Четиристишие – цветче от дива шипка
***
Четиристишие – цветче от дива шипка. То нехае,
че покрай пропастта расте. Защо цъфти – само не знае.
Окото радва отдалеч, отблизо с тънък дъх опива –
посегнеш да го скъсаш ти, и те убожда то накрая.
***
Пчела, прости, не те видях. А ти лежиш сега без сила,
във моята гореща длан горещо острие забила.
Боли ме, но не зная аз по-благородно благородство:
с живота си да заплатиш за правото да носиш жило.
***
Какво е болката? Това е делът на чистите души.
Света те виждат чист и модър и разликата ги души.
И колкото си пo-възвишен, по-силно болката боли те.
И ще е вечна тя, че злото не може да се разруши.
***
Усещане за чужда болка – най-първи знак на чистота.
Ако го имаш – имаш право да преминаваш през света
със чисто и открито чело и да е право твойто дело…
Във всеки дом да имаш ъгъл и ключ от всякоя врата.
***
Да пееш, значи да умираш във името на нещо бъдно.
Ти нямаш право да избираш, щом някой вече безразсъдно
белязал те е с тази дарба! Ти можеш само да не спираш.
И ако звуците намираш, ще имаш царството отвъдно…
***
Внимавай в думите си, брат, че ехото отеква дълго.
Внимавай, докато си млад, че ехото отеква дълго.
Изпуснеш дума, после тя сто пъти чуква те в челото,
нататък връща те – назад.Че ехото отеква дълго.
***
Щом дойде ден да си отида, дано да тръгна, както пея.
Познал и радост, и обида, дано да тръгна, както пея.
Дано да вярвам, че са живи и обичта, и стиховете,
и гибелта им да не видя. Дано да тръгна, както пея.
***
Когато още малък бях и сам по късните нивя
замръкнех, с трепет аз вървях и почвах сам да си мълвя.
И днес, отново сам останал, ей тия песнички си пея,
за да не ме е много страх, когато в тъмното вървя.
***
В едно далечно бедно лято едно щурче ми беше музика.
Aз сядах привечер, когато едно щурче ми беше музика.
Почивах си, луната гледах и имах тебе, само тебе
в сърце, със доброта богато. Едно щурче ми беше музика.
***
Копнееше гръдта за гръд, защото бяхме още млади.
Плътта изгаряше за плът, защото бяхме още млади.
Сънят ни беше просто сън и вкусен беше хлябът черен,
и всеки път бе весел път, защото бяхме още млади.
***
Един до друг те крачат двама и всичко друго е лъжа.
Една илюзия голяма, но всичко друго е лъжа.
Една пътека, по която ще минат, ще се разделят…
Това е. Нищо друго няма. Но всичко друго е лъжа.
***
Младостта не жали много, бързо тя се утешава.
Всички сълзи тя избърсва и предава на забрава.
И в едно е тя по-хитра от безпомощната старост:
даже от горчива болка сладък спомен й остава.
***
Щастието е преодоляване – щастието не е цел.
Красотата няма граници – само ти търси я смел,
само огнено обичай, само щедро се раздай –
във това е твоето щастие и е всъщност без предел.
***
Ах, да се срещаме, додето ни радват върхове зелени,
вълнуват ни потоци буйни и рев на влюбени елени,
ах, да се срещаме, додето сме още силни, още млади
и само пред жени любими отпускаме се на колени!
***
Жената знае: на земята най-главното е любовта.
От свойта плът не се отмята: най-главното е любовта.
Най-слабия й зов дочува с такава страшна яснота!
И тръгва – хубава и свята! Най-главното е любовта…
***
Той кърши храсти, вдига шум, с рога на гръб тръби, трепери!
Жив лък – звънти, от страст без ум опънат, в женската се мери.
Тръби, рогачо, и търси я, дорде си жив и си горещ,
че скоро точният куршум по песента ще те намери!
***
Любовта е война, любовта е борба – победители няма.
Ако тя е една, ако тя е съдба – победители няма.
Победил с победен редом мъртви лежат, наранени еднакво
във една долина без тамян и тръба. Победители няма.
***
Най-хубави листата стават, когато почват да умират.
Те първо леко позлатяват, а после почват да прозират.
И колко е красив лъчът, пронизал някой златен лист,
и колко е красив тогава, видян през този лъч всемирът.
***
Изчезват чувствата, изчезват – остават думите накрая,
тъй както жилките на листа, със който вятър си играе…
И ако утре някой иска във миналото да надникне,
какво по тия жилки сухи за нашта мъка ще узнае?
***
Пред мене по реката бяга един изсъхнал кленов лист.
В дланта ми длан кафява слага един изсъхнал кленов лист.
Една история красива от пролетта до есента…
А с колко скръб сърцето стяга един изсъхнал кленов лист.
***
Една изпушена цигара и малко пепел след това.
Една история прастара и малко пепел след това.
Едно начало като песен, една раздяла като вик.
И ято спомени в превара. И малко пепел след това.
***
Минавам по бърда и хълми и се подхлъзвам на завои,
вали ме дъжд, суши ме слънце, влекат ме ветри и порои
и непрестанно се превръщам във минало, във преживяно…
Едничкото, което имам – това са спомените мои.
***
Aз слушах със ухо небрежно, не чух тревата мълчалива:
„Обичай нежно, както нежно расте тревата мълчалива,
а щом ти дойде ред да тръгваш, поемай просветлен, спокоен
в умирането неизбежно като тревата мълчалива…”
***
По-силна в чувствата, жената е просто друго същество.
По-хитра, опитна в лъжата, е просто друго същество.
И ти не само я обичай, опитвай се да я разбираш –
жената, милата, която е просто друго същество.
***
Лъжовни светлинки, лъжовно пред нас във тъмното трептят.
Мечти, вълнения любовни пред нас като през мрак блестят.
Достигнем ги – и вече други затрепкват в стихналия мрак
и уж лъжовни, а съдбовни ни мамят в дългия ни път.
***
Блуждаещият сладък огън на неуморната надежда
подклажда вечната тревога и вие къдравата прежда
на наште дни и наште нощи, додето бавно, неотклонно
от бездните безоки, строги, безкрайна нощ над нас се свежда.
***
Между минало и бъдно, между знайно и незнайно
ние крачим, ние пеем и целуваме нехайно…
И не щем да проумеем, и не искаме да знаем,
че на тоя свят дошли сме най-случайно. Най-случайно.
***
Погледнато от птичи полет, полека всичко губи смисъл.
Без мирис е самата пролет, полека всичко губи смисъл.
Животът става сив и само в мен обичта и стиховете
еднички плачат и се молят. Останалото губи смисъл.
***
Във тоя бързотечен свят едничко словото е вечно.
Зачевано сред смърт и глад, едничко словото е вечно.
И не богатства, не пари, а дума искрена и мила
и спомен, от любов съгрят… Едничко словото е вечно.
***
Моливът неуморно пише, чертица тъничка се вие.
Живеем сладко детство, младост, а после тежка зрелост ние.
Във спомен се превръща всичко, а после бързо чезне, чезне:
моливът неуморно пише, а гумичката трие… трие…
***
Детство – весела рисунка, от боички запъстряла,
младост – нежност акварелна, в страсти и загадки цяла,
зрелост – маслена картина, многоцветна, пълнокръвна
и накрая – тиха старост със графичност черно-бяла…
***
Изкуството е опит, драги, не е павета да редиш.
Сто пъти можеш да опиташ, сто пъти можеш да сгрешиш.
Виж бучиниша – разпилява два милиона семенца
и радва се, ако поникне поне едничък бучиниш.
***
Поетът трябва да живее като обикновен човек.
Че много тежко ще му бъде, ако животът му е лек.
Да има черен хляб и пот, да има болка и прегради,
че само стих, роден сред болка, в душите врязва се навек.
***
Във летен пек и повей зимен като солта във хляба стой.
За капка щастие петимен като солта във хляба стой.
Присъствай във живота тъй, както солта присъства в хляба –
невидим, предан и безимен, като солта във хляба стой.
***
Отзвънва лют железен звън, минават пламък и олово,
изникват и цъфтят царства, разпадат се на прах отново…
И след разрухата жестока, на тлението неподвластно
безсмъртниче все пак цъфти – човешкото правдиво слово.
***
Една подробност малка, брат, забравяш ти: че тук си гост.
Мечтаеш си да си богат, да имаш сила, после пост!
Ти ще премахнеш всяка пречка, донякъде ще стигнеш ти…
До там е лесно, но назад? Назад се пада. Няма мост.
***
Наказаха те тежко с власт. А ти прие това със радост.
За теб властта бе сладка сласт и в глупавата своя младост
ти не разбра, че тя те всмуква като тресавище бездънно,
че няма звук и няма власт отвъд бездънната й сладост.
***
Ти длъжен си да бъдеш щедър – човек богат е в тоя свят
единствено с това, с което той по природа е богат.
И само то е твое тук, а пост, а власт и всичко друго,
което хората ти дават, пак хора вземат го назад.
***
Пари, привързаност, слова умей да губиш със усмивка.
Любов, възникнала едва, умей да губиш със усмивка.
Животът – той е вечно губене и всяко губене е болка,
но именно пък за това умей да губиш със усмивка.
***
Когато искаш да убиеш – удри със истина, това е.
Не със лъжа, не със измама – удри със истина, това е.
Лъжата бързо се разкрива, измамата се отминава,
а истината – тя е вечна! Удри със истина, това е!
***
За да има справедливост и човечност по света,
за да съществува вяра в правота и доброта,
малко трябва: строгостта ни да е равна на вината,
на вината да е равна също тъй и милостта.
***
Недей така да се вълнуваш. Дълбоката вода е тиха.
И чуй ме, ако още чуваш: дълбоката вода е тиха.
Да се вълнуват дълбините, лицето ти да бъде равно.
Помни, щом искаш да изплуваш: дълбоката вода е тиха.
***
На здравото, за да е здраво, му трябва възелче накрая.
На правото, за да е право, му трябва възелче накрая.
И на труда, и на гнева ни, и на голямата ни обич,
на дребно и на величаво му трябва възелче накрая.
***
Между схватки, във вечна борба, свободата не се подарява.
То не идва по зов, по молба – свободата не се подарява.
Оня, който по мъжки реши да я има, да бъде свободен,
той залага живот и съдба. Свободата не се подарява.
***
Човек за подвиг най-напред мечтае. А след това?
Човек за слава след това мечтае. А след това?
Човек за истина след туй мечтае. А след това?
Човек за тишина след туй мечтае. А след това?
***
Един ден, като дойде време и аз да се превърна в прах,
ще ме запита някой просто какво до тоя ден разбрах.
Конюшня е животът, драги: в ритници край жребци пораснах,
след туй с магарета работих, след туй с катъри остарях.
***
Почти пресякох този свят, най-често с колене съдрани.
С победи аз не съм богат – те в шепа биха били сбрани.
Че не признавам аз победи по точки, а ония страшни
победи тежки – сладък цвят, разцъфнал над горчиви рани.
***
Аз искам някой с мен да има, когато тръгна да си ходя.
Дори навън да бъде зима, когато тръгна да си ходя,
спокоен през снега ще плувам, щом сбогом съм могъл да кажа
на някоя душа любима, когато тръгна да си ходя.
***
Тих ще тръгна, ако има някой нейде да ме помни,
с песничка една любима нейде някой да ме помни,
с недопита чаша вино или със гореща дума
в бяла мразовита зима нейде някой да ме помни.
***
Светът е сложен и огромен, и тежка – дългата пътека.
С кураж, докрая непреломен, вървим отвека и довека,
изпепелява ни любов, надежда смътна ни разлиства.
Мечта, реалност, после спомен. Това е пътят на човека.
***
Младостта ни трае малко, ала много обещава
и на зрелостта далечна всичко свое завещава.
Зрелостта затуй е тежка, затова така сивее –
тя на младостта нехайна дълговете погасява.
***
Из лабиринта на живота вървя и бавно размотавам
на свойте възрасти кълбото и тънка нишчица оставям.
А крайчето й съм завързал там, дето ясно слънце грее
при къщата с дъба, с гнездото под планината величава.
***
Стари прагове, високи – спъват, който не внимава.
Горни прагове пък ниски – чукват, който прекалява.
Щом във стара къща влизаш, като в стара черква влизай:
свел глава и поглед вдигнал всичко в ред ще е тогава.
***
Когато вдигат зид и искат вовеки да не се поклати,
да носи тежките колони, да вдига стрехите крилати,
зидарите оставят първо огладения дялан камък
в пръстта, в основата голяма полагат камъни ръбати.
***
Домът е вехт и в тая киша стои разкрилен и студен.
Уж сам съм, мъча се да пиша, ала не съм сам тоя ден.
Не чувам шум или пък стъпки, не чувствам сянка или лъх,
но някой ходи, някой диша и изотзад се вглежда в мен.
***
Шест поколения до вчера тук дo огнището домашно
се грели, пели, пили вино: ей тук на одърчето прашно
те расли, любили, целували и раждали, и остарявали…
И тая проста повторимост ме трогва. И не ми е страшно.
***
Защо ли всяка нощ почти аз виждам сянката на мама?
Усмихва ми се и шепти нечуто сянката на мама.
Дали във нещо съм сгрешил или при себе си ме вика?
Недей мълча, кажи ми ти, безплътно копие на мама!
***
Денем тъй кипи животът, тъй шуми и пей света
дървояда аз не чувам сред шума, сред песента.
Ала нощем, майко, нощем, скърцане ме оглушава!
Тихо скърца, страшно скърца, пратеникът на смъртта.
***
Ще разпери ли днес и над мене крила пеперудата на съня?
Кацна вече по всички прохладни чела пеперудата на съня,
а от мойто трепти надалеч, надалеч, да не се изгори…
И не помня кога е при мене била пеперудата на съня.
***
Със свойто мрежесто трептение по лъкатушния си път
като всеобщо опрощение покрива селото снегът
със белота, със чистота – бял бинт върху горчиви рани…
И само черни угризения, бодливи храстчета стърчат…
***
Той снощи наваля, а вече лежи на островчета вън
и телеграми за смъртта му капчукът бие с морзов звън.
Като внезапна кратка обич, като случайна сладка тръпка
той дойде леко, светна чисто и ще остане като сън.
***
Всеки ден сбогом на нещо, всеки ден божи пореден,
всеки ден сбогом на нещо, бил той богат или беден.
Всеки ден нещо умира, нещо изчезва, потъва,
всеки ден сбогом на нещо… Всеки е всъщност последен.
***
Кой е наш най-човечен създател? Безконечното Време.
Кой е наш най-сърдечен приятел? Безконечното Време.
То ни храни с надежди, то лекува горчилки, омрази…
Кой убиец е наш и извечен предател? Безконечното Време.
***
Отвсякъде у мен нахлува Великият и нежен Шепот.
Аз денем бързам – кой ти чува Великия и нежен Шепот.
Но нощем цял той ме обвива, нашепва ми, че много скоро
освободен, без звук ще плувам във Великия и нежен Шепот.
***
Aз ще живея много кратко и много дълго ще съм мъртъв.
И сладкото затуй е сладко – че много дълго ще съм мъртъв.
Мъчи се ти да ме разбираш, недей напразно ме обижда –
и без това се радвам рядко и много дълго ще съм мъртъв.
***
Какво съм аз? Кажете, хора! Пред мен въпросът вдига ръст.
Защо съм се родил, живея подобно цвете в рохка пръст?
Надежда неизпепелена? Око, загледано далече?
Душа, незащитена с нищо и тяло – малък, топъл кръст.
***
Сълза от вас ще се откъсне, когато няма да ме има.
В челата мисъл ще ви блъсне, когато няма да ме има.
Ще ровите из ръкописи, из снимки, из книжа и други,
ще ме откривате, но късно: когато няма да ме има.
***
В плика на тая кратка строфа като завършено писмо
аз слагам бдението свое – през дните да върви само.
Дали ще го получи някой? Ще седне ли да го чете?
Ще съществуват ли грамотни, ще съществува ли четмо?
***
Не идва краят да ни грабне, тъй както често обещава.
Не, няма той да се прокрадне, а ще ни плисне като лава.
Готовият за него духом почти спокоен го посреща:
когато тялото отслабне, духът по-силен сякаш става.
***
Тече животът като лава, с нас всичко наше ще умре.
И както и да се спасява, с нас всичко наше ще умре.
Че ако няма смърт, то как ще расне новият живот?
Пощада не моли тогава. С нас всичко наше ще умре.
***
Да плача или да се смея? – Дошъл съм, за да си отида.
Да може други да живее – дошъл съм, за да си отида.
Родът убива индивида, за да живее на земята.
Пред мене мракът се мержее. Дошъл съм, за да си отида.
***
Не ми е свидно вече нищо, макар че моите години
не са все още толкоз много и небесата ми са сини.
Но аз не мога да си тръгна – верига здрава ме държи:
дете си, как ще се оправиш във тоя свят на вълци, сине?
***
Деца, дано не разберете, че аз, баща ви, съм загинал.
Деца, уверени бъдете – аз просто рано съм заминал
и ще се върна пак при вас, макар и да не разберете,
в звезда, око на световете, в следа на метеор изстинал.
***
Какво е нашият живот? – Една искрица в небесата.
Изгрее, блесне и за миг с чертица драсне необята.
Стремим се към една надежда, помамва ни далечен глас,
а някой ходи подир нас и искрите гаси в тъмата.
***
Звездата Сириус, звездата, която свети с кървав блясък
от дъното на небесата и нанагоре се възнася! –
зове тя нашите души. И те ще бъдат там, при нея,
там някъде, а пък телата ще бъдат пясък, пясък, пясък…
***
На границата на небето живеем ний от памтивека,
на границата на небето е нашата съдба нелека.
Ти си почти небесен жител, от пръст направен и небе:
по границата на небето минава твоята пътека.
***
Когато свойто преживееш, когато своето иззидаш
когато вече се насмееш и всичко интересно видиш,
остава ти едно едничко – най-трудното е най-накрая:
дано, приятелю, успееш достойно и да си отидеш.
