Бойко Беленски

1.

От вчера се намирам в бърлогата на обречените. С още двама пациенти делим пространство в раковия отсек на болницата, където основният девиз е гробищната епитафия: „Ние бяхме като вас. И вие ще станете като нас”. България вече е в челната класация на раково болните и смъртността от този бич е впечатляваща. Това е болест, която след тялото поразява и духа. Левият до мен е от лъчевите, а десният - от хирургично болните, но поради липсата на легла (или по-точно на средства, защото повечето от половината стаи са празни и заключени) сме събрани на едно място.

От пружинения ми ковчег душегубката прилича на параклис с голи, варосани стени и никакви икони. Ако не са прозорците, щях да живея с измамното чувство, че за да се притисне и унищожи човешкият ни дух или направо животът под този похлупак, предварително сме вкопани в земята. Всичко тук, като се почне от вехтите халати и се стигне до счупените мивки и тоалетни чинии, е омерзително: захабени постели, протрит балатум, олющена мазилка, скърцащи, разпадащи се легла, незатварящи се шкафчета - абсолютно всичко! В подобни помещения се приемат хора от втора ръка, защото има и ВИП- стаи, където болните заплащат щедро, за да умрат сред известен комфорт и завидни лекарски грижи, граничещи с подмазване. В тези условия ние, тримата пациенти, наподобяваме затворници с доживотна присъда - съвместност, която смекчава, но не удължава живота, макар да му придава аромат на разсъхнал се долап, от който се процеждат и напират екзотични миризми, задушени от дезинфектантите. Впрочем съкафезниците ми знаят, че тук ще дочакат своя край (това е доказано по микроскопски и химичен път чрез изследвания и анализ), докато аз все още тая някаква надежда поради боязливите симптоми на възстановяването. Въпреки това лежа, изцъклен отвътре.

През повечето време мълчим, потопени в спомени. Това е обичайното ни състояние. Безмълвието не носи информация, а внушава единствено обреченост. Говорим ли, то е най-вече за онова, което сме оставили зад гърба си, извън болницата, за жени и за положението в страната. Българинът най-много обича да политиканства дори когато е болен, а може би точно заради това. Политиката у нас е едно безполезно упражнение. То създава “интригите на импровизирани мигове” и митовете.

- Ти за какво си тук? - пита днес за първи път Рашо.

- Полипи.

- Това пък какво е?

- Може би имам полипи по червата и от време на време изхвърлям кръв.

- Отгоре или отдолу?

- Отзад.

- Може да имаш хемороиди - вещо ме диагностицира Димитър. Дали е бивш здравен работник и какъв е бил преди, не мога да предположа. Страданието му е продължило толкова дълго, че от предишния му живот сякаш нищо не е останало.

Аз доскоро се лекувах с червено вино, за да възстановя хемоглобина си, но червените кръвни телца съвсем се стопиха. Илачът ми се оказа фалшив - кървях като спукан радиатор, който изпуска антифриз. Сега тук, на режим, пломбиран с абокат, привързан с маркучета, през които в тялото ми се вливаха живителни течности, май трябва да повярвам във формулата: “Има вино - няма живот. Няма вино - има живот!”

Онкологичното отделение се намира на един от последните етажи в сградата. Така всеки по-досетлив пациент може да възкликне: “Колко близо сме до небето!”, съответно до Господа. Но Бог не беше на небето, а при нас, защото лекуващият лекар се казва Господинов и за краткост го наричаме Доктор Господ.

Тази сутрин отново първа се появява санитарката Васа. Както винаги тя е облечена в престилка с къси ръкави, от които напира мека плът, с настръхнала, гъша кожа. Голите й ръце са пълни, отпуснати и внушават безгранична пищност. Васа чисти, грижи се за болните, като пророчески отгатва нашите желания още преди да са изречени и прави всичко това за скромната заплата от около двеста лева, в добавка на стимулите, които страдащите напъхват в джобовете на позахабената й престилка, а тя въобще не се противи на този интимен жест. За нея главният лекар казва, че „по-универсален медицински работник не може да се намери и с неохота би я сменил само срещу две медицински сестри, при това русокоси и дългокраки”, защото Васа има впечатляващо, но не и възбуждащо телосложение.

- Днес сте кукуряци… - изкудкудяква тя.

Трябва да ни окуражи - една малка и донякъде необходима лъжа, а истината ще остане дълбоко спотаена в сърцето или ще блуждае някъде из кабинетите между рентгеновите снимки и изписаните диагнози.

- Що не поиграете ръгби с циците ми?

Претръпнала към всичко и доста устата, тя е неприятна за гледане и безцеремонна за слушане. После с инерцията на зает човек, който върши нещо не по сърце и това е ясно изразено в стойката и във всяко движение, санитарката се заема със закачения на дълга дръжка парцал. Същинска грация! Трудно подвижна, тромава, тя наподобява още неразгрял бабанко хокеист със стик.

Преди още подът да е напълно изсъхнал, в стаята се усеща лек полъх. Влиза медицинската сестра Миглена с термометрите в един буркан. Всичко в бяло ме отблъсква, но тази ме привлича. Не амазонка, ами прелест в стаята на мъжете. Погледите ни я обхващат цялата: иконописно лице, вместо касинка - лента в косата, а самата коса е свила, при това леко начупена, спускаща се зад яката. Безукорно бяла и изгладена престилка. Ами каква фигура има! Прищипната в кръста, а издута в раменете и ханша - два триъгълника, чиито остри върхове се събират в талията. Направо кънкьорка! Така се и придвижва из стаята, между леглата - с истинска грация, с финес. С всяка стъпка, с всеки жест тя подчертава своята привлекателност. Да ти е кеф да се хлъзнеш заедно с нея… Миглена цялата излъчва жизненост. Няма го онова постоянно състрадание, с което по-бързо тласкаш неизлечимо болните към гроба. Цветущият й вид вдъхва бодрост и увереност. Стройна, хубавичка, тя затрепква с мигли, сякаш да оправдае името си:

- Хайде, момчета, да премерим температурката… - кима добронамерено, но не в смисъл: „Здравейте, как сте?”, а в очите й се чете: точно такива очаквах да ви видя - нито по-зле, нито по-добре.

Появяването на младата, още неомъжена жена, е достатъчно, за да вдигне настроението ни поне с 5-6 градуса. Повечето от болните се отличават с изострена впечатлителност и особен стремеж за любов. Дали е трудно или лесно постижима?

Докато ми слага и после, докато взема термометъра, успявам да разгледам нежната шия, преливаща в деколтето, и напиращите от него гърди. В този миг не мисля за проблемите си и за болестта, която може да ме направи половин човек или направо труп.

- Нямам температура, нали?

- Да.

- Все пак колко е?

- Тридесет и шест и шест.

- Днес какви процедури имам? - надявам се да не е преливане на кръв. Бях на принципа: чужда кръв не искам, своята не давам.

- Ще те подсилим с желязо.

- Вие ли ще ми го преливате? - хващам я за ръката, нито силно, нито слабо, но опипващо - безобидно разузнаване, навярно без последствия, ала с много фантазия и емоционално изживяване.

- Аз.

- Преди закуска ли?

- Ще видиш - скъсява разстоянието тя и аз веднага се доближавам:

- Кога пак ще си на смяна?

- Защо питаш?

- Проклет характер. Любопитството ми е подсилено от професията - винаги ми се иска да знам повече, отколкото е необходимо.

- Да не си полицай? - Миглена не дочаква отговора и веднага добавя: - Ах, сетих се, журналист си…

- Специално ли си се интересувала?

- В картона го пише.

- А пише ли там, че ми харесваш?

- Прям и напорист…

- Въпреки болестта, трябваше да добавиш.

- Болестта не може да е пречка за симпатиите и чувствата.

- Да приема ли думите ти с надежда?

- Като надежда - да, но не и като аванс.

Струва ми се, че устните й не са равнодушни към това, което произнася, а може и да си въобразявам.

Иначе тук времето тече бавно, безкрайно бавно, като разлагане на труп, отдаден на необратимите процеси. най-после идва и закуската, отвратителна както винаги. Дори само видът й убива апетита. Навярно и кучето на моя съсед няма да я помирише. Преди в болницата доставяха колбас „кучешка радост”, сега - „последна радост”. Но Рашо с охота се нахвърля върху дажбата си, макар шкафчето му да е пълно с всякакви деликатеси. Храната винаги открива стомаха, а не обратното (впрочем чел съм само за едно изключение - някакво морско мекотело). Стомахът е хищникът, тя е дразнителят, но храната (кога с удоволствие, кога с отвращение) винаги се устремява към зоната за преработване. Не знам кое повече мъчи Рашо - ракът или лакомията. Имам чувството, че поглъща повече храна, отколкото въздух. А пък не е дебел. „Ям, когато мога и доколкото мога. Имам страхотен метаболизъм” - хвали се той. Болестта вместо да потисне, е изострила апетита му. Ако не яде непрекъснато, навярно ще е кльощав, ще се превърне в чироз като Димитър. А казват, че раково болните нямали апетит.

- Това не е болница, а пустиня, при това след земетресение - казва с отвращение Рашо, след като се оригва и избърсва с длан устата си. - Половината от нацията сме болни и се нуждаем от попечителство. Другата половина ще се погрижи за нас. Ето как ще се справим с безработицата.

Той наближава петдесетте, но по главата му няма бял косъм. Съседът ми вдясно има масивна челюст и безкомпромисна захапка. Да не попадаш между зъбите му! В същото време предразполага с чаровни трапчинки и дълбока цепка на брадичката.

- Пустинята и след земетресение си е същата. Не може да има по-пуста пустиня. Навред само пясък, вятър и небе, а в него изпепеляващо слънце или звезди - контрира го Димитър.

- Ако знаех, че тук е толкова скучно и отвратително, никога нямаше да се разболея! - простенва Рашо. - Яко се залежах.

За разлика от Димитър, който повече от месец е в отделението, съседът ми отдясно е тук от около две седмици.

- Това не е болница, а морилня! - възмущава се като бавно загряващ и опонентът му, който гледа с неприязън на всичко около нас. Той се е превърнал във вечно трепереща материя, с изострени сетива за чест и справедливост. Навярно всичко това е било потискано по време на социализма, натрупвало се е, за да се отприщи сега.

Димитър има слабо, ъгловато и озъбено лице, с онзи белезникав цвят, характерен за бързото развитие на болестта. Станал е безплътно създание - кожа, кости и душа, която блуждае повече в миналото. Само очите му са живи, лазурно чисти и блестящи в своята изразителност. Те издават постоянното му състояние на свръхвъзбуда, сякаш душата на болния, въпреки всичко, се завръща, гори и напира през зениците.

- А кой ни докара до това положение? - демонстрира своята социална непримиримост Рашо. Уж пита, но във въпроса му личи констатация.

- По времето на социализма поне имаше някакво здравеопазване, докато сега… - подмята Димитър.

- Само не ми се фукай, че сте създали съвършено общество. Ако беше толкова хубаво, нямаше да се разпори по шевовете - срязва го веднага съседът ми отдясно.

И двамата стават все по-безплътни и по-безплътни, но здраво са се вкопчили в този свят, с непримиримия антагонизъм на вапцаното съзнание.

- Хубаво, лошо - ние го създадохме. Човек не трябва да съди по резултатите, а по намеренията. Вие какво? Само рушите и грабите - лицето на Димитър се вкоравява.

- За грабенето адресирай репликата си към своите другари - червените велможи.

- „Градеж” и „ грабеж” са съзвучни думи, макар да не са близки понятия - подмятам невинно аз.

- Ако мен и такива като мен бяха допуснати до върховете на властта, нещата щяха да изглеждат по-иначе… - Димитър замълчава за миг и добавя, като се обръща към опонента си: - Знаеш ли какво ми довери един известен поет, Петко Братинов се казва, но ти може и да не си чувал за него. „Заменям сегашната „свобода” за миналото „робство”.”

- Стига разкопки, де!

- Какво искаш да кажеш? Братинов не е разкопка. Духът му е по-млад и от твоя, макар да е надскочил седемдесетака.

Рашо и Димитър вече са наелектризирани. Нещо назрява в стаята и който познава обстановката, моите съкафезници и техните разбирания, няма да пита: „Какво?” Двамата страдат от несъвместимост и дори болестта не успява да ги помири и сближи. Вътре набъбва непланиран, но предвидим сблъсък.

- Я не ми се разтапяй по своето „лазурно, безоблачно” минало. Онова, което си отиде, е пушек и дим. Истинска непрогледна мъгла! Неслучайно и ти си кръстен Димитър - Дим. Което беше, вече няма да се върне, и слава Богу. Но най-страшното на комунизма е това, което идва след него, след краха му.

- Не кради чужди мисли. Това го е казал Адам Михник.

- С този не съм си пил пиенето. А на тебе щом ти е толкова мило бившето соцсъдружие, защо се лекуваш тук, а не в Москва? В твоята прехвалена световна столица на пролетариата!

- Защото Горбачов съсипа всичко. А ти?

- Какво, а аз? Забележи, димоглавецо, аз, макар да съм от работническата класа, на мен всякакъв… как беше думата… всякакъв интернационализъм ми е чужд. Аз искам тук да си умра. Защо да ме разкарват по света и тялото ми да се разложи, преди да ме погребат?

- Затова пък твоят човек сега ще реши всичките ти проблеми и за разлика от царя ще ни оправи за по-малко от осемстотин дни - ехидно вмъква съседът ми отляво, като извръща към Рашо костеливото си, кораво лице.

- Ти си гьонсурат! Аз мога да се разочаровам - казва с тиха злоба Рашо, - но ти, слепецо, никога няма да дочакаш прозрението.

Вместо на дезинфектанти, в стаята вече мирише на барут. За броените часове, прекарани тук, установих, че битката не е между болестта и здравето, между живота и смъртта, а се заключава в това, какво е било преди и какво е сега. Много са ми неприятни всички, които непрекъснато показват колко са честни и принципни. Те ме връщат към годините, когато положителният герой на всяка измислена книжка ме изпълваше с възторг и мечтаех да му подражавам. Но се оказа, че всичко е творческа измислица и детинщина, защото по-късно ми внушиха и се убедих, че положителният герой е отрицателен, а отрицателният - положителен. За да не последва закономерен взрив, се намесвам, като умиротворително подхвърлям:

- И преди, и сега си отиваш, щом така ти е писано… Трябва да се направи нещо. Не може да продължава така… - произнасям несигурно, като същевременно осъзнавам, че нищо няма да се направи: и утрешният ден ще е като днешния, защото днешният е като вчерашния.

В този момент влиза доктор Господинов, като внася в стаята своята твърда линия на раменете, изправената стойка и щръкналата си коса. Той е на средна възраст, висок, представителен, с очила и жирафска шия, от което главата му изглежда по-малка. Косата му е започнала да се прошарва и се превръща в онзи ореол на мъдростта, достоен за таланта и прикритието на глупостта. Той я приглажда с привичен жест, после намества скъпите си, елегантни очила. Бях си внушил, че всеки човек прилича на някакво животно. Особено тези, които имаха домашни любимци, и най-вече кучета. С течение на времето те придобиват чертите на предпочитаната порода. Наподобяват овчарка, хъски, пекинез или булдог. А може би избират четириногото според своите черти и характер? Та нашият Доктор Господ си е същински жираф и непрекъснато крие главицата си в облаците, за да не забелязва проблемите, които съсипват заведението и здравеопазването като цяло.

- Как е, юнаци? - ведро пита той. За него визитацията е нещо като молитвата за отчето.

- Ние пак сме тука! - отговаря със социалистически патос стоикът Димитър и вдига ръка, свита в юмрук, показвайки единството на ротфронта.

- Това лекарство, дето ми го давате, действа по-добре от очистително  - оплаква се Рашо, но докторът се прави, че не го е чул, и се обръща към Димитър:

- Не униваш, въпреки подобрението - шегува се той, оглежда ни и заключава: - Великолепно излъчване… Първенци!

Иска да ни внуши, че всички вълнения са излишни и търпеливо трябва да се чака развръзката.

- Да си умиращ е голямо предимство. Поне знаеш, че скоро ще се отървеш от несгодите и мъките - отговаря от името на неизлечимо болните Рашо.

- Правим всичко, което е по силите ни, дори и над възможностите… - докторът винаги изглежда толкова уверен, сякаш може да излекува всекиго не само с думи, а и с поглед. - Да знаете само какво лекарство са ми обещали. За седмица ще стопя всички тумори и ще ви пречистя кръвта.

Има един железен лекарски принцип: „Болният не бива да бъде плашен, болният трябва да се окуражава” - и доктор Господинов винаги го спазва. А очите му говорят: „Ние правим само проникване и разузнаване в организма, а лечението оставяме на Всевишния. Негова е волята какво и кога ще стане”. Така всички участваме в измамата: едни в премълчаване на диагнозата, други - в подмяната на ценностите и собствеността.

- Ако доживеем дотогава…

Властниците нехаят за състоянието на болните. Човешкият живот се е обезценил. Почти всеки ден белязани са прегазвани или ги застрелват като кучета по улиците. Пардон! Дори кучетата прибират в приюти, грижат се за тях, обезпаразитяват ги или ги вазектомират. За това заделят евросредства, докато парите от здравната каса, от фондациите и чуждестранните дарения потъват някъде и никой не поема отговорност за влошаването на здравеопазването в страната. В другите болници появата на бялата престилка със стетоскоп през якичката винаги предизвиква прилив на надежди, докато тук каузата е напълно изгубена и това се осъзнава и от двете страни.

- Ще ви бъде, ще ви бъде за хатър на дявола! Нас, лекуващите, трябва да ни посрещате с радост, като богове. Само тогава ще оздравеете.

Всичко това лекарят произнася с фалшиво приповдигнат тон и скептична усмивка. Тенекиено. Не като отзивчив и загрижен човек, а само пореден опит - нещо да лъщи. В очи веднага се набива умението му да води празни разговори с професионална вещина, за да отклонява вниманието от „животрептящите проблеми на деня”, както като журналист пишех в материалите си. С течение на времето доктор Господинов от капацитет се бе превърнал в логистик и администратор.

- А откъде сол, мед, че и пита? - подхвърля Рашо, а Димитър допълва:

- Премиерът е обсебил всички трикольорни ленти. Всеки ден точи ножиците в тях.

Доктор Господ твърди, че най-важното за лечението на пациентите е здравият сън, затова ни блъска с обезболяващи и транквиланти. Сънливостта елиминира кавгите и буйствата. След което обича да казва: “Състоянието на болните ни кара да се чувстваме щастливи”. В същото време лицето му внушава: „Вие разбирате, че аз трябва да ви говоря нещо, независимо какво. Важното е да ви разведрявам и успокоявам, макар отдавна всичко да ви е ясно”. Дори без подтекст и двете признания звучат цинично. Него мога да окачествя като най-представителния и очарователен циничен непукист, който просперира благодарение на обречените.

- Как е СУЕ-то ми? - интересува се Димитър. Това всъщност е скоростта на утаяване на еритроцитите.

- Статус идем - което ще рече “без изменение”, но той добавя: - В рамките на нормалното - това в никакъв случай не е буквален превод.

- А моята биопсийка? - подправено ведро пита Рашо. Бяха му направили хистологично изследване, но обреченият отдавна знае отговора на въпроса. - Ще ме кръцнете ли?

- Ще видим - неопределено казва докторът и се обръща към мен: - Твоите резултати след ден-два ще станат. Много са чакащите за лабораторията, а консумативите са малко.

Това намек ли е да финансирам сам изследванията си? Аз обаче пасувам. За какво плащам здравни осигуровки, когато съм без постоянна работа, пък и непрекъснато увеличават лептата ми?!

Походката на Доктор Господ и при влизане, и при излизане е бавна и достолепна. Сякаш целият изрича: „Паднахте ми най-после в ръчичките. Вие сте в моята власт и само от мен зависи кога ще ви издам последния еднопосочен билет”. Визитите му са съвсем формални. Процедурите - неефикасни, защото животоспасяващите лекарства не достигат и няма надежда скоро да се набавят поради липса на истинска загриженост и пари. Помощите от Евросъюза заобикалят болницата, а субсидиите на Здравната каса и клиничните пътеки безвъзвратно са се стопили.