Ангел Колев

Моят спомен за Данаилов е малко по-особен. Вероятно защото в него не присъства живият поет - той се бе споминал година преди това. Разказвам го не заради фактите и явленията, които граничат с мистичното и със света на необяснимото. Пък и - в една не малка степен, такъв беше и ореолът около Данаилов приживе. В него наред с прозаичното ежедневие битуваше и легендата за Митьо. Бохемският начин на живот, непрекъснатото живеене с „поезия, вино и жени” подхранваше вярата у другите, че „поетът на градчето” наистина е главен герой в множеството истории, които са чували… Но да бъда по-конкретен.
Есента на 1993-та година е. В Пловдивския университет съм на следдипломна квалификация. Професор по литература разпалено говори за неизвестни неща около „арестуването” на романа „Тютюн” - по-точно за неговото първо издание, и за „огромната” роля на тогавашния соцръководител Вълко Червенков. Водя записки, но се улавям, че драскам отстрани и други неща - извън темата. И как не, след като преди броени минути имах среща с непознато за мен явление - над два часа „разговарях” с невидимия Боки чрез седмокласничката Ани - сегашната му „хазяйка”. Запозна ни колежката Ана, която информира нас, новите си колеги, че е медиум. И побърза да победи ироничните ни усмивки с въпросната среща. А Боки не беше непознато явление. Преди месеци вестниците вече бяха описали подобни срещи и с т.нар. Кики. Полтъргайси, само че от „умните” - не правят бели, а напротив - вършат добри дела, най-вече на своите млади приятели… Вече гледаме с други очи на колежката медиум. И престанахме да се чудим на странностите й…
Няколко часа по-късно сме в заведение в близост до университета. Неуморимият Марин Кадиев е довел за среща известния поет-депутат Йосиф Петров. Бай Йосиф почти не вижда, но високият му дух компенсира това. В неофициална обстановка сме, масата е отрупана с напитки и деликатеси. Градусът е приповдигнат, бай Йосиф непрекъснато е на крака и рецитира ли, рецитира любовна поезия, като ръкомаха артистично…
Изведнъж колежката Ана - медиумът, промени изцяло изражението си. Повика ме - имал съм гост, желаел нещо да ми довери. Огледах се мигновено, но никого не видях. Свела глава надолу, колежката занарежда: виждала го ясно - с раница на гръб, казва че ми е приятел, починал бил наскоро… Турист съм и думата раница веднага ме хвърли в размисъл - приятелите, с които ходя на планина, са все млади, не знам някой от тях да се е споминал. Помолих я да бъде по-точна - „Не, не е с раница, ходи превит на две” - бе допълнителната информация.
Димитър Данаилов! Възможно ли е това?
Колежката изпадна в транс - „Казва, че те обича (Митьо изричаше тези думи само пред близки нему хора), погребан е със стара риза и се чувства неуютно в нея. Иска да му купиш нова и да я дариш на общ приятел…” Другото не помня - изненадата бе тъй силна.
Въпреки „видяното” до тук чрез способностите на Ана, недоверието пак взе да се прокрадва… Ден по-късно обаче от него не остана и капчица. В разговор с художника Владимир Кондарев - той стяга за отвъдното мъртвия Данаилов - узнах, че казаното е истина: не открил новата риза на Митьо и го облякъл със старата… Историята обаче не свършва дотук. Било писано всичко да приключи все в този дух…
Началото на декември е. На скромна паметна вечер отбелязваме кончината на Митьо. Тук са неговите литературни приятели от Стара Загора - Георги Янев, Таньо Клисуров, Тильо Тилев… Няма го обаче Неделчо Ганев. Необичайно е някак. Дал е дума, че ще дойде, а липсва. А му нося не една, а две ризи в дар. Да има и ги облича редовно.
Отговорничката по културните въпроси в кметството ме придърпва настрани и почти на ухо нарежда: Неделчо е в болницата. Катастрофирал в близост до Чирпан. И то в деня на Митьовата смърт. Казал да отида до хирургичното. Но другите да не узнаят за станалото… Тръгвам натам. Едвам го разпознавам сред множеството бинтове. Дарявам му веднага ризите. Почти се просълзява: „Митьо днес ме спаси - казва, не пожела да отида при него точно на този ден… Ще ме крадеш, тук няма да остана…” - гласът му не търпи възражение: ама лекарите, ама положението, в което е… Тръгна веднага - с болничния халат, да не ни разконспирират…
Поемаме в мъглата към родното Изворово. Мълчим. Тягостно е. Гъстата пелена алчно поглъща светлината. Карам почти слепешката. Пътуваме цяла вечност в тъмното по тази 10-километрова отсечка. Пред дома си Неделчо бърза да избяга от напразните ми опити за вразумяване - та чалмата около главата е пропита цяла с кръв… Дивотии… Чувствам се виновен, гузен, никакъв… Поемам към Чирпан едва-едва. Топли ме само мимолетното обещание на Неделчо - веднага да облече ризите. И двете.