ОТ ДЪЛБИНИТЕ НА СЪРЦЕТО СИ
За Апостола се пише трудно. Защото дори когато мислим за него, погледът ни е отправен нагоре. Просто върховете не могат да се мислят по друг начин, камо ли да се гледат. Всички казани хубави думи за него ще бъдат верни, но винаги непълни. Защото Левски не се побира в словеса и хроники, в биографии и летописи…
Мен винаги ме е възхищавала абсолютната нравствена и революционна чистота на Апостола. И мисля, че това е една от най-силните черти в неговия характер. Върху съвестта му не тежи нито сянка. Не мога да си представя друг човек, който, издигнал се високо над хората, да се е опазил от съблазънта на честолюбието и високомерието, алчността и жаждата за власт. Да не загуби нито за секунда живия си интерес към хората.
В писмо до Централния комитет в Букурещ, Левски пише: „Който не е чист, убивам го”. Това в никакъв случай не е закана, а нравствена програма за целия живот на Дякона. Той не харчи нито един народен грош, без да го оправдае пред организацията и пред сърцето си. Героизмът на Левски е напълно лишен от външен блясък. Това е героизъм на човек, който се е отказал от всички радости в живота, за да се посвети изцяло на борбата за свободата и щастието на своя народ. Апостола казва: „Ако се бием само за цар, то сме глупци. И сега си имаме султан. Нам трябва не господар, а свобода и човешко равенство”. Ами каква служба ще вземеш тогава - го питат - зер, пада ти се най-първата служба. „Никаква - отговаря той - ще ида в други поробени народи да правя това, което правя тук сега”. Това е неговият живот. Народният човек не може да си представи живота извън работата за благоденствието на хората.
Когато говорим за Апостола, се сещам за поговорката „Казана дума - хвърлен камък”. Думата и камъкът. В ума ми идват две въпросителни. Първата е за ехото, а втората за градежа, в който ще вложим камъка. Колко много говорим, а толкова малко камъни слагаме в зида на взаимоотношенията между хората, които са дошли на тоя живот без тяхно знание и желание, но трябва да живеят по неговите закони. Законите на хуманизма, толерантността, добросъседството и разбирателството.
Колко хора срещаме, готови невероятно бързо, шумно, ефектно да „подкрепят” предложена обществена идея? Обаче дойде ли ред зад думите да видим конкретни дела, тези ентусиасти потъват вдън земя. Иначе регистрират външна, публична активност, взискателност по отношение на другите, а пасивност по отношение на себе си. Те страдат от двете болести, характерни за нашето общество: „Важно е аз да съм добре, другите не ме интересуват” и „Нека другите вършат обществените дела, аз да си гледам келепира”.
Да се огледаме още. Решават се проблеми на дружество, обществена организация, социален дом, читалище, училище, на събранията присъстват много хора. Присъстват и мълчат. Броят до десет преди да вземат решение дали да помогнат с нещо или не. Мълчат и през останалите дни на годината. Ние милостиво свикваме с тяхното „гостуване”, а те с нашите компромиси. С андрешковски` поглед в очите и с византийска хитрост се опитват да извлекат облаги за себе си. „Чисто народният мъж дава всичко, па и себе си в жертва” - отекват думите на Левски. Изкушавам се да цитирам още една мисъл на Апостола от писмото му до Иван Кършовски : „За отечеството работим, байо! Кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим, и все заедно да вървим, ако ще бъдем хора”.
Мислите на Апостола са пълни с мъдрост, човещина и находчивост. Знаем, че той не е правил специални записки. Мислите му са къси, от писма до близки хора, писани са в минути на напрежение и размисъл. Той няма време. Апостола се надпреварва с времето, както самият казва. „Времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме”. Васил Иванов Кунчев е преди всичко човек със свои проблеми, духовни терзания, съмнения…В тефтерчето си е записал: “Току що се яви зората в един прекрасний майски ден. Излязох аз из одаята, душевно съкрушен. Но где, кам кого аз да тръгна? Кой може да ме утеши? Кам кой мадрец да ся обърна със съвет да ми се яви?”
Преди години бях писал, че все още няма човек, който да събере мислите на Апостола в една книга. А трябва. Това ще бъде още една признателност и преклонение пред неговата личност. Такова книга вече е налице, съвместно издание на НБ “Св.Св.Кирил и Методий” и ИК “Труд”. Преди няколко години също на бял свят се появи подобно издание и тя за кратко време се изчерпа. Всичко това е още едно доказателство за непреходността на духа и делото на Васил Левски.
Феноменът Левски е пример за много поробени и онеправдани хора, независимо от тяхната етническа и религиозна идентичност. По случай 100-годишнината от Освобождението на България, съвременният турски писател и публицист Демирташ Джейхун публикува девет репортажа за България под общото заглавие „Стогодишната девойка България”, които по-късно ги обедини в книга под същото заглавие. В тези репортажи авторът специално се спира на приноса на Васил Левски за националното освобождение на българския народ и отбелязва, че дейността на Левски не е изолиран случай в Османската империя. Посочва примери за свои анадолски деди, надигнали ръка срещу османската власт.
„От дълбините на сърцето си разбирам - пише Джейхун - призива на Левски: „Ние сме против падишаха и неговите закони, които не са само против нас, но и против турчина”. Защото ръцете, които го обесиха през 1873 година, десет години преди това - през 1863 година в Чукурова, са стреляли и размахвали саби срещу моя дядо. Тогава Дадаоолу е възкликнал: „Държавата ферман е издала против нас! Ферманът е на падишаха, а планините са наши”. Накрая Джейхун споделя: „Гледам паметника на Левски и се потя”. Колко от нас се потят днес, когато гледат паметника на Левски?
Идеите на Апостола за свободата, революционната му дейност, прозренията му в бъдещето, където той проектира един разумен човешки свят, и неговият безсмъртен дух принадлежат на всички, които искат да живеят в мир, разбирателство и добросъседство.
Много пъти съм казвал и сега го казвам, че крайно време е да отбелязваме подобаващо рождения ден на Васил Левски. А ние обикновено се сещаме за него в навечерието на неговото обесване. Не е ли по хубаво и хуманно да отбелязваме раждането на една светла личност, нежели неговата смърт? Без да влизам в излишна полемика с хора, които търсеха гроба на Апостола, бих искал да кажа, че във висшия небесен тефтер е било записано да не се знае къде е погребан Левски.
Гробът му е …
