Тодор Коларов

“Думата ми е, генерале, ангел пазител наш, очите ти да са на четири в мъглата и дръж ухото остро!” - господин Копанаров, шефа, оповестяваше думата си късно всяка вечер пред вратите на найт-клъб “Танго бар”. През ноември в нощ, по-черна и от кошмар, мъглата навън бе враждебна, гъста удушлива мъгла с мирис на сняг, дрипелите й кичеха оголелите клони на кестените по улицата. Временцето и то показваше зъби, хапеше без жал. Шефа делово разтърка длани за сгрявка, “Да се захващаме за работа - подхвърли подканващо, - времето е пари!…”, надяваше се парите да му дойдат на крака и тичешком се прибра да ги чака на топло.
В утробата на “Танго бар” светът бе четиризвезден, персоналната вселена на шефа, без облаци и далече от дертове и кахъри. Пред огледалата във фоайето той спря по привичка да се полюбува на отражението си, “Такъв хард пич съм, генерале, че адски си завиждам!” - каза. Не можеше да откъсне взор от образа насреща - красавец, цял Джони Деп, абитуриентките от английската гимназия до една го кътаха в интимни сънища. “Да, господин Копанаров!” - охотно се съгласих със самооценката му, той пък се показа и широко скроен, “Викай ми шефе!” - предложи като на приятел. Адски шеф, във великодушието си не признаваше граници, адски понасяше да го четкат. “А, да не пропусна - допълни в завършек, - за видяно и чуто в светата ни обител бъди сляп, глух и ням навънка, ангеле наш пазител! Дискретността е родна майка на бизнеса…”. Господин шефа никога нищичко не пропускаше.
Ангел съм, Анчо за приятелите. Пред вратите на “Танго бар” държах ухото остро и очите на четири, да не би - Боже, опази! - да се омаскари четиризвездния ни чар. В града чалгаджийници много, найт-клъб обаче друг нямаше. Хрумка на шефа, атестатът му за целомъдрие пред закона.
Неонът от рекламите по покрива мигаше до премала да спасява заблудени души, лутащи се в мъглата господа с бели якички. С недотам бели също, на недотам господа, “От много придирчивост, Анчо, малко файда!” - постулат на шефа, парите не миришат. Недотам господата, платежоспособните, също са хора. Пристигаха с ламборджини, бентли, джагуари - господа с прозвища, откровен мутри, съсловие извън нормите на закона. Мотаха се в светата ни обител сред общество на безделници по призвание и дами от онзи занаят, излезли на нощен лов. Абе, всякакъв измет, какъвто нощта насмогва да насмете. Отнякъде се обади бухал, бяхме си свои с него нощем и взаимно се вардехме от капаните на мрака. Нощта, за злощастие, биваше щедра на адски изненади.
Под грейналите фенери на входа отвън посетителите ме тропосваха с празен поглед - безличие в кител с акселбант и еполети им се привиждаше, нула с червени генералски лампази на гащите. Сърменото везмо по китела и фуражката блазнеше с блясъка на старо злато. Генерал, та дрънчи, както бе приказката, с него и без него, в свят-менте фалшът заменяше проиграните ценности. Случваше се тук-там и да ме забелязват: “Здрасти, генерале!”, и генерала ваш - по устав, както се полага - здраве желае. Лично шефа иначе излиза да посреща и да изпраща вип-клиенти, “Уважението, Анчо, носи чист доход!” - обичаше да казва. “Да, господин Копанаров, шефе - отвръщах, - яко си прав!”. Преотстъпил ми бе удоволствието да открехвам двери пред когото се следва - с усмивчица една, видима чупка в осанката и главата кротко свеждах в почит - нищо не коства, а пораждаше атмосфера. Поласканите пъхаха банкнота в джобчето на китела, уважението си имаше стойност, господин шефа както винаги беше прав.
“Танго бар” бе самата Обетована земя през нощите, екзотична джунгла от палми в бъчони - трахикарпуси, рафии, финикови и кралски палми, юбеи. Джунглата внасяше повей от пейзажа на тропиците с привкус на авантюри при загадъчен зрак. Това като че задържаше хода на времето, нямаше за къде да се бърза, удоволствието преди всичко. Адски латино-бенд дънеше на естрадата аржентинско танго, кипнало от страсти. Певицата - тя притежаваше сочен алт, позахабен от злоупотреба със сладък живот - яко се давеше в нега :
Любов, танго и кастанети,
самотни, тихи силуети,
мъгла, всевластна е нощта,
избухва в огън любовта…
Какъв ти огън, за Бога! На дансинга вилнееше пожар, адско торнадо от любов и то каква! Двойките се вплитаха навечно в жежка прегръдка, вкопчваха се в живота, в този тук, същинския - веднъж се живее, Господи, а животът бе безбожно кратък. Живот като пред края на света.
В светата ни обител господстваше любовта, компаньонки с име я обгрижваха на висота - жриците ни хващаха мъжко око и опустошаваха чужди портфейли, нищо лично, всеки с дарбите си. Покрай тангото, и любовта тука вървеше за стока, наред със сиропените вопли на алта:
Танцувам с теб във своя спомен,
сърцето ми е вик бездомен,
то търси те с гореща страст,
ридая, вън е леден мраз…
Покъртителна картинка наистина. Сред страсти и любови срещу заплащане, воплите яко вредяха на здравето и мъгла - не мъгла, предпочитах да подишам вън, в ледения мраз.
Мъглата ме причака да се покажа на въздух и с погнуса изплю едно ферари с цвят червен до паркиралите отвън ламборджини, бентли, джагуари. “Здрасти, генерале!” - приветства ме от разстояние джигита на расовото конче. Киро Мехлема, на ръцете с наденички вместо пръсти, партньор на шефа в бизнес зад граница. Генерала ваш съответно взе за почест, наденичките пъхнаха банкнота в джобчето на генералския кител и Мехлема се скри на топло в Обетованата земя. Сам в мразовитата нощ, откъм близкия ъгъл долових вик бездомен - заридае ли и мрака, дръж ухото остро. “Хайде, не реви - смъмрих мрака, - покажи се, де!…В тази мъгла като нищо пипваш грип!”.
От мъглата плахо се измъкна среднощен силует, един от многото, блуждаеха в тъмата за късмета си и рано или късно щяха да го намерят. “Имай едно наум! - не се уморяваше да ми набива господин шефа, - непълнолетни и гимназистки, с придружител или без, нямат достъп вътре след двайсет и два часът. Отстоявай буквите на закона!”. Силуета се навърташе по вечерите около “Танго бар” в очакване да зърне артиста и пирата от клипа с момичешките сънища. “За тебе, госпожичке, няма ли вечерен час?” - мъжки заотстоява генерала ваш законовите букви. Смразяващата строгост бях, с ледунки в речта, ала думите ми се разсипваха на скреж в подранилия мраз и не стигаха до момичето. “Бате Анчо, бе - захлипа, по миглите й проблясваха бисерчета, много сълза ще да се беше проляла тази нощ, - помоли го да излезе, ако обича…”. Гласовете на прелитащите в мрака над нас жерави напомняха зов за помощ, събуждаха незагаснали отколешни преживелици.
С фенки на Джони Деп от доста време все разчепквахме една и съща сълзлива мелодрама. В английската се бяха начели в оригинал на Байрон и Шели и не им трябваше да пафкат трева, за да витаят из неземни селения. “Ами да опитам - склоних от състрадателност, - ще видя какво може да се направи…”.
Господин шефа се бе уединил под палмите при шайка играчи с прозвища, разменяше усмивки с Мехлема срещу книжен оранжев плик с обемист пълнеж, по всяка вероятност в евро - бизнесът си е бизнес, тангото за разтуха, парите нямаше да дойдат заради черните му очи. “Госпожичка една, шефе - зашушках подкупващо, - моли за среща, ако обичаш…”. Досадата на шефа надхвърли допустимите мащаби. “Мразя да обичам щяло и нещяло - изповяда от дън душа, - подрива ми натюрела…”. Веселяк! Шайката имаше да се бъхте какво влага Копанарчето в изтърваната си истина.
Господин шефа мразеше да обича, натюрелът му бе неподатлив на прищевки. Единаците по природа обичат да мразят. Той благоволи все пак да излезе на светло пред “Танго бар” и колкото и да си Тома Неверни, затрогващо бе да откриеш кавалер в пирата и артиста, то беше като да си видял бял гарван. “Анжела, пиленце - произнесе с чувство, животът му всецяло бе сцена, - чуй ме!…”.
Пиленцатата на шефа от офертната му износна листа докарваха як доход. Бухала ми подаде поредния си сигнал: “Отваряй си очите, генерале, пиленцатата ги отвеждат наесен!”, мъглата бъкаше от подлости. Анжела бе слязъл от икона ангел, “Ама, Ваньо - прикова мокър поглед в пирата, - обичам те, но не ме пращай с онзи…”.
За чуждото око и ухо нямаше място при откровения за обич. Приличието ме застави да нагазя в мъглата, догонван от накъсани фрази: “Партньор в бизнеса, господин Мехлемов…Интелигентен, ама хич го няма в езиците…И ако ме обичаш…”. Стар градски шлагер, “Ако ме обичаш, купи ми кашкавал…” - пеели някога си в забавна песничка, странни си оставаха открай време знаците за любов. По изключение, нашият Джони Деп понасяше абитуриентките от английската да го обичат, подлагаха натюрела му на изпитание. “Уикендче в Лондон, какво толкоз! - заизсипва словца пирата-артист. - Елитно момиче с твоя английски…Оттиваш, пребиваваш, връщаш се с чек…”.
На Обетованата земя, отдадени на същинския живот - любов, танго и кастанети - нехаеха за малките драми в мъглата навън, така бе устроен светът. Шефа избърса с велурени пръсти влагата от лика на бедната Анжела, страховете у пиленцатата си лекуваше с ласки. “Иди, миличка, приготви се, път те чака! - отпрати я благ, красноречив в приказките. - Ще отпътувате до час-два…”.
Близкото бъдеще - “Отиваш, пребиваваш, връщаш се с чек…” - обещаваше на елитните момичета от английската цветя и радост. През пролетта те долитаха на ято да потанцуват в “Танго бар”, ятото отлиташе по листопад подир мечтите си и после забравяха да се върнат ни с чек, ни без чек, губеха се в трафика. От криминалната служба след първи сняг разстилаха отпреде ми фото-тесте: “В неизвестност са, генерале, и къде да ги търсиш, бардаците по света брой нямат…”, отчаянието само понякога ни докарваше нечий съкрушен баща.
Всеки с болките си. От тъмата в малките часове се изсули човечец, един от многото, “Аз по огънчетата на покрива - заразправя, жаден да го чуят, - припламват в мъглата, припламват, и ето ме!…Така и така не хващам сън, дай, викам си, може дъщеря ни да се е мярвала към вас…”. От снимчицата в дланта му се усмихваше момиче. Съкрушеният баща търсеше утеха в ангела пазител ваш, шареше с поглед около ми и попадна на расовото конче. “И Зорница нашата, и тя! - възкликна. - Видели са я за последно в червен кабриолет и…А?…”.
Нямах утеха за съкрушени бащи. “Е, господине - чух се да изричам, - ами те, ангелчетата, как да ги запомниш? По грейналите звездици в очи, по звънчетата в смеха, една майка като да ги е раждала сякаш…Отлитат след мечтите си, нас оставят на мъките. Баща да не си днеска!”. Ръсех го с думи, а вината яко ме стисна за гушата: “Не така, генерале, не са мъжки думи твоите! Покажи глас, за честта на пагона!”.
Мъглата завлече среднощния страдалец в удушливите си валма наедно с мъките му. Не бих се скъпил на мъжки думи, но откъде глас за показ? Генерал без армия, тази ми силата, от думи полза никаква. Самин на ледения мраз и за да няма покой, моят авер от нощите, пестелив на добри вести, зарадва ме по джиесема: “Чакай гости!” - каза.
Още не изрекъл и пред “Танго бар” се стовари чета с изписано “POLICE” по снаряжението - яки момчета все, радост за окото от екшъните на полицията в новините по телевизията. Гледката на живо си беше за страх, качулати момчета с калашници, зениците им зорко просветваха в мъглата през прорезите на качулките. “Здраве желая, господин прокурор! - поздравих от сърце стар един познат, пътищата ни се пресичаха веднъж-дваж. - На какво дължим честта?”. Малко любезност стопля срещите. “На любопитството, генерале, на слабост човешка - призна ми господин прокурора, - ще ни приютите, надявам се, добри гости в нощния ви рай…”.
Чак и рай! Гостите ни всякога биваха добре дошли. “Аз знам, че всичко тук за нас остава спомен мил…” - посрещна ги певицата със сиропените си вопли, които обилно лееше за всеобща наслада, но качулатите момчета с калашниците идваха, види се, да свършат и едно-друго още, разтърчаха се между палмите, латино-бендът се задави стреснат и секна. “Полицейска акция, дами и господа - прогърмя в затишието гласът на господин прокурора, - призовавам към спокойствие!…”.
Гласът му, гръм в рая, сътвори ад същински от Обетованата земя. Времето мигом хукна стремглаво сред врява, бъркотия, разпищели се компаньонки, сред натръшкани в белезници по пода господа с бели якички, с недотам бели също. “Генерале, Анчо, викай адвокатите!” - крещеше Копанарчето в адска уплаха, проснат закопчан до Мехлема, натюрелът му яко се бе разминал с Джони Деп. “Да, господин шефе!” - отзовах се като за приятел, нищо не ми коства, а му давах надежди.
Краят на света, би могло да се предположи, излизаше на дневен ред. “Ама че нощ! Чувал бях, ама…” - измъмрах объркан пред господин прокурора. “А да си чувал за Борсата? - поинтересува се човекът, всеки с интересите си. - Градският ъндърграунд откога си разиграва бизнес в “Танго бар” на потайно, държахме ги под око…”
Борса в светата ни обител? Човек се учи дорде е жив. “А стига, бе! - усъмних се. - И как узнахте?”. Очите ми уж на четири и ухото остро, пък да ги проспя! “Нощно птиче едно, изчурулика ни…” - подхвърли господин прокурорът, гледаше да е прям. Четата измъкваше на светло спотаили се из джунглата играчи с прозвища, “Господа, станала е грешка, господа!” - проплакваше Мехлема с хленчещ гласец, акцията трябваше да просее кой чист, кой мутрак, кой на Копанарчето ортак. Акция “Стоп трафик!”, край с офертната износна листа на пиленца.
Уикендчето на бедната Анжела в Лондон, за неин късмет, можеше да се отпише. Тя луташе очи от фоайето с огледалата в разшеталите се качулати момчета, “Бате Анчо, бе, какво…Къде е…” - недоумяваше разтревожена, току-що прекрачила прага, в краката й премръзнало се бе кротнал мършав пътнически сак. Шетнята я отпращаше далеч от любов, танго и кастанети. “Най-добре, госпожичке, да те върна вкъщи - предложих й, нямаше кой друг. - Тази дандания, на злата круша злия прът, е на свършване и добре ще е да ме изчакаш…”.
Обетованата земя, светата наша обител, небивало опустя. Търсачите на същинския живот мъдро се бяха измели по живо по здраво, брокерите на ъндърграунда и всакаквия останал измет ги отведоха да доизясняват задушевните им пристрастия. На раздяла господин прокурорът ми стисна ръка: Сполай за радушния прием, генерале!…Дали не е време да смениш климата?”.
В загадъчния зрак на пейзажа от тропиците останахме двамина с елитното момиче Анжела, от гигантските плазмени телеекрани по обграждащите ни стени пееше Миро с неповторимия си глас:
Като ангел бъди, милостив,
ангел в своята милост,
безпощаден, справедлив,
ти си ангел…
Песента идваше от други светове, “Красиво пее, дяволът! ” - изрекох възхитен, а Анжела вяло вдигна рамене, чужда на радост и тържество. Мъглата ни причакваше пред изхода, оскъдни снежинки с нежелание падаха върху изоставените расови кончета - ламборджини, бентли, джагуари и едно ферари с цвят червен. “Ти си…Ти си…Ти си моят ангел…” - догонваше ни песента на Миро преди да нагазим в мрака. Всичко е добре, помислих си, щом свърши добре. Човек не бива да иска много, едно момиче все пак щеше да се върне у дома. Какво повече?