Димитър Златев

На отец Константин Канев

Вече седма година Паскал Куртев умираше. Чакаше смъртта като избавление, но тя, проклетницата, не идваше. И тя ли се плашеше от лицемерния му нрав и се гнусеше от черната му душа? Преди години получи сърдечен удар, който го повали на легло. Наскоро след това дойде и инсултът, та го направи съвсем неподвижен и му отне говора… От властника, който всяваше страх у съселяните си, бе останало само един получовек, от който даже близките се отвръщаха. Лицето му не издаваше никакви вътрешни трепети; само втренченият поглед шареше безизразно или се опитваше да подскаже някаква нужда. Двете му дъщери отпърво старателно го гледаха, надяваха се на подобрение, но постепенно се отчаяха. Взе да им става противен и сега всяко влизане в стаята му, пропита с дъх на спарено, ги ожесточаваше. Няма ли най-сетне да пукне, та да ги отърве? Не се издържаше вече. Понякога Петра го виждаше как мята глава и пъшка в някакъв кошмар, но нито можеше да разбере какво преживява, нито да му помогне. Събудеше ли се и я видеше пред себе си, с тъпо мучене и мърдане на устни се мъчеше да каже нещо. Накрай се разбра, че с вътрешен ужас изричаше само една дума: По-път, по-път…

* * *

Евтимий поменуваше като сирак, с грижата и благоволението на добри люде. Баща му, роден в Гърция, навремето му даде това име, та да се отличава от другите балканджии, които смяташе за прости. Добър занаят имаше той, беше се поотракал по Гръцко и Цариград, но пустото пиянство не му даваше да прокопса. Събереше ли някоя пара, докато не я пропие, не мирясваше или пък се запиляваше нанякъде по за година, две. Майка му се беше отчаяла и се напъваше по чужди ниви, та да изгледа трите си деца. Затова и те се чувствуваха като сираци и се държаха кротко, покорни на всяка чужда воля. Тимчо беше дванайсетгодишен, когато игуменът на Троянския манастир, дядо Иларион, забеляза старанието му в черквата и го взе да прислужва на старците. Грамотно момче беше, старателно, та скоро започна да отпява на клироса*, заучи и цялата литургия. Когато стана на седемнайсет години, го пратиха в Черепишкия манастир да се учи за свещеник. Момъкът прие това като Божа благодат и с такова настървение се нахвърли на учението, че спечели любовта и възхищението на учители и монаси. Суровият ред и пост, които така дотягаха на другите семинаристи, той приемаше без ропот, като нужно изпитание на духа, пък и още през бедното си детство беше навикнал.
След три години получи диплома с похвала: по повечето дисциплини имаше отлична оценка. Особено се отличаваше в овладяването на омилетиката, красноречието. За него то сякаш не беше учебен предмет, а вдъхновен разговор с Бога. Дядо Иларион му се радваше като на свой духовен син и го прибра за дякон в манастира. Така изкара цяла година. Манастирското братство и богомолците не можеха да се нарадват на красивия му глас. Една вечер той почука на килията на игумена. Завари го полегнал, с книга в ръка. Поздрави и смутено замълча.
- Кажи, чедо, какво те води при мене?
- Ваше преосвещенство… дядо Йларионе… обикнах аз манастира като роден дом, благодарен съм и на тебе, и на всички старци, но те моля да ме освободиш.
- Защо, Евтимие, тежи ли ти нещо или те е обидил някой?
- Не, дядо, не! Ала работата сред хората като свещеник ме влече повече от манастирското усамотение и полунощните бдения. Отпусни ме, наставнико!
Старецът разбиращо поклати глава, даде му благословия да се ожени и скоро го ръкоположи. Така младият отец Евтимий се озова отново в родното си село Габерово, но вече като енорийски свещеник. Хората го приеха с радост и, виждайки откритото му сърце, и те разтвориха душите си пред него. Той не се срамуваше да се приравнява с тяхното битие: срещаха го с коса или брадва на рамо или сред пчелните кошери. Но най-много залягаше на пастирските си задължения. Литургията изпълняваше с вдъхновение; на кръщавка и венчавка се приобщаваше към чуждата радост; на помен умееше и да утеши, и надежда да даде. Годините минаваха в труд и общение с енорияшите. Често водеше групи до Рилския и до други манастири, разказваше им увлекателно житията на светците, разясняваше каноните на вярата. Така от година на година авторитетът му растеше, уважението към него преминаваше в почит.
Но рано го постигна нещастието: помина се попадийката и го остави с два сирака. Мъката и битовите грижи не го сломиха както други. Той ги прие като знак от бога да се отдаде изцяло на пастирската служба. Песнопенията му добиха още по-вълнуваща молитвеност. Всяка служба завършваше с проповед. Отчето започваше кротко, разказвайки за деянията на църковните дейци, позоваваше се на притчи и мъдрости от Светото писание; но словото му бързо се възпламеняваше – интонациите ставаха развълнувани, изпъстрени с риторични въпроси и обръщения, лицето – артистично одухотворено; погледът му сякаш проникваше в душите на богомолците или общуваше с Бог от черковния свод. Изпадаше в една благородна екзалтация, искрена и приковаваща вниманието. Хората, даже и децата, занемяваха, приобщени и пречистващи се. Това не бяха обикновени канонични беседи. Той страстно проповядваше доброта и благост, свързваше ги с житейски примери, караше слушателите си да размислят, да се самопреценяват и да се очистват от греховни помисли.
Всеки ден посещаваше някой от своите хора. При болен ще отиде с молитва и надежда; при беден – с хляб и предложение за работа; при скарано семейство – с укор и поука. И хората го приемаха като брат и наставник, а не като съдия, защото бяха убедени в искрената му загриженост и благородно съпричастие.
И сякаш Бог надари старанието му – Николай му доведе снаха, мила и трудолюбива. Къщата отново светна както при покойната попадийка. Домът се оживи, гостите – близки и далечни – ставаха все по-чести. Домашните задължения на отец Евтимий намаляха и той с нова страст се нахвърли на книгите. Изписваше си нови издания и списания, все по-дълбоко навлизаше във философията и богословието, все по-ненаситно общуваше с книгите на Лев Толстой и Фьодор Достоевски. Драмите и терзанията на техните герои той свързваше с познатите му човешки съдби и със собствените си въпроси за света и човека. Всичко това изпълваше с още по-дълбока мъдрост проповедите му, правеше го още по-благ и по-снизходителен към чуждите грешки. А настанаха трудни години, военни. Мъжете отиваха запас по за година и за две, семействата изнемогваха, бурени взеха да избуяват в човешките души. Един ще открадне, друг ще наклевети, трети по греховен път ще свърне.
Беше се зачел един следобед в романа “Възкресение” на мъдреца от Ясна поляна. Разтърсваха го мащабите на злото и притворството на господарите. Малцина бяха ония като княз Нехлюдов, които искрено искаха да изкупят своите прегрешения и да се погрижат за нещастния… Стори му се, че някой изтрополи в кухнята. Остави книгата и се надигна. Нямаше никой, но вратата беше открехната. Избърза на двора и се спря смаян: съседско момче, с два хляба под мишниците, се опитваше да се прехвърли през тарабата.** Като видя отеца, очите му се разшириха от уплаха – очакваше да го ударят или, още по-лошо, да му отнемат хляба… Отецът кротко го приближи и тури ръка на рамото му:
- Ама ти ли си бе, Панчо! Защо не ми се обади, защо не ми поиска! Срам те беше, сигурно. Бива ли така, през оградата… Знам аз какво е да си гладен… Ама така и хляба ще изпуснеш, и гащите си ще скъсаш. Затова хората са измислили вратите. – И той отпъна мандалото на пътната врата. – Па друг път обаждай ми се, иначе някой може да те набеди за крадец – допълни той, подбутвайки го да си излезе през портата.
В този момент на къщната врата се показа Величка, снахата.
- Татко, с кого говориш? Стори ми се, че някой беше влязъл в кухнята…
- А-а, с никого, Личе. С Панчо си приказвам, Савковия, дето баща му е запас в Беломорието. Малко хляб си беше взело момчето…
- Ама нали аз бях запънала портата?
- Беше, ала аз я отпънах, че той пак се опитваше да се прехвърли през оградата. Опасно е…
- Ама как така! – настояваше тя. – Трябва да го обадим в общината, да го посплашат.
- Как ще го обаждаме бе, дъще! Ти знаеш ли какво е то глад? Пък може да се озлоби детето… То лесно е да се посее страх и озлобление. Опитай се да спечелиш човека, да го предвардиш от греха.
Тя някак сърдито затвори след себе си. Странен човек – идват да го крадат, а той ги изпраща поживо-поздраво!
Отец Евтимий се прибра в стаята си с блага усмивка на уста. Значи, как го казваше граф Толстой? – Да не отвръщаме на злото с насилие!
А насилието от ден на ден растеше. Войната, от която беше пламнал целият свят, не беше ли насилие? Ограбването на бедняшкия труд не беше ли насилие? Откъсването на бащите от семействата и работата им не беше ли насилие?… И всичко уж се правеше в името на доброто и справедливостта. Ето, преди месец партизаните слязоха в градовете и завзеха властта. И те говорят, че идват, за да сложат край на класовите неправди. Но взеха да изчезват хора без съд и присъда. Новите властници не само се заканваха, а тормозеха, арестуваха, биеха в името на някакво справедливо отмъщение… Не можеше отец Евтимий да приеме тяхната червена правда и в проповедите си започна да осъжда новото насилие, да зове за братско опрощение и съгласие. От партийния комитет му изпратиха предупреждение, ала той не искаше да се откаже от своя морален дълг.
Една нощ остро се изтропа на пътната врата. Докато се облече и излезе, отвън не спираха. Помисли си, че ще е за причастие на някой, който бере душа. Отвори. От сянката нахлуха троица. Бързо ги разпозна: Тодор Прангов, доскорошен бозаджия, един полчанин с вид на престъпник, наскоро завъртял се в селото, и Паскал Куртев. Последният при предишната власт беше горски, но повече го влечеше хазартът по кафенетата. Комунизмът го беше привлякъл с обещанието, че един ден ще вземат парите на по-богатите. Разправяше се, че и подкупи вземал, и човек пребивал за една бука, ако не може да се откупи с пари.
Те го подпряха от три страни и го натикаха вкъщи. Залостиха след себе си и зашариха с поглед по стаята. Тодор започна с привидна разположеност:
- Дядо попе, пратиха ни от комитета. Виждаш, военно време, пари трябват на държавата. Та идем и ти да дадеш някоя хилядарка за победата над фашизма.
- А-а, за това ли? – пое дъх отчето. – Ама защо посред нощ бе, момчета! Изкарахте ми акъла. Ще дам, разбира се, няма да се лъча от общонародното дело. Ще дам цяла заплата, осем хиляди.
- Какво-о?! – опули се полчанинът. – Осем хиляди ли? Сто хиляди барем трябва да дадеш, дето си ограбил от простите християни. На първо време…
- Не така бе, момче! Ти знаеш ли с каква заплата живея. Откъде толкова пари? Имам малко посъбрани, ала те са черковни, камбанария ще строим.
- Давай ги бързо! – изрева Паскал и го сграбчи за гушата, зачервен от ярост. – Ние черквата смятаме да събаряме, той щял камбанария да прави.
- Ама може ли така бе, Паскалчо! От черковните… Елате утре, ще изтегля от пощата десет хиляди. Обещавам ви – с пресъхнал глас се отбраняваше свещеникът.
- Млък, твойта мама чернокапска! – пак се нахвърли Паскал. – Давай всичко, каквото имаш, че ти изтръгвам гръцмуля! – И с все сила го зашлеви.
Отчето залитна и сълзи от обида му избликнаха. Та как може, той е кръщавал този мъж, в дома им не веднъж се е отбивал, с родителите му се уважаваха. Това ли е заслужил за трийсетгодишната си служба?
Ония взеха да тършуват из долапи и чекмеджета. Отчето се втрещи. Вярвал твърдо в доброто начало у своите съселяни, той сега не можеше да проумее връхлетялото го разбойничество.
- Ето ги! – изсъска Паскал, открил една кутия с банкноти. Най-отгоре белееше лист. Той прочете на глас: “За тухли и цимент – деветдесет хиляди.” Ще ти циментирам аз гроба, враг народен!… Хайде да се омитаме!
- Тодоре, Тошко – умолително извика отчето след тях. – Няма ли да ми оставите някаква квитанция, разписка? Чужди пари са това, черковни.
Полчанинът му се озъби:
- Млъквай и да не си се оплакал на някого, че душата ти ще извадя! – И подпря брадата му с револвер. – Квитанция ще ми иска!… Пиши ги: фонд “борба срещу фашизма”! И се приготви за следващия път, не да ни залъгваш, че цяла заплата ще дадеш. Ние живота си даваме…
И се изнизаха в тъмнината.
Отец Евтимий не мигна до сутринта. Първоначалният страх се превърна в обида и възмущение. Това ли е заслужил?! Сееше в душите добро семе, пък поникваха плевели. Как ще погледне в очите черковните настоятели, как ще им каже? Те ще му повярват, няма да се усъмнят, ала той няма да си прости, че не опази събраните от богомолците пари. Следващите дни беше като пребит, душата му беше наранена. Нито залъкът му вървеше, нито сън му идваше. Пък и на кого да се оплаче? Властниците денем говореха за народни правдини и светло бъдеще, нощем – биеха и разбойничествуваха. Но има ли той право да се свие в пашкула на страха, да отстъпи пред насилието? На неделната служба богомолците виждаха колко е сломен, но не знаеха причината. Вълнението му бързо нарастваше, когато заразказва за гоненията на първите християни, за гаврите на император Нерон и за жестокостите в Колизеума. А когато стигна до явяването на Исуса пред императорския офицер Савел, той с дълбоко огорчение извика, сякаш виждаше някакъв насилник пред себе си: “Савле, Савле, защо ме гониш!” От очите му потекоха сълзи, той се прекръсти и оттегли в олтара, а хората стояха мълчаливо и разменяха въпросителни погледи.
Всяка следваща неделя той тръгваше от някоя евангелска притча – за разбойниците и милостивия самарянин; за семената, попаднали сред бурени и на камък – но слушателите бързо се усещаха, че думите му бият по-близо, че има предвид сегашните насилия и душевни уродства.
И пак на два пъти го посещаваха нощните грабители, оставяйки го разтерзан колкото физически, дваж повече нравствено. Селяните вече се досещаха къде е коренът на редуващите се отчаяния и гневни изблици в проповедта на Отеца, но и те въздъхваха примирено: “Бог – високо, цар –далеко.” Той сам съзнаваше, че Бог, макар и да вижда, праведният му съд е далеко, а “царят юдейски” е тук, в селото, с дружина нечестивци и злодеи. Всесилието им респектираше всички, омразата и гонението им се пренесе и върху домашните му. Веднъж повикаха сина му за справка в общината и без предупреждение и багаж го бяха откарали някъде. На въпроса му Паскал, вече председател на селсъвета, ехидно отговори:
- Запас е. Взеха го запас военните. Пък ти много не разпитвай и не се оплаквай, да не те разходим до Белене!
От името на зловещия лагер го побиха тръпки. Докато се прибере, се овладя, че трябваше снахата да успокоява. Наистина, след два месеца Николай се върна, но като влезе, краката им се подкосиха: жълт прежълтял, стопен физически, с покруса и уплаха в очите. По тялото му имаше синини, свиваше го язва.
Този път отец Евтимий разбра, че властниците не подбират средства, че пред нищо не се спират. Уплахата за дълго го овладя, раменете му се приведоха, все по-кратко разговаряше с хората. Атеистичната пропаганда настъпваше. За гавра го канеха на богопротивни сказки, забранявайки му да взема думата и да защитава своята вяра. Дори в черквата взеха да му пращат подслушвачи, които да донесат в партийния комитет дали не говори нещо против властта. Като да се бе въдворило царството на Сатаната.

* * *

Беше към края на великите пости. Възрастният вече свещеник се подготвяше да се приобщи духовно към страданията Христови и благодатта на възкресението. От архиерейското наместничество дойде писмо: “Явете се на 12 април в Троян на свещеническа конференция и съслужение.” Не му се искаше тъкмо преди Великден да отсъствува от енорията, но тръгна. Някакво мрачно предчувствие изпълваше душата му.
На автогарата в града го посрещнаха двама цивилни и без много обяснения го качиха в една кола. В околийското МВР му поставиха категорично въпроса:
- Докога ще саботираш срещу народната власт! Забраняваме ти всякаква публична изява! И край на твоите неделни проповеди. Ясно ли е?
Отец Евтимий пребледня, опита се да преглътне с изсъхнала уста и рече:
- Аз не вървя срещу народа си. Само го поучавам на добро и човещина.
- Ние ще кажем кое е добро и кое е зло! – прекъсна го мъжът зад бюрото. – Не сме те повикали дискусия да правим. Оттук нататък си опичай акъла, да не опиташ и другия край на тоягата…
Посъбрал кураж, изрече с привидно спокойствие:
Аз от своя пастирски дълг няма да се откажа. А че мъчениците за Христовата вяра ще се увеличат с още един, това си е за ваша сметка.
- А-а, така ли, гадино черна! – скочи онзи отсреща. – На мъченик ли ще ми се правиш? Сега ще видим можеш ли издържа да си мъченик…
Двамината цивилни, дето го доведоха, го сграбчиха отстрани и го поведоха към мазето.

* * *

Три деня близките на отец Евтимий бяха в неведение – каква беше тази конференция, от която нито вест пращаше, нито се връщаше. Завърна се в петък срещу събота на Бедния Лазар. Снахата се ужаси като отвори вратата: отецът с мъка пристъпяше, видимо състарен, подпирайки се о стените. Устните му бяха спечени и напукани, погледът – трескав.
- Не питай, чедо, за нищо – глухо промълви той и сълзите му потекоха.
Съблече се да се измие. Бельото му беше окървавено, широки синьо-черни ивици минаваха през гърба му. Съботата изкара на легло, в кошмарно унасяне и болки. В неделя с мъка се привдигна, та отиде на служба. Богомолците го гледаха състрадателно и нещо си шушнеха един на друг. Проповедта му беше кратка, но прочувствена. Говореше за посрещането на Исус в Ерусалим с викове “Осанна!” Но пред¬сказвайки за утрешната неблагодарност на тълпата, той не сдържа риданието си. Повдигайки очи към небето, той развълнувано извика: “Господи, ще изпия и тази чаша!”
Смутените енорияши така и не разбраха чии са тези думи – Исусови или на отеца.
В понеделник го откараха в околийската болница. Докторът се намръщи, като го прегледа и видя кървавата му урина. Настани го с диагноза “остра бъбречна недостатъчност”. По чие предписание му носеха тежки мазни храни и варени яйца? Той си спомни как римските легионери поднесли на разпнатия Исус гъба, натопена с оцет, и се опита да понесе стоически болките.
На втория ден почти избяга от болницата, решил сред домашните си да дочака своя край. Синът му и директорът на горското стопанство, стар комунист, опазил човещината си, незабавно го откараха в областната болница. Спешно го оперираха. Хирургът беше откровен: бъбреците му са в окаяно състояние. Кой го е бил? Ала усетил, че се е изпуснал с непозволен въпрос, побърза да предвари отговора: “Ще се опитаме да го спасим, но вие се гответе за най-лошото.”
Дните на страстната седмица течаха в тревожно очакване и мисли за страданията Христови. В неделя, на Възкресение, семейството се събра около масата да си честитят празника. Ала нямаше я празничната атмосфера. Всички бяха унили и мислеха за едно и също. Когато потропа началникът на селската поща, домашните въздъхнаха скръбно. Трябваше да се отива не на свиждане, а за ковчег.
Докато го преобличаха в моргата, един стар санитар заразказва на Николай:
- В четвъртък и петък дядо поп изкара много тежко. И урината му беше само кръв, и храчките – кървави. В събота към обяд като да му поолекна. Вечерта пак бях дежурен. Опитваше се да ме заговори, тъжно се усмихваше на околните. По едно време усетих, че си казва някаква молитва и дадох знак на другите легла да замълчат. С ушите си го чух да шепне: “… и прости греховете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници”. По едно време забиха камбаните за възкресение. Повика ме с пръст и ме помоли да му изпея “Христос воскресе”. Докторът и сестрата ги нямаше. Аз тихичко му запях, а той без глас само шепнеше с устни. Така и угасна, завалията. Лицето му се проясни, сякаш от радост, че дочака възкресението. Бог да го прости!

* * *

Вестта за смъртта на стария свещеник бързо се пръсна из селото. Този ден великденско хоро не се изви, както беше традицията за празника. В късния следобед цялото население се изсипа накрай село в очакване. Само властите се правеха на изненадани и разсеяни. Когато колата спря, мъжете се спуснаха и понесоха ковчега на ръце към дома на покойника. Никога Габерово не беше жалило така заради един човек. Предстоеше им последната раздяла с пастира и наставника.
Когато минаваха край общината, Паскал Куртев иззад пердето със злорадство проследи ковчега над мъжките рамене. “Изпратих още един враг! – с наслада издума. – Иди сега искай квитанция от свети Петър…”
Но потокът от стари и млади пълнеше душата му с някаква непонятна  з  а  в  и  с  т.

* клирос (гр.) – място на певеца в черквата Обратно в текста
** тараба (гр.) – дъсчена ограда Обратно в текста