзнанието на героя-наратор – Симеон Балевски – се появяват непознати образи, визуални проекции на забравени предишни случвания. Семантиката на визиите, изплували от “дълбините” на един “вътрешен” свят, се възражда в диалога с различни събеседници. По време на едно пътуване до Боровец Симеон от “Везни” неусетно попада в измеренията на забравеното минало. В “угасналата памет” се появява образът на “млада жена с жълторуси коси”, прозвучават отделни фрази от проведен някога разговор. Възкресените отломки от “изгубеното време” се подреждат в контекст, придобиват смисъл в диалогичното поле на сегашността. В ролята на събеседник и очевидец на минали събития съпругата – Лидия – припомня на Симеон отношенията му със Зденка – “младата жена с жълторуси коси”, обяснява значението на изплувалите от забравата образи. “Мъртвият” език на знаците, изгубили своите референти, оживява в процеса на непосредственото общуване.
Движението от образите към “смисъла на нещата”, от визуалните проекции към мисловните реакции е наративна особеност на романа, съответстваща на логиката на един идентификационен процес, разгърнат в художествената темпоралност на “Везни” като последователност от вглеждания във видимото и прозрения за същността на битието. Забравеното минало на Симеон се възражда като поредица от “образи и картини” и като събитийност с конкретен смисъл от позициите на героите – събеседници – Симеон и Лидия, Симеон и неговите близки. Събуждането на спотаеното в паметта, на “скритите мисловни съдържания”, оповестяването на субективни впечатления и представи за случилото се очертават гравитациите на героя в неговата устременост към познанието за многозначната реалност, в която е положен.
В последния роман на Вежинов героят-повествовател преоткрива противоречивата си същност. Той се завръща в социалната среда, адаптира се към нея.
В повестите на писателя от 70 – те и 80-те години на ХХ век – “Бариерата”, “Езерното момче”, “Измерения”, е проследено обратното движение – от социално-битовото пространство към трансцендентното, отвъдното. Валентин от “Езерното момче” и Доротея от “Бариерата” са идентифицирани с абсолютното добро, с абсолютната свобода – на духа, на въображението. Баба Петра от “Измерения” е въплъщение на абсолютното познание. Абсолютът не може да се вмести в делничното пространство. Изборът на самотата и преминаването в отвъдното са знаците на осъзнатата надпоставеност.
В субективното време на Симеон от романа “Везни” познанието и доброто са релативни стойности. Преодоляването на границата, освобождаването от мрака на трансцендентното свидетелства за възможностите на Аз-а да намери опорни точки на битието. В необятността на едно съзнание се осъществява съвместяване на светове и времена. Героят се помирява със социално-битовата действителност, завръща се в своя свят – дома, любовта, обществото – територията на противоречивите взаимоотношения и професионалните изяви. Той превръща времето в непрестанен стремеж – към себе си и към другите, към сърцевината на своята азовост и към единението с разноликия социален космос.
Устремеността – към познанието и себепознанието, към значенията на миналото и скритата логика на живота – е определяща за идентификациите на литературния герой в белетристиката от 70-те и 80-те години на ХХ век. Бора от романа “Лице” на Блага Димитрова се вглежда в лицата на своето съвремие и пренася в тревожните си делници сянката на миналото. Еньо-Теофил от романа “Антихрист” на Емилиян Станев открива в спомените си и в драматичното си настояще непреодолимия конфликт между доброто и злото, разпознава у себе си и себеподобните си единството на божественото и демоничното. Героят се разграничава от “еднооките”, от “онези, които съзират само единия от световете.” По пътя към същността на битието “антихристът” непрестанно преоткрива “двумирието”. В непреодолимо двумирие живеят Радичковите герои. Те пренасят архаични представи във времето на космическите полети и разпространените версии за извънземни пришълци.
Литературният дискурс от 70-те и 80-те години на ХХ век е размисъл за съдбата на гледането и вглеждането. Повествователните текстове представят траекториите на погледа- екстравертните и интровертните посоки на визията – към времето на героя и към спотаената у него представа за време. В мисловното битие героят-повествовател от романа “Циклопът” на Генчо Стоев се опитва да “улови” безграничното време в образи, да го “въплъти” в материя, за да изрази непреодолимата човешка тревога от неизбежния край и да утвърди надеждата за спасението, за безкрайното продължение на живота – “…ако приемем, че времето се ръси не на зърна, а на капки, в отсека ще имаме наводнение, потоп и всяка капка ще се превърне в личен ковчег.” Ноевият ковчег е метафора на възраждащото се, пребъдващо битие. Баба Черна от разказа “Вечни времена” на Васил Попов говори на мъртвия за “сегашното време” и за “вечните времена”. В нейното слово се “оглеждат” селото и градът, земята, месечината и хората, които “из небето щувъкат”. Изреченото заявява личностната самоидентификация в оразличаването на времена и пространства.
Вежиновите герои “носят” времето като част от идентичността си, те имат свое темпорално измерение – недостижимо за другите- времето на полета /Доротея от “Бариерата”/, на мечтанието /Валентин от “Езерното момче”/, на профетическите проблясъци /Манол и баба Петра от “Измерения”/, на спомените от Христово време /баба Петра от “Измерения”/, на непреодолимото усещане за самота /академик Урумов от “Нощем с белите коне”/, на възраждащата се от забравата предишност и на възродената хармония /Симеон от “Везни”/.
“Носенето” на времето е непрестанно пътуване в безграничността от значения, съпроводено с откривателството на нови перспективи, на нови възможности за самоопределяне или на невъзможността за промяна на установени в битието на героите идентификационни модели.
Вежинов завеща на читателите “разказа” за феноменалната способност на човека непрестанно да отстоява и опознава себе си в смисловите полета на своите идентификации и в това сложно движение да разпознае опорната точка на живота в сърцевината на необозримата си същност.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА:

(1) Юнг, Карл-Густав. Избрано. Книга първа. ЕА Плевен, 1993г., с. 18; Обратно в текста
(2) Женет, Жерар. Фигури. С., 2001г., с.251; Обратно в текста
(3) Стефанов, Валери. Българската литература.ХХ век. Дванадесет сюжета. С., 2003г., с.188. Обратно в текста