Йордан Нанчев

„…Но нявга сред шумната столица
за нас монумент ще блести,
сграден с неплатените полици
и скъпо платени мечти”
                                Хр.Смирненски

„Както щем да разглеждаме и разбираме днес делото на поета, неговото огромно влияние върху развитието на културата ни след него и върху обществения живот е сложно и огромно, макар често невидимо. И това е толкова безспорно, колкото безспорна е побеждаващата сила на неговите въжделения в родината му. И върху огромна част от нашата планета.” - така завършва Христо Радевски своя предговор към първия том от събраните съчинения на Смирненски(1).
Ако с първата част от това бойко съждение съвсем в духа на времето и на този, който го е написал, човек би бил склонен да се съгласи, то останалото, уви, едва ли днес би намерил сили до приеме безусловно. Но тъй като отдавна се знае, че „Партията” е права и като съгреши дори, да се опитаме все пак да преценим дали наистина е така. При това, мисля, никой още не е успял убедително да отрече, че значимостта на една литература се състои преди всичко в нейната хуманистична и социална ангажираност, а не в политико-пропагандната й насоченост, към която упорито и целенасечено са я пригаждали и продължават да го правят мнозина. А изкушенията в тази посока съвсем не са за пренебрегване. Достатъчно е да се припомнят героите и събитията от Тодор-Живковото безвремие, да се посочат техните „героични” предходници или съвременните им „посткомунистически” превъплъщения.
Впрочем така е било откакто свят светува и е съвсем логично тази тенденция все по-ясно и отчетливо да изпъква във времето и по пътя, по които е отредено да върви, ако не „огромна част от нашата планета”, то поне страната ни и българската култура. Защото както по времето на Радевски и преди него, така и днес, България нито е суверенна да решава сама как да се развива, нито на някой от тези, които я водят му минава през ума подобна еретична представа. В политическо отношение „земята на Ботев и Левски” уви, не се е променила особено за последните стотина годинr. Да не кажем, че и досега тя си е останала същото „Гергьовденско агне”, за което пише и Смирненски по повод наложените й в Ньой следвоенни задължения:

«Изпод трикольорната стряха
днес виждаме всички добре,
че наши касапи го клаха,
а кожата друг му дере».

Това май може да бъде казано и в наши дни. И сигурно пак няма да има кой да го чуе и разбере. Напротив.
За щастие обаче поезията на „Юношата”, наричан така от универсалния си изследовател Владимир Янев(2), завладяваща времената и пространствата не толкова с „побеждаващата сила”, колкото с истинността на общочовешките си послания, няма как иначе да бъде манипулирана и обезличена, освен като бъде гузно премълчавана или целенасочено тълкувана спекулативно и исторически едностранчиво.
При това положение на днешните пишещи и мислещи българи май не им остава друго освен да страдат и да мечтаят като него или да станат лакеи и оръженосци на бездуховността.
Но да започнем с това от кого се е учил Смирненски. Ако оставим настрана безспорните влияния на вуйчото Владимир Попанастасов и на по-големия брат Тома Измирлиев, ще видим, че негов най-ярък пример като поет и любим предтеча е Ботйов. А двамата са и съименници. Нему той изрично посвещава две стихотворения, а отгласи от песните на безсмъртния калоферец звучат и в много от останалите. Включително в горецитираното „Гергьовденско агне”.
Ботйов при това не е само учител по поезия. Той е и своеобразен символ, идол ако щете. Защото в стихотворението си „Христу Ботйову”(3) все още толкова младият и ентусиазиран „Юноша” го оприличава ни повече, ни по-малко на Божия син:

„Въздигнал в великия храм на всемира
ума - в божество, свободата - за цел,
прозря на Христа той същинската диря
и тръгна по нея възторжен и смел…

И ето го в стръмния път за Голгота,
окрилен от вихра на знойна борба,
пристъпва зовящ и смъртта, и живота,
понесъл и лира, и бойна тръба”

В поезията на своя гениален предшественик, „ по пътя на братска Голгота” и в „робския мрак”, в „тъмата” на света - „гъста и многолика” - Смирненски чува не пошлостта и двуличието на „попския бог”, а „речта на Паисий, зова на Спартак” и жадува да съпреживее техния подвиг. И „светлата” им борба.
Борбата и саможертвата, стихията на бунта след това вдъхновяват голяма част от стихотворенията му, посветени на Френската и Руската революция, както и на антивоенното въстание на „спартакистите” в Берлин от началото на 1919 година.
„Йохан”, „Смъртта на Делеклюз”(4) , „Карл Либкнехт” (5) и „Роза Люксембург” (6) в известен смисъл също са персонализации на Ботевия подвиг и на саможертвата на героя, загинал в името на своя идеал, извървял нетолкова конкретната си, колкото символна и общочовешка „via dolorosa” в името на всичките си „бедни братя” и на мечтаното бъдеще. Онова бъдеще, от което днешният свят все повече и повече ни отдалечава.
Но тогава то все още е изглеждало реално и постижимо. Особено след победните салюти на доскоро наричаната „Велика” октомврийска революция в Русия. Тогава сигурно и смъртта е добивала романтичен ореол, изглеждала е неизбежна, дори желана и естествена на фона на световния „кървав потоп”, ознаменуващ буреносния финал на „битката вседневна” , сбъдването на „бляна да бъдеш човек”, мечтания от бедните и унизените край на социалното неравенство и световната неправда.
А революцията в Русия наистина е била голямата надежда за света по онова време. Неслучайно толкова умни хора я посрещат с упование. Тя е утрото на новия ден, „земя на душите безбрежни, на гордите сини очи” /”Съветска Русия”/. Тя е като онази утринна „звезда на нови времена”/”Москва”, „Три години”/ над Витлеем, видяна и поздравена, както в древността най-напред от „мъдреците на Изтока” и от пастирите, зъзнещи в студената нощ на пустинята, така и сега, през второто десетилетие на миналия век, от поета и от „угнетения човешки род”/”През бурята”/ по цялата земя. Революцията е „светото причастие” /”Херолди на новия ден”/ за всички тях, световното тържество на разума, крахът на подтисничеството, на „вековните окови” и „черните заблуди в сянката на златний трон”/”Веригите на мисълта”/. Тя е „северното сияние”, светлината и любовта, раждащи живота …

„Да бъде крепка, братя,
десницата ви свята!
Вий първи в тъмнината
запалихте звезда.

Лъчът й ще учуди,
зовът й ще пробуди
задрямалите люде
към хляб и свобода”.

„Хляб и свобода” - това е исконната и непостижима уви, никога непостигнатата до днес илюзия за световно щастие , “светлия призрак на празник свещен” за тълпите и за поетите, които все така взаимно ще продължават да се вдъхновяват и да страдат в своето заслепение по нея.
Та нали пак заради „свобода и хлеб” и следовникът на Смирненски Никола Вапцаров по-късно обърна гръб на смирението и на християнската любов, на която го учеше майка му, и предпочете да тръгне към неосъществимото. Подобно на него и той намрази „празните химери” и възпя „световната революция” в „Песни за една страна”. Вапцаровият романтичен Фернандес в Испания също като немеца Йохан от едноименната балада на Смирненски беше трагично прострелян на рухналите в последния бой, но завинаги останали в паметта и в историята барикади.
А много преди тях двамата Ботйов - първият от тази звездна триада на българската революционна поезия, вече беше прозрял и своята, и тяхната фатална обреченост, заменяйки невъзможната бъдеща свобода с близката осезаемост на куршума - „Ще викнем ние: хляб или свинец!”
Самият Смирненски, впрочем, макар да се възторгва искрено от мощта на революцията, почти винаги я свързва нетолкова с победата, колкото с надеждата за бъдещото й тържество и още повече със саможертвата. В своите революционни стихове той е по-скоро поет на вярата, отколкото на сбъднатата реалност. И обратно, в социалната си поезия, за която ще стане дума по-нататък, е изцяло в плена на грубата житейска действителност, лишен е сякаш от каквато и да било надежда, от упование в бъдещето. С всичката условност на подобно разделение разбира се.
Той без съмнение много лесно би прозрял илюзорността на бунтовните усилия за обществена промяна, ако би го поискал със своя разум, ако би живял по-дълго или ако би имал възможността да участва пряко в тях, а несамо със силата на творческото си въображение и на вдъхновеното си слово. Но Смирненски е роден поет и няма правото да изневери на своята божествена предопределеност. Така, както и поетът-революционер в стихотворението „Христо Ботйов”, той ще остане верен на себе си и на бунтовното си верую до последен дъх и въпреки всичко. Но и светът ще си остане същият.

„Но стига той. И вижда всъде горест.
Едни вериги паднали, след тях
възправила се нова робска орис
и угнетен, беднякът пак се бори с
тираните разплути в срам и грях.

А тези фарисеи, на които
той нявга плю в пророческий си гнев,
живеят пак охолно и честито
и в свойта подлост и лихварство сито
сподавят робския възбунен рев…

Смрачи се лик. В гърди се буря сепна -
възпламна гняв пак в стария борец.
И орловият поглед странно трепна,
и орловият поглед пак зашепна:
„Ще викнем ние:хляб или свинец!”

Този „шепот”, макар и сподавен в последните месеци у самия Смирненски, завинаги остава жив в душите и сърцата на истинските борци и поети и заради него те са орисани да следват кръстния подвиг на Спасителя, макар и по своему, макар и, уви, в ущърб на Божията правда и християнското смирение. А това във всеки случай не може да остане безнаказано. Почти както най-милият Учител на човечеството, разпнат между двамата разбойници, е заплатил с живота си Своята спасителна мисия, възложена Му от Небето, така и поетите, борците за земната истина и справедливост, сякаш са орисани да гинат на кръста на собствените си неосъществими копнежи и на бунтовната си неудовлетвореност.

„И все като разбойници до днес
най-светлите и доблестни мъже
на кладата, в затвора, на въже
умираха със хиляди за чест
и слава на престъпния закон”.

/”Разбойниците”/

В света тези най-достойни личности на своето време и на своите народи цинично са обявявани за престъпници извън закона и съдени от властимащите. В мрака на насилието и прогласените за вечна истина заблуди затъват и глъхнат техните хуманни идеи, призивите им за свобода, братсто, равенство, копнежът им „Да бъде ден!” за всички.
„Да бъде ден!” - това е и поетичният призив на Смирненски, уводното стихотворение, дало своето заглавие и на книгата му(7), преиздадена още същата година с незначителни съкращения и възторжено приета най-вече сред все по-олевяващите след войните широки слоеве на обществото.
Уви, този толкова бодро и оптимистично звучащ призив, както тогава, така и сега не е бил и едва ли за нас, българите, ще се окаже нещо повече от поредната национална илюзия. Дори и в съвременната му европейска и евроатлантическа интерпретация. Колкото и да са се опитвали и да се опитват пак като в миналото да ни го представят като онзи стих от началото на Петокнижието - „Да бъде светлина” /Битие, 1:2/ той няма всъщност нищо общо с него.
Както в известен смисъл и “работникът”, „пролетарият” от едноименните стихотворения или по-скоро въглекопачът - най-нископоставеният и обезправен „роб” на капитала от финалното стихотворение в сбирката на Смирненски, е само образно и художествено съзвучен с човешката мисия на Божия син и с Неговото низхождение от небето „в студените бездни” на безнадеждността и мрака. Колкото и идеята на Смирненски да е близка до това, колкото и да е искал поетът да ни вдъхне от своята надежда за живот и спасение - тази „лампичка бледа”, превърната в „ярка звезда”. Нейните лъчи, уж победно осветили земното царство на греха, се оказаха безсилни да разрушат неговия „зловещ храм”, да разкъртят „тез пластове черни, тез робски души”.
Подобна идея впрочем е и буквално формулирана във фейлетона „Рождество”, който завършва така:
„Витлеемската звезда отдавна е залязла зад хребета на вековете. Само зловеща и кървава стърчи новата Голгота и на нея разпънати милионите малки братя на Христа, които чакат новия месия.
И ще дойде той!…
Той ще дойде. И ще сневе от кръстовете милионите си братя, ще изгони търговците и фарисеите, ще подкрепи унижените и оскърбените. Защото той ще бъде не бледоликият кротък назаретянин, който шепне:”Удрят ли те по дясната буза, обърни си лявата!”.Ще се роди огненият бунтовник, съчетал в себе си гнева, любовта и стихийната мощ на цялото измъчено човечество - Спасителят, който ще прогърми:
„Ще разруша този храм и в три дни ще издигна нов!” (8)
А после земята ще „ври”, ще „гори в огньове, огньове, огньове и дъжд от искри”…
Уви, всичко това се оказва само една книжна метафора, художествен образ на земната и човешка революция, на светския, а не на небесния Армагедон в края на времето и времената, както е предсказано в Апокалипсиса.
Шеметното пришествие на червените ескадрони „в утрото на светла ера, с факела на нова вера” пък е напразно призвано да възцари онази „вечна обич, вечна правда на света”, обещана в Светото писание с гласа на седемте ангела от пророческия текст, и на яздещите на четирите коня от неговата шеста глава, която завършва така:
„И земните царе, големците и хилядниците, богатите и силните, всеки роб и всеки свободен се скриха в пещерите и между сенките на планините; и казват на планините и на скалите: Паднете върху нас и скрийте ни от лицето на седещия на престола и от гнева на Агнето; защото е дошъл великият ден на техния гняв; и кой може да устои” (Откровението на Йоана 15-17).
„Гневът на седещия на престола” обаче, Божият гняв в поезията на Смирненски чисто художествено е приравнен с бунта на тълпите, въстанали както против своите земни подтиснци, така и срещу самия Бог и против установения след грехопадението ред в земната йерархия. В стихийния си устрем срещу бедността и Капитала, в стремителния порив за хляб и свобода, „улицата”, на която изцяло е заложил поетът, сякаш е заслепена. Тя сякаш съвсем е забравила за Божието съществуване, за „синия взор на Христа”, който е извор на вечния мир и абсолютното щастие. И жадува някакво кърваво отмъщение, от което може само да се възроди и укрепи злото. Оня „златолуспест гигант”, победно израснал „сред морета от кръв и сълзи”/”Юноша”/.
Неговият образ шества неумолимо като „черна сянка” в бунтовните стихотворения на Смирненски. Той е „гневен” или „огнен исполин” и „хищна Смърт” /”Бурята в Берлин”/, „огнен демон” /”Слепият”/, „чудовище огромно и свирепо” и „огнедишащият демон на войната” /”Карл Либкнехт”/, „безокий демон на войната” /”Да бъде ден”/, „разгневений великан” /”Бунта на Везувий”/, каменен титан в „Улицата”…
Той е вечният враг и изкусител, „старовременната змия, която е Дявол” и която трябва да бъде уловена, вързана с верига и хвърлена в бездната за хиляда години, заключена и запечатана „за да не мами вече народите”, ако си припомним пак за образната символика на библейското „Откровението Йоаново”(20:2-3).
Уви, както поетът, така и възпяваните от него герои едва ли си дават сметка, че в своя по човешки искрен идеализъм, в безумното си и саможертвено заслепение всъщност са възприели дяволските изкушения за неподчинение на Божия закон и дори са готови да загинат вместо да го изпълняват. Мълчалив и блед „сред бедните си братя” лирическият говорител на Смирненски вече е понесъл „черния си кръст” „през бурята” и по ботевски изрича предсмъртното си заклинание:

„…и нека на гърди ми кървав пръст
да отбележи сетний ден в борбата
и Каин да разбий с картечен гръм
челото ми и земния ми сън.”

На гребена на житейското си крушение и окончателно загърбил пророческия Божи Дух, той вече отчаяно се готви не да бъде вписан в „Божията книга на живота” и мечтае не за прогласеното от Светото писание „ново небе и нова земя”, а за бунтовните плодове на световната революция и за рая на земята, самонадеяно изграден като нова Вавилонска кула единствено с гордите усилия на човека,

„когато в черните грамади
на рухващия кървав храм
ще изградим сред дим и плам,
сред трупове и барикади
с тържествен химн на първи май
очаквания земен рай”…

/”Първи май”/

Да си припомним тук и за също толкова красивата и наивна мечта на Вапцаров от неговото стихотворение “Двубой” :

„Тогаз,
на твойто място,
дружно,
ще изградим със много пот
един живот
желан
и нужен,
и то
какъв живот!”

Или може би Гео-Милевото „Земята ще бъде рай - ще бъде!”.
Колкото и да го повтаряме, подобно заклинание си остава просто една богохулна художествена представа. И поредното дяволско изкушение. Почти толкова вярно и реално колкото и онази „сърдечност неземна”, с която човешкият враг хитро се е опитал да иронизира самия себе си в „Приказка за честта”. Или като още по-трагичната ирония на „ослепените” с Христовата любов, на самоволно лишилите се от истинската вяра, за които тържеството и величието на Неговата саможертва си остават невидими и непостижими/”Великден”/.
Тъжно е, когато и един поет като Смирненски, озарения от завладяващата магия на Словото, се е оказал също толкова заслепен за истината, колкото и „бледоликите тълпи”, предизвикващи в своето озлобление все нови и нови още по-нечовешки страдания и в крайна сметка собствената си гибел!

„Да бъдем зли живота учи ни,
да бъдем твърде много зли -
от всички обиди получени
отровни да ковем стрели”…

/”Листопадна вечер”/

А животът на трудовите хора наистина е тежък и унизителен. Но такъв е и животът на поетите като Смирненски, на истински духовните люде в този античовешки „безкраен маскарад”, в един толкова греховен, алчен и безмилостен свят, подчинен на финансовия интерес и личната изгода. Бедността, гладът, болестите и страданията са техните вечни спътници. Както и мечтите, буреносните стремления за справедлива мъст и заслужено възмездие. Затова и лирическият герой в стиховете на „Юношата” почти винаги е изправен на острия ръб, на режещата граница между тези противоположни преживявания и представи, прикован е като Прометей на скалата на неистовите си терзания. Богоборецът Прометей също е един от ключовите образи в поетичния свят на „Юношата”.

„Обезкрилен за радостен полет,
там мълчи прикован Прометей
и душата му вечо копней
за великата вихрена пролет”…

„Пролетта на робите” от едноименното стихотворение, „огнената пролет” на жадувания нов свят на човешка свобода и социална справедливост обаче продължава да е във властта на богатите и силните на деня, които благоденстват на „трона на престъпната си власт”/”Руският Прометей”/ и на гърба на множеството. Пролетта, предвестницата на новия живот си остава все така мечтана и „неживяна, непразнувана, само в зрачни сънища сънувана”, както по-късно ще каже Вапцаров сякаш и от името на двамата. Нетолкова, за да повтори вече писаното или да го преоткрие, колкото да покаже своята лична интерпретация, собствената си визия към темата и нейното охудожествяване, както е винаги при големите таланти. Дори когато видимо се повтарят, те пак са по своему уникални и неповторими в общите си мечти и в болката по неосъществимото, в обичта си, в „злобата” или в „омразата” си, ако щете…
Ярък пример за това са стихотворенията „Братчетата на Гаврош” и „Не бойте се, деца”. В тях двамата поети всъщност са в унисон, макар чувството към децата у Вапцаров да е по-скоро бащинско, отколкото „братско”, както е у Смирненски. Макар Вапцаров да се опитва да им вдъхне и кураж, а Смирненски само да им съчувства. Но те и двамата дълбоко и искрено съпреживяват и „обидата незаслужена”, и мъката, „скръбта в очите трескави”, както и голямата си обич към тези съвсем невинни жертви на модерния град, безпомощността си да им помогнат освен само с думи. Тук „хлябът” на бъдещето и недостъпните „витрини блескави” са всъщност и антитезите на бедността и лишенията, на които самите те, поетите, са обречени. И толкова други „братя” като тях!

„Братя мои, бедни мои братя -
пленници на орис вечна, зла -
ледно тегне и души мъглата, -
а живота сивата мъгла.”

Този толкова отчаян куплет на братското състрадание и съпричастие от „Зимни вечери” всъщност е и кулминацията на социалната поезия на Христо Смирненски, най-ярката и болезнена изява на трагедията и безпомощността, с която са орисани да съществуват толкова хора по света, несправедливо лишени от естественото си право на човешки живот и щастие.

„Милиони души непознати, нечути,
се разтапят на светла роса
и угасват безименни в черните скути
на вековните тайни и вихрите люти,
непогалени с братска сълза”
/”Безименни души”/

Да се върнем сега отново към Вапцаров.

„Ти помниш ли как
някак много бързо
ни хванаха в капана на живота?”

Цитатът е от „Писмо”, но е почти „повторен” по смисъл в „Братчетата на Гаврош”:

„Съдбата рано ги излъгала,
живота сграбчил ги отвред
и ето ги: стоят на ъгъла,
с прихлупен до очи каскет”…

И по-нататък:

„Но тръгват си те пак одрипани
с въздишки плахи на уста,
а тез витрини са обсипани
с безброй жадувани неща”…

Ако само допреди известни време тези и подобните им стихове- „повестите безутешни на вседневен маскарад”, разказани с толкова мъка и съпричастие от юношата Ведбал, звучаха повече като стара история за отминали дни и можеха да бъдат възприемани едва ли не само като книжен спомен или художествена абстракция, то днес те пак се превръщат в сурова реалност, както във времето, в което са писани, „овеществявяват” се пред очите ни.
Не е ли така и с малката „Цветарка” от едноименното стихотворение:

„…С погледа смутен и влажен на прокудена русалка
между масите пристъпя и предлага плахо тя:
златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка
и усмивката смирена на рубинени уста.

Върху стройното й тяло, върху младостта й цветна
като черни пипала се плъзгат погледи отвред
и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,
че цветята се купуват, а и тя е чуден цвят”…

Какво бъдеще очаква „светлокосата девойка” в този „шумен и разблуден град” и в „нощта” - „мащеха неумолима”, освен може би това на „Уличната жена” - „закичила гърди с увяхнала циклами, сама посърнал цвят”:

„Мизерията залюля те в свойта люлка
при първите лъчи
и на живота под фалшивата цигулка
танцуваш ти с разплакани очи”.

Танцува тя, „пияна от измами”, за да не види и забрави „ясний поглед на невинност некогашна”, и онова „портретче на дете”, окачено преди години „над масичката прашна”…

„И все така…А в есента на твойта хладна
и блудна красота
ще спре Смъртта настръхнала и безпощадна,
пред твоите отключени врата.

Но щом простре ръка душата ти да вземе,
тя в миг ще се смути:
всевластникът Живот преварил я навреме
и ти…отдавна без душа си ти!”

Като поставя знак за равенство между живота и смъртта тук всъщност поетът е достигнал до апогея на безнадеждността и отчаянието, до пълното обезличаване и самоотричане на човешката личност, до някакъв абсурден триумф на злото в света, който очевидно е призван чрез образа на не-живота лирически да мотивира необходимостта от по-добър живот, от промяна.
Така е и в „Жълтата гостенка”. Стихотворението започва със залезните сияния над Люлин, изтляващи в „траурния плащ” на нощта. Подобно на тях изтлява в мрачния си дом и крехката девойка - „дете, познало старостта”. А навън ехтят бездушните крясъци на тълпите в разблудния град-безмилостния топос на страданието и социалната обреченост.
Така е и в „Стария музикант”, неповторената до днес и неповторимата „балада” за този някогашен безименен Георг Хених, един от истинските поетични шедьоври на Смирненски, който обикновено е оставал в сянката, ако може да се каже така, както на революционната му поезия, така и на „Зимни вечери” и затова ще си позволя да го цитирам изцяло:

„Все там до моста приведен седи,
тегли полекичка лъка
и над главата му ревностно бди
черната старческа мъка.

Бурно край него живота кипи
в грижи и горести вечни
и пъстроцветните шумни тълпи
все тъй са зли и далечни.

Привечер. Спуска се траурен здрач,
ситен снежец завалява,
спира цигулката горестен плач -
стареца немощно става.

И пригърбен той пристъпя едва,
спира се тук-там и стене,
шепнат му злъчни, невнятни слова
зимните вихри студени.

Там - от скованата в мраз висина -
мигом през тънкия облак
хвърли му поглед печална луна,
фосфорно бледа и обла.

А зад гърба му пристъпя Смъртта,
кървава и многоръка,
и по цигулката старческа тя
тегли полекичка лъка”.

Затвореният цикъл на посланието, „траурния здрач”, както и пълната луна тук безусловно внушават неотменимостта на житейската присъда, свършека и неизменния финал на едно почти незабележимо и ненатрапчиво човешко присъствие. Но такава е нерадата съдба и на милионите безименни и бедни труженици, така е описана тя и в „Зимни вечери”, най-зрялата творческа еманация на поета Христо Смирненски. И може би най-яркият израз на символните му послания.
Зимата е краят на жизнения природен цикъл, вечерта е началото на мрака. Те са съзвучни на старостта и смъртта, на обледяването, на сковаността и застоя. Единствено в белотата на снега се крие някакъв измамлив привкус на обнадежденост:

„А бликат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
поронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал”.

Калта и тинята на социалното дъно, това е краят, скверният финал на красотата и надеждата за „децата на града”, особено там, в покрайнините, където заедно със снежинките се стапят и гаснат телата и душите на гладните и безимотните, където самотата и материалната неосигуреност властват и обезличават всичко. И ето ги и тук пак най-малките с тяхната непорочност и искреност.

„ А спрели за миг до фенера,
чувалчета снели от гръб,
стоят две деца и треперят
и дреме в очите им скръб.

И сякаш потрошена слюда,
снежинки край тях се въртят;
и в някаква смътна почуда
децата с очи ги ловят.”

За разлика от революционния оптимизъм, с който е заредено ранното творчество на Смирненски, в тези последни елегии на безнадеждността, няма и помен от някакво упование, от каквото и да било щастливо очакване. Няма и помен от образа на Христа. Бунтът е отстъпил своето място на примирението, пролетната стихия на революцията е скована в ледената прегръдка на зимния безкрай и сивата призрачна обреченост. Дори и за децата, за утрешния ден на света. Те също вече нямат шанс за по-добро бъдеще. Със своята престъпна власт градът ги тегли към дъното, тласка ги надолу със силата на греховността и моралния компромис.
Още в самото начало на „Зимни вечери” са заявени мотивите за нощния мрак и смъртта като противовес на снежната белота и погубената нравственост.

„Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът;
тъпо стъпките отекват надалече
и в тъмата се топят.

Глъхнат сградите, зловещо гледа всяка
с жълти стъклени очич
оскрежената топола - призрак сякаш -
в сивата мъгла стърчи.

Странни струни са изопнатите жици,
посребрени с тънък пух,
и снегът, поръсен с бисерни искрици,
хрупка с вопъл зъл и глух.

А в мъглата - през безплътните й мрежи -
мълком гаснеща от скръб,
младата луна незнаен път бележи
с тънкия си огнен сърп”.

Също толкова „незнаен” и неземен, сякаш нечовешки е и пътят на лирическия герой сред „вечната бедност и грижи”, които грубо и брутално или мъчително и болезнено се прокрадват през „мътните стъкла” наоколо. Ругатните и стоновете достигат до него като от преизподнята. Безформени човешки сенки пресичат процепите от жълта светлина като в някакав източен театър. Плаче цигулка, в „бараката сгушена”, под „стрехата опушена” бедните цигани - „черни ковачи по тъмно коват” , а навън „мъглата тегне, влачи своя плащ злокобно сив”, раздран само за миг като предизвестие за очаквана гибел от „остър писък на локомотив”.

„Мяркат се незнайни силуети,
идат странни - странни гинат пак:
електричен наниз морно свети
през завесите от черен мрак”.

Зимната вечер е като сцена на абсурдна драма. Иззад мрачния й декор изплува като „някакво задгробно същество” поредната маргинализирана от злокобния капан на града-убиец фигура - „слепият старик се връща, с него натоварено дете”. Миг по- късно и двамата потъват в бездните на нощта и се „разтапят”. За да се появи нова картина, още по-смразяваща и абсурдна:

„Сред стаята ковчег положен,
в ковчега - моминско лице,
и жълти скръстени ръце
у дъсченото черно ложе”…

Смъртта за кой ли път, както и в „Жълтата гостенка”, бележи края на житейското представление, на „вечната бедност и грижи” тук, но болестите, „гостенина Глад” и страданията продължават да шестват из „смълчаните хижи”, не свършва световният маскарад. И в него обичта и състраданието, невинността и чистотата изглеждат като обречени.
Както по времето на Христо Смирненски, така и днес, което струва ми се, все повече от хората започват да осъзнават. Особено след като внушенията за един по-добър свят за всички при доброволния крах на социализма се оказаха практически неосъществими. И в своето икономическо и политическо развитие България се завърна не дори в годините на поета, а доста по-назад…
Какъв е смисълът на писаното дотук тогава, пък и на писането въобще? Има ли някаква полза от него? Нали сега уж било дошло времето на прагматизма. Не знам. Не съм толкова сигурен.
И все пак „Истината, пък и изкуството - пише Атанас Далчев, който е несамо поет, но и философ - не могат да не бъдат в края на краищата полезни: - те са необходимо свързани с ползата по силата на единството, което съществува в действителността и в човешкия дух. Само че да свържеш едно научно откритие или едно художествено произведение с определен резултат, значи да ограничиш безкрайно тази полза”.
Ето защо, струва ми се, че и Христо Радевски, с когото започнах тези редове, изглежда има право за влиянието на Смирненски. Е, сигурно днес не е чак толкова - „сложно и огромно”, но все пак съществува. Макар и „често невидимо” за мнозина. Като някакво ехо, несбъднатото и все несбъдващото се ехо от вечния глас на „земната истина свята”, на поетичните видения и неосъществените лирически копнежи.

Хасково, 29 януари 2011 година

1.СМИРНЕНСКИ, Христо. Събрани съчинения.Том първи. Стихотворения, Издателство Български писател, София, 1978, с.12
2.Виж ЯНЕВ, Владимир.Христо Смирненски.Маскарадът и празникът. Издателство”Захарий Стоянов”, София, 2008
3. СМИРНЕНСКИ, Христо.Христу Ботйову.- Ч е р в е н с м я х, бр.19, 29 май 1920 година
4.Делеклюз, Шарл Луи (02.10.1809 - 25.05.1871), френски революционер и публицист, един от водачите на Парижката комуна, застанал сам срещу куршумите в последните боеве, за да не попадне жив в ръцете на врага
5.Либкнехт, Карл (13.08.1871, Лайпциг - 15.01.1919, Берлин), син на основателя на Германската социалдемократическа партия Вилхелм Либкнехт, основател и президент на Младежкия социалистически интернационал, депутат в Райхстага, съпруг на Роза Люксембург, разстрелян след потушаването на Берлинското въстание
6.Люксембург, Розалия (05.03.1871, Замошч в днешна Полша - 15.01.1919, Берлин), полска еврейка, основателка на Полската социалдемократическа партия, деец и теоретик на европейската социалдемокрация, по-късно основателка на антивоенния съюз “Спартак” и на Германската комунистическа партия, участва в Берлинското въстание, разстреляна заедно със съпруга си евреин Карл Либкнехт.
7.СМИРНЕНСКИ, Христо. Да бъде ден! София, Общо работническо кооперативно дружество „Освобождение”, 1922, 68 стр. (Художествена библиотека „Освобождение” № 13)
8. СМИРНЕНСКИ, Христо. Рождество.- Н а р о д н а а р м и я, бр.5, 7 януари 1922 година