ПРОДАВАМ ДЕВСТВЕНОСТТА СИ

Георги Михалков

Върбан щеше дълго да помни студеното зимно утро, когато от павилиона до трамвайната спирка си купи сутрешния вестник. Мушна го в чантата и побърза да се качи в трамвая, който точно спираше.
В службата, както всеки ден, седна на бюрото с чашата кафе, приготвена от секретарката му, и прелисти вестника. През дългите години му беше станало навик да пие сутрин кафе и да хвърля разсеян поглед по страниците на вестника. Както винаги и днес не очакваше да прочете нещо интересно, което да го впечатли или да го извади от равновесие. Новините си приличаха и понякога му се струваше, че това, което е в днешния вестник, вече го е прочел във вчерашния. Неусетно стигна до предпоследната страница, там, където бяха обявите. Не ги поглеждаше, не му трябваше апартамент, гараж, лека кола втора употреба или хладилник. И днес хвърли бегъл поглед и вече се канеше да затвори вестника и да го остави настрана, когато нещо го накара да наведе глава и да се загледа в последната обява на последния ред и като че ли отпечатана с по-дребни букви. Беше много кратка, само от едно изречение и телефонен номер: “Продавам девствеността си.”
Прочете я няколко пъти, после вдигна глава и се загледа втренчено в невидима точка на стената отсреща. През изминалите двайсет години какво ли нямаше във вестниците, но такава обява виждаше за първи път. Продаваше се всичко: от оръжие до дрога. Продаваха се и се купуваха избори, народни представители, министри, човешки органи, деца, млади жени… Беше срещал обяви за перфектни убийства срещу перфектни цени, но за първи път в живота си виждаше, че някой или по-точно някоя продава девствеността си.
Тази обява обърка целия му ден и той не престана да мисли за нея. Опитваше се да си представи каква е жената или момичето, което продава девствеността си. Нямаше съмнение, че е млада, а може да е и красива и колко ли би струвала една девственост? Това безспорно е рядка стока и съвсем не е евтина. Чудно, в каква валута се продава? Най-вероятно в евро. Сега всичко, което се продава, е само в евро. Друга валута не вървеше, а за левове не можеше и дума да става.
На няколко пъти Върбан прекъсваше работата си, вземаше вестника и го отваряше на предпоследната страница, за да види пак обявата и да се увери, че правилно я е прочел. От толкова четене научи телефонния номер наизуст и вече беше сигурен, че никога няма да го забрави.
Работният ден сякаш излетя като подплашена птица. Никога досега осемте часа не бяха се изтъркулвали така бързо. Не можеше да повярва, че часовникът показва вече пет часа. В ума му като прилеп кръжеше: “Продавам девствеността си.” Преди да излезе от кабинета той пак разлисти вестника, внимателно изряза кратката обява и си я сложи в портфейла. Ако някой го попиташе защо му е, нямаше да може да отговори.
Излезе навън и се упъти към трамвайната спирка. Беше красива зима. Дебелият сняг покриваше улиците, сградите и малкия парк, покрай който вървеше. Дърветата приличаха на вълшебни феи, целите в бяло, с множество ръце, протегнати в различни посоки. Покривите на сградите бяха като гладки ледени куполи, под които се спотайваха неподозирани чудеса. Върбан вървеше унесено. Стъпките му потъваха в дълбокия мек сняг, но не усещаше, че гази в снега и продължаваше да си мисли за обявата. И защо ли това момиче е решило да продава девствеността си точно през зимата? - питаше се той. Не е ли по-добре една девственост да се продаде през лятото или да речем, през пролетта? Тогава този, който я продава, и този, който ще я купи, ще са по-доволни. Много по-приятно е, когато времето е хубаво, топло, грее слънце, дърветата и цветята цъфтят. Или по-добре - през летните вечери, когато единствен ням свидетел на сделката е луната. Небето е като тъмносиньо кадифе, а звездите - разпилени по него като дребни диаманти. Или сделката би могла да стане на морския бряг край ромона на вълните. Беше специалист по търговските въпроси и знаеше, че е много важно кога и къде се продава нещо. Не е без значение мястото - казваше си той. По-добре да е на морския бряг, недалеч от някой луксозен курорт, отколкото в затънтено или мрачно градско предградие. От това зависи и цената. Ако момичето е добър търговец, сигурно е наясно с тези подробности и тънкости. Ако ли пък не - редно е да му се помогне.
Всяка сряда вечер Върбан играеше покер с няколко стари приятели и сега по навик се запъти към улица “Дунав”. Когато влезе в просторния, полутъмен хол на Евстати, там вече бяха всички: и Пешо, и Мишо, и Велизар. Чакаха го.
-Хайде, бе човек, - посрещна го нетърпеливо Евстати, домакинът, - пак закъсня.
-Как? - учуди се Върбан. - Шест часът е.
-Вече наближава седем.
-Нали знаете какво задръстване е по това време - опита да се оправдае той.
Нямаха търпение да започнат. Евстати напълни чашите с уиски. Раздадоха картите. Страстта ги обхвана и запали в очите им хазартния огън. Всеки трескаво пресмяташе как по-добре и по-умело да изиграе картите си, за да спечели, но още в началото Върбан започна да губи, а беше един от най-добрите покерджии.
-Какво ти става днес, бе бай Върбане? - попита го най-младият, Мишо, който беше още ерген.
Върбан го погледна над очилата си, сложи картите на масата и бавно започна:
-Знаете ли каква обява прочетох днес във вестника?
-Каква? - усмихнаха се тарикатски всички, а Пешо намигна сякаш искаше да каже: “Сега пак ще чуем някоя невероятна история, за да ни баламоса.”
Върбан ги огледа и след кратка многозначителна пауза продължи:
-”Продавам девствеността си” - това е написано във вестника черно на бяло. Има и телефонен номер за връзка.
-Е, какво толкова чудно - обади се пръв Пешо. - Днес всеки продава това, което има. Който си има девственост ще си я продава, няма да я държи за изложба я.
-Прав е Пешо - ухили се Мишо. Той беше инженер в една немска фирма, пътуваше често в чужбина и също не се учудваше на нищо.
-Сега човек е свободен да продава всичко. Едно време не можеше или ако се продаваше нещо - ставаше тайно. Сега вече става явно и никой нищо не може да ти каже. Имаш - продаваш. Нямаш - не продаваш - заключи дълбокомислено Пешо.
-Така е - намеси се Велизар, зъболекар, отдавна пенсионер, но продължаваше да работи в частния си кабинет. - Спомням си едно време как тайно купувахме и продавахме долари - каза той и малките му очи блеснаха като на лисица. - Ей, голям майтап беше. Криехме се по ъглите около ЦУМ и причаквахме чужденците. Правихме се на конспиратори, но беше весело. Мислихме, че с търговията на черно вършим подвизи - разсмя се със сух глас зъболекарят и коремът му започна да подскача като баскетболна топка.
-Е, не се съмнявам, че за тази стока ще има много купувачи. Такъв артикул отдавна няма на пазара - ухили се пак Мишо. Изглежда, че обявата го впечатли най-много.
-И аз да имам пари, и аз бих я купил, - обади се пак Пешо - но кой знае колко ще й иска.
Той беше собственик на няколко магазина в центъра на града, които даваше под наем и постоянно се оплакваше, че няма пари и наемателите го мамят.
-Ти ли нямаш пари? - подкачи го Върбан. - Ти имаш пари да ни купиш всички заедно, но си стиснат и не би дал и два лева за нищо на света.
-Аз ли съм стиснат! - подскочи Пешо. - Не аз, а ти си стиснат. Знаеш ли в колко благотворителни акции съм участвал? Колко есемеса съм изпратил за какво ли не, за болни деца, за болни жени и ако трябва ще пратя есемес и за девствеността.
-Чакайте, чакайте - спря ги Евстати, домакинът, който от години живееше сам в големия си луксозен апартамент. Някога беше дипломат от кариерата в различни европейски страни. Сега синът му и дъщеря му живееха в Германия, пращаха му пари и той се забавляваше, както намери за добре. - Чакайте - каза, - аз мисля, че това момиче е много смело. Браво! Завиждам му. Само едно смело и независимо момиче може да пусне такава обява във вестника.
-Как смело! - прекъсна го Мишо. - Лудо е! Мисля, че е луда. Кое нормално момиче ще напише такова нещо, пък и ще си даде и телефонния номер.
-А може да е шега? Някой сигурно си е направил майтап - предположи Велизар.
-Абе я не се чудете толкова - прекъсна ги Пешо. - Сигурно го прави от нужда. Няма пари, бедна е, закъсала е, трябват й пари и толкова. Нали виждате - продават бъбреци, продават очи и какво ли не.
-Сигурно е грозна и иска някой да я забележи - изсмя се пак Мишо.
-Не. Не го прави от нужда, сигурен съм - каза Евстати. - За мен това е смело момиче. То протестира. По този начин протестира срещу всичко в наше време. Живеем във време на безчестие и на без морал! Няма чест! Няма морал! И това момиче протестира! Смело момиче, възхищавам му се! - заяви Евстати.
-Знаете ли - намеси се Върбан. - Да не спорим, а да проверим каква е причината. Защо продава девствеността си? Пари ли й трябват, протестира ли или е някаква шега. Аз ще проверя, ще й се обадя.
-Ха-ха - погледна го лукаво Мишо. - Ето кой бил най-големият мераклия. Защо аз не проверя. Аз съм най-младият и най-добре ще се справя, но щом вече си решил - провери. Ще бъда много любопитен какво ще стане. Внимавай само да не си изядеш боя. Може да има посредник на сделката.
Мъжете продължиха играта, но не спираха да си подхвърлят остроумни реплики по повод странната и необикновена обява.

Два дни мислите на Върбан продължаваха да се въртят около странната обява. Не спираше да се пита какво е това момиче, на колко е години, как изглежда и защо се е решило да пусне такава обява. “Не може така - казваше си. - Ако спешно му трябват пари, по-добре човек да му помогне.” След доста колебания набра телефонния номер.
-Какво желаете? - чу мелодичен глас на млада жена.
-Обаждам се по повод на обявата - каза той леко притеснен с пресъхнало гърло.
-Е?
-Бих желал да се срещнем…
Жената като че ли се усмихна. Върбан, разбира се, не видя усмивката, но я усети.
-Добре - отговори тя.
Уточниха се кога и къде да се видят.
Срещнаха се в кафене “Амстредам”. Беше млада, твърде млада, може би на осемнайсет години. С издължено лице и загадъчни египетски очи. Матоворусите й коси се спускаха свободно на раменете й като житни класове. Облечена в черно зимно палто и яркосиня рокля, която й придаваше необикновено сияние.
-Какво ще пиете? - попита я любезно Върбан.
-Кафе - каза тя и го погледна с големите си очи, от което изведнъж му стана горещо.
Той се чудеше как да започне разговора. Чувстваше се неловко и се питаше защо ли му трябваше да й се обажда и да се среща с нея, а тя очакваше да заговори и започваше да става неспокойна. Виждаше се по устните й, които често-често потрепваха .
-Много ли Ви се обадиха? - попита заеквайки Върбан.
-Не коментирам - отговори тя.
-И защо се решихте на това…
Но още не беше задал въпроса и в очите й блеснаха искри, които го прободоха.
-Затова ли се срещнахме, за да ме разпитвате!
Настъпи мълчание.
-Бих могъл да Ви помогна… - предложи колебливо той.
-Аз не прося! - заяви твърдо тя.
Стана рязко и си тръгна. Вървеше бързо към вратата. Отвори я и изчезна. Върбан се огледа смутен, имаше усещането, че е сънувал и внезапно са го събудили.

София, 31. 12. 2010 г.