С Атанас Капралов разговаря  Георги Н. Николов

Със словото не е нужно да се водят битки - трябва да го накараш да
повярва в силата на твоя дух, за да ти се подчини, убеден е известният поет

- В писмо до теб оприличих поезията ти на айсберг, който в пътя си разбива и отхвърля вълните на житейската пошлост. Защо си толкова непримирим? Какво ново послание ще отправиш към света, природата, хората - твои съвременници?

- Корабите в океана прекрасно знаят колко страшно е да се натъкнеш на жестокото препятствие, наречено “айсберг”. Само че в твоето писмо ставаше дума за едноименната песен в изпълнение на Алла Пугачова, текстът май беше на Козлов. Ще припомня, че клипът й е бил забранен цели 25 години. Може би най-разтърсващият момент в текста, поне за мен, е следният: „…и цялата ти мъка е под черната вода…” А любовта е силата, която може да разтопи с енергията си подводната планина… Така че тълкуването ми на тази иначе прекрасна песен е малко по-различно!
Истинската поезия наистина би могла да се оприличи на айсберг, защото крие дълбоки пластове. Разбира се, много по-често ми се случва да виждам претенциозна повърхност, а отдолу - изгнили останки от вчера или силно нагнетен въздух. Малко са тези автори, които вкопават мащабен смисъл, който да те потопи в необята си. Това е нормално, защото истинските поети са избраници. И все пак ги има…
Чудя се как би могъл, ако си Поет, да се примириш с това, което се случва напоследък с нас, вътре в нас, с българина, с човека въобще? На мястото на една разконспирирана илюзия отпреди 10 ноември 1989 г. насадихме откровения цинизъм. Навсякъде срещам смачкани хора, които превръщат разговорите помежду си в помени на духа. Съмнявам се дали и през турско робство българинът е бил по-нещастен, отколкото е сега. Тогава все пак ни е греела мечтата за освобождение. А днес животинската битка за насъщния ме кара да правя отвратителни аналогии с африканската фауна… И ако в този момент стихотворците не намерят сили да инжектират надежда в сърцата на своите сънародници, да отнемат част от страданието им, да осветят небето им с някаква мечта, то по-добре да захвърлят перата и да не оскверняват божественото призвание ПОЕТ.

- Очакваш ли благодарност за творчеството си? Мислиш ли, че както бе казал друг наш автор по друг повод и в други времена, то “сляпото окато прави”?

- В мига, в който един автор сравни околните с неблагодарници, той е свършил като творец. Трудно е да бъдеш оценен по-достойнство приживе. Големият поет е опасен, той назовава нещата с истинските им имена и новоизлюпената плутокрация, иначе с прекрасен слух за венцехваления, обикновено се прави на глуха пред него. Тя толерира онези, които блюдолизничат и пишат глупости. Вижте кои са изтикани на преден план днес - жалки псевдомодернистчета, дето ни натрапват своите комплекси за елитарност.
Никой не ги чете, те живеят в някакъв си свой виртуален свят, хвалят се един друг, раздават си някакви награди и отвращават българския народ от словото. Излиза, че за истинския поет днес в родината му няма място. Мястото за него просто е резервирано за утре… Ако си призван свише, нямаш друг изход, освен да се бориш - без да чакаш подаръци от съдбата. Рано или късно България ще се излекува от този духовен вирус, който днес я разкапва отвътре. С наша помощ, разбира се!

- Как би оприличил контурите и тематичната палитра на съвременната българска лирика?

- Тематичната й палитра е достатъчно пъстра, но не мисля, че подходът към темите е определящ за създаването на едни или други литературни кръгове. За жалост, на преден план е изтикано сектантското начало. Сектата на този млад егоцентрик, сектата на онзи мухлясал корифей, и всеки признава само авторите, молещи се на неговия бог. А богът на родените поети е един. Той ги заставя да се разтворят във времето си - с памет, разравяща миналото, със сърце, изпращащо сигнали към бъдещето.
Навремето Пикасо е овладял до съвършенство традицията, преминавайки през всички степени на натрупване, и впоследствие си е позволил да руши стереотипите, създавайки неподражаеми образци в живописта. А днес хора, които не могат да вържат два стиха накръст, учили-недоучили се правят на новатори в мерената реч. Е, милички, аз съм се упражнявал през студентските си години в какви ли не игрословици, мога да изстрелям от прима-виста изумително шантави метафори, непостижими за вашето въображение, но никога няма да ми хрумне да ги издам, а още по-малко да ги нарека поезия. Поезията е страдание, през което задължително трябва да преминеш, тя те смазва, убива, възкресява и възвисява! Не извървиш ли своя път до своята Голгота, няма как да родиш късче вечност.
В днешното време на ерзаци и ментета са преброени над 10 000 стихотворци в нашето отечество! А Поетите са къде-къде по-малко… Убеден съм, чe бездарникът може да надхитри в някаква степен настоящето, но вечността - абсурд!

- За мен стиховете ти са ярък метеорен дъжд, който пада върху буренясалата нива на липсващ национален нравствен идеал. Кои негови черти утвърждаваш, за да го има отново, кои възраждаш и кои отричаш категорично? В плоскостта на българската народопсихология? А в духовното пространство над и извън нея?

- Съвпадение или не, но точно въпросът за липсващия национален идеал ме занимаваше в последната, току-що написана от мен творба. Разбира се, ако започна да я анализирам, рискувам да изпадна в смешната ситуация на автор, който се саморекламира по възможно най-маниакалния начин. Имам един приятел стихотворец, който при срещите ни обича да ми разказва най-новото си стихотворение. И винаги подчертава каква грандиозна идея го е водила при написването му. Аз обаче съм Тома Неверни, осланям се на сетивата си и затова го прекъсвам, настоявайки той да ми каже самата творба. След като я изслушам, обикновено му припомням Хайтовите думи: „Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто да го направиш!”.
Така че ще си спестя и гмурването в дълбините на българската народопсихология - при всяко изплуване оттам обикновено съм обременен с доста тъжни констатации. И ако в момента сме на опашката на Европа, то е не защото ни съсипват някакви тайнствени масонски ложи или сме жертва на световен еврейски заговор, а причината е в нашето намиращо се на примитивно ниво колективно съзнание и чувство за общност. Прочетете пак отишлия си преди повече от половин век Иван Хаджийски и ще ви докривее, че не сме използвали последните години за облагородяване на българските нрави. Напротив!

- Имаш ли свои Божи заповеди, които спазваш в отношението си към света, читателите и твоя личен творчески процес?

- Според мен е задължително да спазваш висока духовна хигиена, словотворчеството не е някакво красиво редене на думи, то е мисия. Трудно ми е да си представя, че от един подлизурко, от едно мекотело биха се родили произведения, знаещи кода към бъдното. Някак си не мога да побера в съзнанието си съчетанието примерно между талантлив подлец и талантлив творец.
Аз съм от този род пишещи, които са си позволявали да отстояват категорични граждански позиции през годините. И съм плащал необходимата цена за дързостта си. На моменти смелостта ми е стигала до безразсъдство, но съм я предпочитал пред унижението да се подчиня на стадния страх. Имам чувството, че ако ме напусне жаждата за риск, ще погреба и таланта си. Доста от творбите ми са се раждали като продължение на моята житейска непримиримост. Трудно ми е да се правя на сляп, когато някой силен на деня се гаври с нарочен от него кротък и беззащитен човечец, когато е нарушено елементарното чувство за справедливост. Не вярвам на оня версификатор, който е способен да възпее страданието на гладните по света, а не намери начин да помогне на изпадналия в немилост човек край себе си.
Друг важен порок, който творецът трябва да пребори в себе си, е завистта. Завистникът трудно би родил нещо, заслужаващо вниманието на сериозния читател. Аз изпитвам безгранична радост от съприкосновението с конкретни талантливи творби на моите колеги. Те ме зареждат с оптимизъм, извисяват духа ми и връщат вярата ми в съвременната българска литература.

- Той предсказуем ли е за създателя си, или взривно-импулсивен? Творчеството ти досега отрича хладната аналитичност, която отстъпва пред борбеност и съпричастност към проблемите на деня.

- Имам наистина свой специфичен начин на писане, но интервюто ще стане прекалено пространно, ако се задълбоча в подробности. Ти казваш, че творчеството ми отрича хладната аналитичност - може и така да е, не споря. Но хората, които ме познават отблизо, твърдят точно обратното. Истината е, че при творческия акт моята хладна аналитичност се взривява, като спонтанността винаги се вслушва в сигналите на разума.
Според мен голямата творба се ражда от талантливото съчетаване между традиция и новаторство. Трябва задължително да имаш познания както за натрупаното от духовните титани до този момент, така и да се изправиш на пръсти и да провидиш в бъдещето. Този процес никак не е прост, той се случва на ръба на лудостта и едва ли ще се получи нещо, ако Бог не е с теб! Както току-що родилата майка се чувства щастлива, но изстискана до последно, така и сложилият точка на новото си произведение творец изпитва едновременно и умора, и удовлетворение. Много автори пишат машинално, актът на „раждането” преминава покрай сърцата им, а при това положение шансът да заразиш нечие читателско сърце е повече от нищожен. Аз уважавам всякакъв вид писане - ако щеш бъди авангардист, ако щеш - постмодернист, важното е да си органичен. Да не дразниш слуха ми с фалшиви тонове, защото просто ще си запуша ушите, преставайки да те вземам насериозно. Много е сложно да бъдеш нов, модерен, без да влизаш в конфликт с органиката на стиха. Постигат го единици…

- От какво си отвратен в нашата действителност и какво те тласка да бъдеш все така убедителен в литературата ни? Да бъдеш явлението “Атанас Капралов”?

- Изпитвам възхищение от творци като Салвадор Дали примерно, които умеят да провокират околните с безграничното си самочувствие, да ги шамаросват с въпроси от типа на: „Как сте живели до днес, без да ме познавате?” Имал съм уникални срещи с всякаква публика, моето собствено самочувствие е повече от прилично, но не е скочило с годините чак дотам, че да се самоопределя като „явление”.
Познавам доста симпатяги, вживели се в ролята на живи гении, и не рядко по литературни срещи съм ги свалял на земята. Няма нищо по-страшно от неспособния мераклия - ако на него е поверен литературния кантар на времето, тежко на можещия! Има например една ежегодна поетична награда на името на автор от кръга „Мисъл” - духовете едновременно на Ботев, Дебелянов и Гео Милев да се преродят в някого днес, той е без шансове да получи дори поощрение от вездесъщото жури там. На въпросния конкурс най-често се награждават такива недоразумения, че си викаш: абе, тези хора добре ли са, изпили ли са си хапчето? Само че ако навлезеш по-навътре, разбираш, че става дума за литературни въжеиграчи, които много добре си правят сметката! И търгуват така безочливо и арогантно със словото, както никой в досегашната ни история не си е позволявал да го прави.
Особено ме отвращават „мутрите” в съвременния литературен процес, онези, които нагло и безцеремонно се врат по всякакви национални чествания и софри, а нямат капацитет дори за читалищни функционери. Впрочем, нека не обиждам с тях читалищните дейци - тези неуморими апостоли на българския дух. На повечето от тях само мога да се поклоня за куража и стоицизма да съхраняват традициите ни!

- Би ли посочил имена на поети, които си заслужава да бъдат познавани днес? Какво означава да се пишат стихове в наше време? Вместо да се прави бизнес, политика и да се бяга от грозните реалности в леталния свят на бледата художествена измислица…

Ще спестя най-известните имена, които нямат нужда от допълнителна реклама. Ще спомена само някои от недостатъчно оценените, които са ме впечатлили с книга или отделна творба напоследък. От по-възрастните Петко Братинов поддържа високо равнище и до днес. Възходящо е развитието на стоика Иван Есенски, завидно е постоянството на Валери Станков. От модернистите попадения съм откривал в стиховете на Пламен Киров, Иван Желев, Николай Милчев, младия Васко Балев, случвало се е да ме изненадат приятно Владо Любенов, Светльо Аврамов, Ивайло Диманов. Удоволствие е да слушам бохемските рецитали на неотразимия Митко Милов, както ми е трудно да прежаля отишлия си наскоро от този свят несретник Паскал Андонов. При дамите впечатлява с респектиращото си присъствие доайенката Ана Александрова. Зареждащо е общуването с вечно нахъсаната Маргарита Петкова и нейните талантливи следовнички Камелия Кондова и Анелия Гешева. Своя следа се опитват да оставят Валентина Радинска, Надя Попова, Светлана Йонкова, Зоя Василева, Елена Алекова, Виолета Христова, Анжела Димчева, Мая Дългъчева… В почти всеки български град има автори, разговорите с които за мен са вътрешна потребност. Как да минеш през Смолян, без да си изпиеш кафето с Ганчо Керечев, през Чепеларе, без да се сетиш за Митко Златев, през Кърджали, без да се отбиеш в библиотеката при Иванко Маринов, Лили Фероли, през Стара Загора, без да кажеш „здравейте” на Таньо Клисуров, Неделчо Ганев, Данчо Атанасов, Иван Груев, през чирпанското с. Зетьово, без да стиснеш ръката на безкористния Георги Ангелов, през Сливен, без да пробваш скоросмъртницата на Деньо Денев или да видиш най-новата творба на чаровната Кристиана Станкова, през Копривщица, без да помълчиш пред гроба на Димчо заедно с д-р Катя Ослекова, Дойчо Иванов, Георги Киров, прескачам приятелите от моя Хасковски край, защото са твърде много, да ме извинят и неспоменатите тук от останалите градове на България… Отрадно ми е да се заседявам на маса с мъдреци като писателите Кольо Георгиев, Никола Радев, от които може много да се научи. Уверено държат перата техните по-млади колеги Мюмюн Тахир, Деян Енев. Как да не изпиеш по едно питие, когато си в „Парнас”, с неуморимата Блага Касабова или с доказали се автори като Петър Караангов, Евтим Евтимов, Янко Димов, Матей Шопкин, Георги Константинов, Андрей Андреев, Никола Инджов, Воймир Асенов, Лъчезар Еленков, Иван Станев, Петър Велчев, Анибал Радичев, не е възможно да изброя всички.
Има си хора за политика, има си хора за бизнес, а както е видно от по-горните редове, обреклите се на словото съвсем не са на привършване. Въпреки че писането не носи материални придобивки, а изпитания, желаещите да го превърнат в своя съдба се множат - тук изключвам досадните скакалци, чудещи се как да опоскат литературната нива, където меракът за лесен успех случайно ги е довел. Уви, лесният успех в каквото и да било е толкова измамен, колкото са измамно топли лъчите на циганското лято!

- Банален въпрос, но кое е любимото стихотворение, създадено от теб? Защо? Моля те, предай го тук в цялост. Би ли искал сега, когато е родено, да добавиш към философския му замисъл и структура още нещо?

- Ако аз имах само едно любимо стихотворение, просто щях да спра да пиша. Какъв е смисълът да хабя повече мастило и хартия, щом съм успял да кажа всичко, което ме вълнува, в някоя конкретна творба! През миналата година имам публикации на различни места и веднъж съм поздравяван за интимно стихотворение, друг път - за социално, трети - за откровение, посветено на родината. Даже на литературните четения нямам „дежурно” стихотворение - обикновено вземам решение какво да рецитирам в последния момент.
Според мен добрите автори успяват да поддържат постоянно високо ниво. Чувал съм нееднократно да се говори по мой адрес, че е трудно да ми се намери слаб текст. Надявам се наистина да е така, защото се раздавам без остатък - и в житейските битки, и в битката със словото. Впрочем, със словото не е нужно да се водят битки - трябва да го накараш да повярва в силата на твоя дух, за да ти се подчини!

- Какво още не си споделил с читателите? И с обществото по принцип?

- Каквото имам да споделям с интересуващите се от моите текстове, ако е живот и здраве, ще го направя. Аз не съм от авторите, обичащи да разказват творческите си планове. А и когато пиша нещо, без да съм му сложил точка, никога не го показвам на когото и да било. Творческият акт за мен е свещен. То е като усамотяване в църквата със свещ в ръка, там сте ти и Бог. Едва когато излезеш от това състояние си в правото да направиш достояние новороденото стихотворение на други или не. Когато чета разни стихоподобни щуротии, публикувани в някои уникални издания на фондации от съмнително естество, си казвам: „Прости им, Боже, те не знаят какво… печатат!” А може и да знаят! Читателят в този случай е мъртъв, разстрелян с куршумите на скудоумието. Това ли е смисълът на литературата? Българското общество очевидно е много болно, щом е допуснало да се случи подобен абсурд. Да спазариш шепа драскачи за наемни убийци на съвременната ни поезия и проза?! Дошло е време СБП да заеме по-достойна позиция по въпроса, ако не иска да я принизят до беззъбо креатурно образувание.

- А от какво се страхуваш, или по някаква причина не искаш да споделиш с тях?

- Аз съм обвиняван в прекомерна смелост, в безразсъдство, в писане на ръба на риска и т. н. Още когато се оформях като автор, си казах: никакви компромиси с моя Бог - Истината! Преди 10 ноември доста редактори ме оглеждаха като НЛО, четейки конкретни мои стихотворения, предложени за печат. После ме докладваха, където трябва. И следваше, каквото трябва…
Но за да не реши някой, че се правя на герой, ще спра дотук - омерзен съм от псевдогерои. Само ще припомня азбучната истина: без риск е изключено да се постигне нещо където и да е, включително - и в писането. Е, с времето станах по-дипломатичен в общуването с околния свят, вече никого не бих наранил, без да бъда предизвикан. А що се отнася до творческите ми изповеди, страхувам се единствено от Всевиждащия горе - тежко ми, ако реша да Го излъжа! Впрочем, понятие си нямам как е възможно да се случи това!

- Чувстваш ли се мразен? Или обичан? Отхвърлян от амебите в меки служебни кресла?

- Винаги съм се стремил да бъда човек, градящ мостове към другите, а не мизантроп, който ги руши. Служебните ми ангажименти най-често са изисквали от мен да контактувам с много хора, аз съм отворен и прям по характер и никога не съм имал проблеми в общуването с когото и да било. Е, намират се и такива отговорни фактори, чието деструктивно поведение няма как да не наруши вътрешния ми баланс в някой момент, но това е животът.
А по повод на омразата и обичането, преди години една известна театралка, подвизавала се в нашия град, ми направи следната характеристика: „Знаеш ли, всички мои нови познати тук, които ми казаха добри думи за теб, впоследствие се оказаха чудесни хора. И обратно - негативно настроените срещу персоната ти, по-късно се демаскираха като изтъкани от злоба и комплекси човечета. Затова вече по отношението към теб се ориентирам кой каква енергия носи…” Веднага поръчах чаша уиски на въпросната небезизвестна дама, такива комплименти не се забравят, особено ако са искрени.
Щастлив съм, че имам приятели и читатели, които високо ценят написаното от мен, а и не крият симпатията си към личността ми. На всеки поет му става приятно, когато получава признание и любов от своята, дай Боже, множаща се с времето публика. Имал съм предостатъчно случаи да се убедя във въздействието на моето слово, така че ще оставя на бездарниците да демонстрират лицемерната си скромност и фалшиво благочестие - те са им по мярка! Впрочем, най-много удари в живота си съм получавал от амбициозни бездарници. Ако подобен екземпляр се сдобие с някаква власт, става страшно за талантливия човек, зависещ от него. Защото талантливият човек е чудовище, както казва Далчев, само че за завистливия некадърник, пояснявам аз. Да не давам примери от литературната ни история, те не са един или два. Но възмездието за въпросните духовни сатрапи винаги е било същото по големина и противоположно по сила на мръсотията, която са извършили. И само аналфабетните подлеци сред тях биха могли да си въобразят, че имат шансове да се промъкнат сухи между капките на позора и забравата!

- С всичко, което пишеш, създаваш в мен впечатлението за Ахасфер, който шества по света, за да дарява истини. И да мачка в огъня под стъпките си дребнотемието на деня. На мимолетната човешка “актуалност”, която утре е увяхнала. Няма ли да се умориш и стъпките ти да забавят своя ритъм?

- Откровено казано моя милост, чието име стои и върху „скиталчески” заглавия като „Нежен скитник” и „Завръщане в слънцето”, няма претенцията да бъде „ахасферов” следовник. Нали според легендата той е прогонил уморения под тежестта на кръста Иисус, пожелал да си отдъхне пред дома му, преди да продължи по страшния път към Голгота. „Ти ще бъдеш скитник по земята, докато аз се върна.” - казал му Христос и започнало нескончаемото скиталчество на Ахасфер, без задължителното за всеки човек право на отдих. А аз не само, че на моменти се нуждая от необходимостта да си отдъхна, но не рядко бариерата на песимизма препречва пътя ми. Днес честността е диагноза, а не повод за гордост. Скалата на нравствените ценности е така разбъркана, че, ще се самоцитирам: вече „да бъдеш неподкупен е обидно”! Не за тази България съм извисявал глас в края на 80-те години, не за този уродлив мутант на демокрацията съм бил готов да умра някога. Тези дни се зачетох в една стара книга на уважавания от мен белетрист Никола Радев за антифашистката борба във Варна - „Истина без давност”. Почти всичките му герои в нея се изправят пред куршумите или качват на бесилото с вярата в илюзорното утре. Кой българин би жертвал живота си днес за кауза, заредена с искрата на някакво красиво очакване? Храмовете гъмжат от неверници, опитващи с празни ритуали да излъжат многото …икони и стенописи там, но в крайна сметка лъжат единствено и само себе си. А какви политици излъчваме, степенуването е повече от потресаващо: крадливи, по-крадливи, най-крадливи, по-по-най!…
Постоянно чувам наивни възклицания, че днес имаме нужда от нов Левски! За какво ни е: да го намразим заради високите му изисквания към нас, да го охулим заради неговата потискаща неподкупност и да го убием заради бунтовните му изблици срещу „демократично” избраните „спасители” на народа. Е, наспорихме достатъчно герои с ритуално пролята кръв в досегашната си история, стига толкова! Апропо: само преди няколко часа разбрах, че един мой несретен познат, психолог по професия, е бил осъден на 2 години затвор, защото е засегнал интересите на няколко …мафиоти. По сто процента изфабрикувано обвинение! Е, това държава ли е?

Та при тези тежки въпроси пред днешна България се чудя как най-толерираните съвременни стихоплетци намират мотивация да пишат за своите скиталчества от …носа до пъпа си! Не, моето скиталчество е по-различно. И ще се постарая, въпреки натрупаната умора, да му остана верен до края!

- Какво да очакваме от лириката ти в близко бъдеще? С какво ще ни изненада в нови тематични, обществени, граждански величини?…

- Единственото, което мога да кажа със сигурност, е, че предстои излизането на моя нова книга със стихове. Но все още не съм решил кой да е издателят, а този въпрос не е маловажен. Преди около година и нещо излезе детската ми книжка „Цветно чудо” в издателство „Театър Пан”, заедно със CD, и се продаде в няколко хиляди броя тираж. Доколкото знам са отпечатани нови 3000 екземпляра. Което ме радва, защото не съм от авторите, публикуващи самоцелно. За мен е важно да имам читатели.
Но не съм и от пишещите, правещи компромиси заради привилегията да бъдеш масово харесван. Има нива, под които е недопустимо да се слиза заради прелъстителски амбиции, непродуктивен е и крайно интровертния творчески подход, който би те превърнал в абсолютно неразбираем за публиката. И за секунда не ми е хрумвало, че някой меркантилен тарикат ще изпадне в духовен екстаз пред творбите ми. Моите читатели са обикновено интелигентни, почтени, извисени и благородни личности. Убеден съм, че бъдещето на България принадлежи точно на тези хора. Което е достатъчна причина взаимно да се зареждаме с кураж и вяра в силата на доброто.

- Ако се върнеш назад в годините, би ли се отрекъл от нещо вече създадено?

- Като всеки човек и аз съм допускал грешки по пътя си. Според някои мои „съветници” една от тях е, че никога не съм правил компромис в поезията си, а съответният компромис е задължителен за бързия успех, за лесната слава. Примери в това отношение - бол! При мен каквато и да е победа е идвала по възможно най-трудния начин, но не се оплаквам. Преди години отказах да се политизира влизането ми в литературния живот, за да не бъда употребен за псевдодемократични цели. Минавам в очите на околните за принципна, непокорна и твърда личност - доказвал съм специалния си характер многократно. И съм го вложил в досегашното си творчество.
Читателят е в правото си да ме харесва или не. Но аз не съм си позволявал да го излъжа заради някое користно съображение. И не виждам какво би ме изкушило да го направя занапред.

- Какво ще пожелаеш въобще на нас, съвременниците ти?

- Човешкият дух крие неподозирана сила, която много често остава скрита за притежателя й. И съответният живот минава сиво, скучно и незабележимо. Мизерният страх е една от основните причини за оскотяването на съвременния българин.
Макар че и за силата не рядко се плаща висока цена. Преди няколко месеца актьорът Христо Мутафчиев ми написа: “Наско, бъди смел и не се страхувай!” После знаете през какво изпитание премина той самият. Но вместо да се стресне и да намали превантивно безумния си ритъм на живот, чух го тази сутрин да заявява: “Не, никакво щадене от моя страна, продължавам със старото темпо и занапред!” Как да не се възхитиш от неговия железен дух, от безграничната му воля и желание да се раздаде без остатък!
Хора с подобна философия дърпат нацията напред. Бих желал те да стават все повече и повече, за да си поправим ние, българите, сами счупената кола, а не да викаме до безкрайност неволята.

- А какво пожелаваш на себе си?

Аз не мога да бъда щастлив, ако хората край мен са угнетени, апатични, осъдени на материална и духовна нищета. Пожелавам си повече усмихнати сърца край себе си, за да получава импулси да се засмива и моето. Ще ми се да вярвам, че „нежният ми скитник” е извървял повечето път да тази озаряваща вече близкия хоризонт усмивка!

- И нека с твой любим стих затворим страниците на този разговор, който е само щрих за твореца Атанас Капралов и който с радост бих продължил напред във времето. Кой избираш? Моля те, напиши го и като поздрав към нас, твоите истински ценители…

КЪМ ВЪРХА

                                   На Х.

Умората изгребва ми дъха…
Но пак пълзя нагоре,
към върха -

към спирката за космоса,
където
целуват се земята и небето.

Там любовта ме чака,
там е Бог.
Там аз съм
горд,
величествен,
висок,

неудържим и
лек
като хвъркато…
Там не вони на фауна от блато,

гадинки разни не гнездят по мен.
Там алпинист съм,
в ангел прероден.

Дари ме,
Боже,
с нечовешка сила -
да издържа докрай,
да се изхиля

над вируси,
плазмодии,
бълхи,
над гнусното си вчера:
Хи-хи-хи!

Аз няма долу повече да сляза
при пищните конкурси по омраза,

при мазните от оргии тела…
Заменям кислород срещу крила!

И нищо,
че сърцето ще е спряло -
животът ще избухне отначало

в мистичната родина на духа…
Но само ако стигна до върха -

до спирката за вечността,
където
целуват се земята и небето.