Георги Драмбозов

ЮНОШЕСКИ СПОМЕН

Искам пак да пиша с перодръжка,
искам да се бръсна със бръснач,
да усетя първа сила мъжка,
да преглътна детския си плач.
Караконджул в кладенчето пусто
да заспи за вечни времена
и до кръв момчешките ми устни
да се впият в устни на жена.
И мъжът в мен да се буди смътно
за любов, за радост и за скръб,
и в огнище с пламъчета жълти
съчки от салкъма да горят.
Циганки - гледачки да ме лъжат:
- Бог те е посочил за водач!…
Искам пак да пиша с перодръжка,
искам да се бръсна със бръснач.

ЕГОИСТИЧНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Да се женим?…Малко съм скептичен-
в свят модерен и с предпазни средства?
Ти за мен си феята добричка,
аз за тебе съм природно бедствие.
Старомодно, мила, старомодно!
Но не ми търси за нищо сметка -
длъжността Съпруга е свободна,
ала ти си Муза на Поета.
Ти си Мара Белчева за Пенчо,
за Иван Давидков - Първолета…
Не жена - съпруга, за да хленчиш,
за да готвиш, да переш, да шеташ.
Ти си вечна Анна Керн за Пушкин,
за Сергей Есенин - Айседора,
за Омар Хаям - персийска дружка…
Съблечи се, продължава спора.
Съблечи се, незаконна Муза-
Клио, Полихимния , Ерато!…
С теб ще ме заточат в Сиракуза,
там ще те възнаградя богато.
Спор безсмислен водим на кревата -
и край мен за теб ще се разчува…
Ти сега стани ми черновата,
после ще те публикувам.

АТЛАНТИДА

И с мен ще стане, както стана с Атлантида,
макар хилядолетия преди Христа…
Не по изпитания метод ще си ида,
а ще ме глътне свръхкосмична паст.
Потрябваха ни седем хиляди години
да търсим дирята на този континент…
А колко време ще ни е необходимо
за дирята на някакъв поет?
Когато в мрака Атлантида е потъвала,
тогава българите тръгнали на път -
да стигнат тук, на моста с четирите лъва -
един мой стих поне да прочетат.
Сега мълчат си важно-важно историците,
проблемът “Атлантида” сякаш е табу,
след време ще мълчат за мене и критиците -
не бях ни толкоз талантлив,
                                          ни толкоз луд.
Да кажат нещичко, дори да ме обидят,
че този стих бил остарял или предвзет…
Щом българинът е връстник на Атлантида,
за тях съм древен български поет!

БЕЗЛЮБИЕ

О, Господи, да си остана пак човек,
да стана простосмъртен - ад е на земята!
В роботи се превръщат братята ми век след век,
не знаят да обичат, знаят да пресмятат.
Безлюбието си нарекоха Любов
в епохата - коя бе всъщност?…Ох, изгубих я!
Реакция на кризата световна: апокроф
на нежността ми, на страстта у мен… Безлюбие!
Но даже там, пред урната на Любовта,
сред пепел от безброй изгубени скрижали,
под въглените на забравата и на скръбта,
аз виждам - майка Богородица ме жали.
Тираните днес - по-страхливи от Пилат,
единородците ми - пак “искариоти”,
аз теб възлюбих, Господи, възлюбих своя брат,
а чувам - дяволът отново се кикоти.
В безлюбието на свободната любов
усещам, Господи, за мен пак вдигат кръста!-
пусни ме, щом не виждаш изход в този свят суров…
Професията ми е такава - да възкръсвам!