Тошо Лижев

Жако умря през обедната почивка.

Като по команда засвириха корабните сирени, запищяха клаксони, свирки на локомотиви. Тревожно-тържествен вой се понесе от военните поделения, базата на Гражданска защита, големите предприятия, училищата. Целият град, смълчан, в почуда слушаше и гадаеше какво се е случило. Втори юни беше отдавна отминал, вече прева-ляше юли. Съобщение за смъртта на някоя важна особа, или - не дай боже - за война нямаше.

Най-старите кореняци варненци разправяха, че такъв душераздирателен, мощен, страховит вой на сирени не помнят от далечния март на петдесет и трета миналия век.

В  градинката между железопътната гара и пристанището седеше снажен петдесетгодишен мъж - навярно единственият, който се досещаше за връзката между една незабележима, незначителна за всички останали смърт и това стряскащо събитие. Беше и единственият, който, освен другото, изпитваше облекчение от воя на сирените.

Той бележеше края на многомесечните му мъки.

А всичко беше започнало с едно безобидно интервю. С появата на една журналистка - истинска сива мишка, - която се домъкна в директорския му кабинет и прояви по-голям интерес не към него, а към папагала му…

1.

Елена Незнакомова се оказа обикновена женица на средна възраст, със среден ръст, кръгло неизразително лице, с една дума - нищо характерно, отличително, което да хване мъжкото око. Такива на улицата можеш да срещнеш хиляди. Но за разлика от колегите си, които често навестяваха този кабинет, след като се настани в креслото под фикуса, тя извади от чантата си не бележник и диктофон, а цигарена кутия.

- Пушиш ли? - попита Елена.

- Само когато се напия.

Незнакомова стана, приближи масивното директорско бюро и подпря кутията на моливодържателя, от страната на домакина. Симеон Митин наблюдаваше равнодушно действията й.

- Какво виждаш?

- Три петици.

- Така, правилно. Казват, били най-хубавите цигари в света. Да те подсетя ли? Тези са произведени в Благоевград.  Разбира се, пират-ски, незаконно.

- Това ли било? - Симеон Митин размърда тежкото си, сто и тридесеткилограмово тяло и махна с досада: - Заради цигарите ли си дошла? Те са си на мястото. Както писа на времето една твоя колежка, арестувани са и са затворени на сянка в склада.

- Не, не са там. Ти го знаеш най-добре.

Митин се поколеба дали да не я отреже и я прати за зелен хайвер. Темата му беше крайно неприятна, защото му се наложи да води тежки разговори с бившите куки, а и на всичко отгоре го оставиха с пръст в устата. Задоволи се със сухо на ръка, но те до ден днешен не изпълняваха договорката, макар контейнерите отдавна да бяха изпразнили склада. И сумата не беше кой знае каква, продаде се за нищо и на всичко отгоре цяла седмица се прави на болен и не идва на работа. Изглежда напразно си беше осигурявал алиби - от началото на тази история бяха изминали над две години. Кой си спомняше вече за скандалните разкрития, за тежката комисия, в която имаше дори човек от патентното бюро в града? А англичаните доведоха тогава цели двама адвокати на фирмата си. И всичко стана като на кино - проверяващите се изтърсиха точно когато товареха контейнерите с цигарите на кораба за една арабска страна. Коя беше? И той, директорът на пристанището, вече не помнеше. Самите англичани тогава не бяха склонни да се вдига шум. Всичко се размина с един протокол и с една мижава, мъглява дописка в местен вестник. Британците се задоволиха с уверението, че „фалшивата” стока ще бъде изгорена. Контейнерите, запечатани, бяха отнесени в склада да чакат реда си за екарисажа и така и не го дочакаха.

Дали да не метне гостенката си, като й каже, че цигарите са изгорени?

- Ей, опасни сте вие, журналистите. Като копои сте, всичко надушвате!

Гръмогласният му смях като че ли не я впечатли. Незнакомова развърза шалчето си и го свали. Митин очакваше да си съблече палтото, или поне да го разкопчае. Да зърне тялото й. От опит знаеше, че тъкмо невзрачни, дори грозни жени притежават изваяни тела. Не, тази сто на сто не я бива за неделна промоция. Може да я покани ей така - да я шашне с разкош и разгул, да й поохлади мерака да се рови в задния двор.

- Така е, мила, няма ги - кимна той. - Не мога, обаче, да ти кажа никакви подробности. Следствена тайна. Пък и аз не знам кой знае какво. Когато са ги измъквали от пристанището, не бях на работа. В отпуск бях.

На вратата се почука и в кабинета се появи Ганко Бабин, най-довереният човек на директора на пристанището. За него се говореше, че се подписва на две ведомости, което, разбира се, бе обикновено злословие от завист. Бабин хвърли бегъл поглед на посетителката и кимна към прозореца:

- Ходих на онова място. Човекът е готов.

- Ще кихне ли? - делово попита Митин.

- Нали ти казвам. Готов е, шефе.

- О кей. Действай.

След като Бабин излезе, журналистката, все със същото безизразно лице, попита:

- За грипната епидемия ли говорите?

В града от седмица бяха затворили училищата, в болниците не правеха планови операции, забраниха и свижданията.

- Мене вирус не ме лови. И знаеш ли защо? Много е просто - редовна дезинфекция, мила, с първокласен коняк. Ха-ха-ха…

- Как сте с корупцията?

- Много добре. Ако ме питаш за вестника, пиши, че се борим неуморно и упорито и така нататък.

- Откъде произлиза фамилията ти?

Смехът на директора секна. Този път гостенката му наистина го беше изненадала.

- Това за интервюто ли е?

- Не, господин Митин. За взаимно опознаване.

- Слушай сега, мойто момиче. Аз съм копеле. То не е тайна. Фамилията е на името на майка ми. Тя, бог да я прости, е Мита. На мене и на този, който сега излезе, така и ни викат: Мамин и Бабин.

- А папагала как се казва?

- Жако.

Пъстроперата едра птица, която до този момент обточваше с якия си клюн пръчките на голямата клетка до директорското бюро, вдигна глава.

- Мене или тебе гледа? - попита журналистката.

- И двамата.

- Вярно ли е, че умее да говори?

- Само на испански.

- А разбира ли твоя език? Тоест - нашия?

- Всичко схваща. Много е умничък. И най-важното - дискретен - смигна Митин. - Не го гледай, че е с такава циганска премяна.

- Защо си го кръстил Жако?

- Не съм го кръщавал аз. Получих го заедно с името.

- Къде?

- В Куба. Преди години плавах на наш търговски кораб и ко-гато… Виж какво, мила, това е дълга история. Някой ден в по-приятна обстановка може и да ти я разкажа.

- Папагалите лъжат ли? Могат ли да лъжат?

- Не знам. За Жако ли питаш?

- Кажи за Жако.

- Понякога се преструва. Той си има артистична жилка.

Едва сега Незнакомова извади от чантата си бележник. Прелисти го.

- Обича да се прави на нещастен - добави Митин. - А я го погледни. Има ли вид на такъв?

Журналистката затвори бележника и неочаквано смени темата:

- Какво ще кажеш за мравките?

- Нищо. Какви мравки?

- Къщните да речем.

- Голяма напаст са. И моя апартамент бяха напалатили. Като зает човек нямам време да се занимавам и с насекоми, обаче жената, дето ми чисти и шета в къщи, не можа да се справи с тях. Но аз им намерих цаката.

- Как?

- С френски парфюм. Цус-пръс!

Митин направи красноречив жест, като че ли натиска флакон отгоре.

- Боже мой - изрече с равен глас журналистката. - Така ли се казваше?

Последният й въпрос му се стори още по-странен, но той не обърна внимание и довърши обяснението си:

- Напръсках пътечките им и дупките. Наложи се да изразходя всичкия парфюм и така една дама остана без подарък. Ха-ха-ха…

- И те…?

- Всички до една опънаха жартиерите. Мортус. Апартаментът ми вече е чист.

- Благодаря за интервюто.

Митин отново беше изненадан. Струваше му се, че тя още не е започнала. Обичайните му интервюта винаги се предшестваха от празни приказки, а после делово се договаряха кое как да е с въпросите и отговорите.

Когато съобрази, че Незнакомова е забравила кутията с цигарите на бюрото му, тя сигурно вече беше излязла и от стаята на секретарката.  Разсеяност? За нейна сметка. Не, всъщност, не, трите петици не бива да остават в кабинета му. Ще ги даде не секретарката, да гони по стълбите завеяната журналистка.

Митин посегна към бутона, с който викаше служителката си, но се сепна от неочаквано прозвучалата на чист български дума. Погледна подозрително към папагала, който като че ли тъкмо това чакаше и повтори:

- Глупак!

2.

Обичайната понеделнична  оперативка вървеше мудно. Директорът имаше намерение да я претупа набързо, а сетне да се скатае някъде и подремне час-два. Неделната оргия беше изцедила силите на Симеон Митин. Вместо да се прибере в града след обяд, както обикновено ставаше, замръкна на вилата. Едно че се беше попресилил, този път дамите бяха не две, а три. Екстра парчета наистина. Ганко си знае работата. Но лочеха като лами. Не спираха да искат нова и нова пиячка и да беснеят. Чак към полунощ, когато се бяха вече здраво натряскали, успя да ги подмами да направят едно малко шоу на терасата пред вилата. Голи. Като се изнизаха вънка, заключи отвътре вратата и от прозореца им хвърли дрешките. Най-напред тях, а после, след като се разкрещяха за платата, започна да им пуска по една банкноти - от пет евро, от десет, от двадесет. Бавничко, с паузи. Страхотен цирк стана. Сетне, обаче, му се наложи да вика такси, да чака колата и се прибра по малките часове.

Сам беше прекалил с пиенето и сега трудно схващаше смисъла на изговореното около него. Проблемите на пристанището в този момент му бяха безкрайно чужди и безинтересни. Но думичката, коя-то се донесе откъм клетката на папагала и накара всички участници в оперативката да млъкнат и се обърнат натам, Симеон чу и схвана отлично.

- Преструвате - повтори Жако. - Поправям. Преструвате се. Преструвате се.

- Не му обръщайте внимание - каза, като се прокашля, моментално съвзелият се от махмурлука Митин. - Той ми е сърдит. Отдавна не съм му носил лешници. Жако много обича лешници.

- В гардероба са, шефе - подсети го Ганко Бабин. - Нали беше заръчал да ти намеря с черупки.

Жако наистина обичаше да ги чупи сам. Каквито и ядки да му предлагаха, ако бяха изчистени, или обелени, той шумно изразяваше недоволството си.

Папагалът издаде някакъв нечленоразделен звук, после силно извика „пардон” - поне на Митин така му се стори - и засипа ругатни на испански. Оперативката от само себе си се насочи към завършек. След като остана сам в кабинета се, Симеон Митин намери в гардероба торбичката с лешници, за които беше забравил, и я тръсна на бюрото. Седна, развърза я, но отложи намерението си на нахрани Жако. Сред купчината от служебни писма, покани и вестници, които секретарката му оставяше сутрин, зърна жълто пакетче, превързано с ластик. Бутна настрана торбичката, разпечата пакетчето и при вида на показалите се зелени банкноти се намръщи.

Не си падаше по гущерчетата. Всички, които си имаха вземане-даване с него, го знаеха и му плащаха в евро. Знаеха го и старите куки, но те не се церемонеха много. Ако, разбира се, пачката е подхвърлена от тях.

- Мошеник!

- А?! - сепнато вдигна глава Митин.

- Мошеник! Мошеник!

Какво ли й става на тази птица, удиви се той и започна да брои.

Гадни копелета, подиграваха ли му се? Имаше банкноти по един долар,  по два долара, размесени с петдесетачки и стотачки. Защо са го направили?

- Не кради! Не кради!

Вдигна глава, хвърли разсеян поглед към папагала и продължи да брои. Точно! Излязоха толкова хилядарки, колкото му дължат старите куки за контейнерите. Значи наистина те се бъзикат с него. Не стига, че се разплащат с такова закъснение.

- Не кради! Не кради!

- Хей, птицо проклета, какво ти става?

- Не кради! Не кради!

Митин бръкна в торбичката, загреба няколко лешника и ги захвърли към папагала.

Червеното око на вътрешната уредба начесто премигваше. Натисна бутона и чу гласа на секретарката си:

- Господин Митин, имате посетители.

- Не приемам. Зает съм.

Изключи уредбата, събра банкнотите, направи с тръскане по бюрото равна пачка и тъкмо хвана ластика, в кабинета му без предупреждение нахлуха куп униформени и цивилни. Всичко по-нататък се разви както в екшъните, които гледаше вечер, докато дъвчеше нещо вкусно пред телевизора. За секунди щракнаха белезниците, изкаканизаха му правата и го помъкнаха надолу по стълбите. На молбата му да слязат с асансьора никой не реагира. Единственото, което се сети и успя да стори, бе да заръча на секретарката си да нахрани Жако.

В служебната кола на задната седалка от двете му страни се наместиха по един полицай. И двамата явно се чувстваха неудобно, при-тиснати между вратите и масивната му пълна фигура. Комичният им вид го накара да се съвземе и да започне да разсъждава спокойно. Първата му мисъл бе кой го е натопил. Виждаше само две възможности: или някой от гадните куки, или Ганко. На Бабин имаше пълно доверие. Поне допреди няколко дни, когато по коледните празници бяха само двамата на вилата на рибена чорба и водка. Да разпуснат след свинското. Тогава тръгна един такъв никакъв разговор, какъвто никога не бяха водили. След като го похвали за хубавата чорба  (готвенето си беше слабост на Симеон и никой не отричаше майсторлъка му), след като обърнаха по две-три чашки от финландската, Ганко ни в клин, ни в ръкав го попита не го ли хваща понякога шубето. Не се ли е наситил на мангизи и няма ли да затвори лавката, докато не си е счупил стомничката. Симеон бе изненадан не толкова от въпроса му, колкото от осъзнатата непретенциозност на своя Санчо. Откъдето и да го погледне човек, Ганко няма кой знае какъв интерес да му служи толкова вярно и старателно. Той получава трохи. И никога - никакви претенции, сам не беше искал нищо. Попита го дали ще е доволен да му удвои, или най-добре да му утрои пая, на което той отвърна прос-тичко „не”. Работел не за пари, а заради спортния хъс, заради тръпката.

На Симеон Митин не му беше в характера да анализира думи и постъпки, чуто и видяно, водеше се предимно по здравия си инстинкт, който не бе го подвеждал досега. Но в този момент, разтърсван в полицейската кола от дупките по разядения от лугата асфалт, той гадаеше да не би пък неговият човек да е решил отведнъж заради тръпката да го накисне. Тогава, вечерта на чорба и водка, беше попитал Бабин не му ли е хрумвало, че може да го предаде. Ганко поклати глава. Стигало му да знае, че шефът е в ръцете му. Копеле. Хитро копеле, помисли почти с нежност за своя човек арестантът.

По-вероятно му се струваше да са му скроили шапка куките. Те знаят толкова много за него. Прозрачен им е. Иначе щеше ли да се съгласи на отложено плащане? Друг път. Симеон Митин не е вчерашен и винаги взема аванс, ако не и - при много рисковани операции - цялата сума предварително. Но куките знаят всичките му далавери. Знаят и за сътрудничеството му на Държавна сигурност, от която самите те са се пръкнали. Намекнаха му го веднъж. И сигурно са наясно срещу кого е пял на времето като млад капитан далечно плаване. Но какъв интерес имат да го топят? Защо да губят печен човек, покрай когото си тъпчат гушките и то не за сефте?… Пълна мъгла.

Реши, че в ареста, където несъмнено го водеха, ще размисля на спокойствие и ще си начертае стратегия на поведение.

Време, обаче, дори да се огледа добре не му оставиха. Озовал се в единична килия - добре, слава богу, че ще е сам, а не в компанията на някакви дребни играчи - преди да успее да се излегне на тесния метален креват, го отведоха при дознателя. Той седеше пред компютъра си и пишеше нещо. Или само за вид почукваше по клавишите. Стар, изтъркан номер за психологическо въздействие. На Си-меон Митин, разбира се, такива евтини хватки не минават. По небрежното облекло - сигурно е стар ерген, - зализания назад перчем и не особено интелигентната физиономия Митин прецени, че четиридесет-годишният мъж насреща му не е противник от неговия ранг. Може с лекота да го схруска точно както Жако се справя с твърдите лешници. Но засега позициите са неравностойни.

- Пак забръска сняг. Прогнозата е лоша - дават го студено, ветровито, идва сибирски мраз - забеляза дознателят. - Неприятна работа. В ареста поне топличко ли е?

Митин не отговори.

- Така, да я подхващаме по реда. - Дознателят отново се склони над клавиатурата. - Име, презиме, фамилия… Симеон Митков Митин. Българин. Разведен. Възраст - петдесет…

- Четиридесет и девет.

- О, извинявай. Състарих те с една година. Така. Неосъждан… Впрочем, ти не попадаш за пръв път зад решетките. Какво стана в Росарио?

Изненадан - намесваха миналото му, - Симеон Митин не отговори веднага. Свъсил вежди, си даде вид, че напряга паметта си.

- Беше недоразумение.

- И не си правил никакви валутни далавери?

- Естествено. Иначе нямаше да ме пуснат. Аржентинците ми се извиниха, без да си позволяват да иронизират по такъв елементарен начин.

- Ха! Много си сербез, бе. Знаеш ли защо си тука?

- Няма да отговарям на никакви въпроси в отсъствието на адвоката си. Вие всички тук сте за Страсбург.

- На екскурзия ни пращаш, значи. Е, кой в чужбина, кой в червената академия…

Намекът беше повече от прозрачен. Червена академия на времето викаха на сградата на затвора заради цвета на тухлите, с които са го строили през тридесетте години на миналия век.

- Съветвам те да се откажеш от играта на невинен. Не е в твой интерес. Разполагаме с многобройни и убедителни доказателства и то не само за аферата с цигарите.

Дознателят вдигна от бюрото си цигарена кутия и я завъртя във въздуха. Трите петици. Беше вероятно донесената в кабинета на Митин от журналистката Елена. Сетне в лявата ръка на дознателя се появи пачката с доларите в жълтата обвивка, стегната с ластик.

Митин дори не мигна.

- Лицето Ганьо Бабинов познаваш ли?

- Не. Нито Ганьо, нито Маньо. И няма да говоря, докато тук не седне адвокатът ми.

- А за това какво ще кажеш?

Показваше му цветна снимка с две мъжки фигури. Симеон се поколеба, но любопитството му надделя, стана от неудобния, слабичък дървен стол и се приближи, за да я разгледа. Единият от двамата мъже несъмнено бе Ганко Бабин. Другия не познаваше. Обстановката напомняше на безистен, или тунел: бетонни стени, някакви неугледни колони. Изглеждаше, че двамата на кадъра се ръкуват, но като присви очи и се вгледа по-внимателно, разбра защо е направена снимката: непознатият подаваше на Ганко нещо мъничко, жълтичко, на големина колкото пачката с доларите.

- Какво ще кажеш?… А това тук? Този познаваш ли го?

„Този” се оказа самият Симеон Митин в компанията на две разголени гърли на пищна трапеза. Едната му разплиташе възела на вратовръзката с пръсти и с език. Другата, метнала единия си крак в черен ботуш връз масата, другия, събут, мушеше под корема му на онова място, което в разговорния език се нарича чатал. Самият той, ухилен, с цигара в уста, бе стиснал от двете страни по една гола гръд в месестите си масивна длани.

Обстановката му беше непозната. Мадамите - също. Той не обичаше да повтаря. Изглежда това бе някаква негова отдавнашна фиеста и то - слава богу - не в собствената му вила.

- Е? - размаха снимката дознателят.

Симеон Митин се разсмя:

- Курвите оплакват ли се?

- Тук аз задавам въпроси - напомни му дознателят.

- А пък аз не отговарям. Само с адвокат. Колко пъти ще ти го повтарям?!

- Кой ти е адвокатът?

- Демир Демирев.

Можеше да посочи друг. Но искаше да го поразиграе. Знаеше, че Демирев днес пътува към родния си край на погребение на близък. На връщане ден-два щеше да се бави по работа в столицата, а сетне и на дело в Русе. Така че поне седмица тук щяха да зациклят с новия си арестант. На скорошно освобождаване Симеон Митин не се надяваше. Щом бяха изровили и онзи дребен фал в Росарио - над двайсет години оттогава! - явно са решили да го приклещят здраво.

3.

След като получи отговор на всичките си въпроси адвокат Демирев  заяви, че за разлика от колегите си няма да го пита наистина ли е оцапан. Това не го интересувало. Негова работа е да го изкара чист. И клиентът може да му се довери напълно. Но адвокатът не е съгласен да изпълнява ролята на пощенска кутия. Професионалист като него трябва да си цени времето, а освен това може да се получи и някакъв гаф.

- Каква кутия? - не разбра Симеон.

Адвокатът извади от лъскавото си дипломатическо куфарче не-запечатан плик и му го подаде.

Поотслабналият и леко замаян от рязко падналото му кръвно налягане Митин измъкна от плика сгънат на две лист с някакъв текст. Беше копиран явно от вестникарска страница и започваше с набрано с едър шрифт заглавие ИЗВЪНЗЕМНИ ТЪРСЯТ КОНТАКТ.

- Какво е това? Кой ми го праща?

- Представи се за твой служител. Ганьо Бабинов.

- А, добре - оживи се изненаданият арестант. - това е друго нещо. Човекът е сериозен. Ще прочета.

- Той настоя да ти предам нещо… - Демирев изглежда се колебаеше. - Казвам ти го дословно. Жако е добре. Жако е заръчал да не правиш никакви признания, защото е още рано. Жако се надява, че ще изпълниш мисията си… Не коментирам, а и времето за свиждане свърши.

Докато адвокатът прибираше книжата си в куфарчето и се сбогуваше, Симеон се опита да вникне в смисъла на последните му думи, но нещо съществено явно му убягваше от съзнанието. Струваше му се, че Ганко не е способен да дрънка такива глупости.

Дали в тези думи няма някакво закодирано послание?

Озовал се отново в килията си, където беше вече десети ден, Симеон се изпъна на твърдото легло и затвори очи. Жизненото му масивно тяло напоследък не го слушаше. Тъй като не му повдигнаха официално обвинение, в началото той обмисляше вариант да обяви гладна стачка. Модата на гладните стачки от първите години на завърналия се капитализъм бе отдавна отминала, така че можеше да хване декиш, но като погледна корема си, веднага се отказа. Щяха просто да го вземат на подбив. На практика, обаче, се получи. Едно, арестантската храна го отблъскваше, а и апетитът му, пословичният му вълчи апетит се беше стопил с прекрачването зад решетките. Караше повече на вода. На третия-четвъртия ден се почувства замаян, отпаднал и съобрази, че се връща забравеното от ранната му младост състояние на тежка хипотония. Заради нея на времето едва не се провали влизането му във военноморското училище. Цяло лято нагъваше полусурови - а лангле - пържоли и се наливаше с червено вино. В горещините, по никое време. Но съветът на кварталния фелдшер се оказа верен. Оттогава и му се отвори пафта за ядене, пристрасти се и към кулинарията.

Ех, какви времена бяха! Във военноморското той влезе цифром и словом шестдесет и пет килограма живо тегло. Със своите 180 сантиметра ръст беше като фиданчица, момичетата сами му налитаха.

Усетил, че световъртежът престана, напипа плика, разгъна листа и започна да чете:

„Популярният добруджански екстрасенс Радко Радев твърди, че в нашия град пребивават инкогнито извънземни. Радев е имал ви-дение. Другопланетният разум се е появил при нас след известно пре-биваване в горите около река  Камчия, където е изучавал мравките. Според ясновидеца той е направил опит за контакт с обикновен мравуняк, естествено - неуспешен. Работата е там, че извънземните всъщност не са отделни индивиди, а цялостен организъм, единна физическа субстанция и разум. Този разум изпаднал в заблуждение от съвършената социална организация на мравките и решил, че те притежават интелект. След неуспеха вниманието му било привлечено повторно от човешкото общество. Заинтригувало го не толкова наличието на несъмнен разум, а странната за нето форма на „раздробеност”, на автономност на частите на нашия социум. За извънземния ни гост такава форма на разумен живот била напълно непозната. В началото той дори не подозирал за автономността на отделните човешки индивиди, а когато това му станало ясно, потърсил нещо по-познато - колективен разум, какъвто според нашите учени на Земята няма.

Г-н Радев е убеден, че извънземният не е агресивен, напротив, той деликатно търси връзка с нас единствено с намерението за опознаване и евентуално взаимноизгодно сътрудничество. След продължителни наблюдения, след натрупването на доста впечатления нашият гост е стигнал до убеждението, че трябва да установи пряка връзка с отделен индивид. Нямало смисъл от контакт с правителство, партия, неправителствена, или някаква друга организация, защото тяхното непостоянство в позиции, декларации и дела действа объркващо на извънземния. Ясновидецът твърди, че ние отдавна сме под пряко наблюдение, в което участват и наши подобия, човешки „копия”, които, обаче, си остават неотделима част от единния организъм и ум на извънземния. Дори в този момент, докато си четете вестника в автобуса, не е изключено срещу вас да седи точно такъв „човек”. Не се бойте. Но и не се  надявайте, че ще бъдете избран за контактьор. Изборът вече е направен. Той е мъж на зряла възраст, наш съгражданин, с богат житейски опит, прям и откровен по характер, притежаващ почти цялата палитра на човешките пороци, сред-ноинтелигентен, с доста високо положение в обществената йерархия, познаващ не само нашия край и страната ни, но и голямата чужбина, който, между другото, е ерген, живее сам. По етични съображения и - най-важното, - за да не попречи на връзката, ясновидецът Радев не желае да разкрива самоличността на избраника, макар да е сигурен в нея.

Според екстрасенса най-загадъчното, най-необяснимото за нашия извънземен гост, което ще опита да си изясни, е как е възможно да не се разпадне, а дори да функционира с прилична съгласуваност обществото ни при целия явен разнобой на интереси, вярвания, стре-межи, морална поквара, с които си противостоят отделните човешки индивиди. И пр. , и пр.

Радостното е, заяви за читателите ни г-н Радев, че всичко това се случва в нашия град. Току виж сме станали световноизвестни не само с плажовете и слънцето си. Дано оттук започне едно ново бъде-ще за човечеството!”

Дописката-преразказ бе подписана с инициали Е. Н. Познато. Дали не е Елена Незнакомова? Иначе всичко му се струваше измишльотина. Евтина сензация. Но защо Ганко му го беше пратил?

Ако не бяха му отнели мобилния, когато го натикаха тук, сега щеше просто да му звънне и да го попита.

Нещо тупна в краката му. Сепнат, Симеон се надигна. Беше се отнесъл и не усети кога са отворили вратата. Чу само хлопване, но очите му не го лъжеха - бяха му подхвърлили телефончето. Неговото.

С гласа на Ганко в ушите му нахлу и някакво свистене и шум.

- Здравей, шефе! Получи ли армагана?

- Защо си ми изпратил тази дивотия?

- Жако ти я праща… Не вдяваш ли? Жако те чака.

- Има да чака.

- Не се безпокой. Скоро ще те пуснат. Сега умуват как да из-въртят така работата, та хем вълкът да е сит, хем агнето - цяло.

- Купи ми едни тиранти. Здрави тиранти - заръча Симеон. - В сряда има свиждане.

- Повтори… А, да, разбрах. Не те чувам добре, в момента пътувам. Щом сляза от колата, ще ти звънна. Бай-бай.

4.

Предвиждането на Ганко се оказа вярно. Но го пуснаха чак след месец. Адвокат Демирев бе не просто стоплил, бе сгрял ръката на прокурора, но той пък взе, че се разболя, съдът отхвърли искането на защитата за промяна на мярката за неотклонение. На адвоката се наложи отново да прави няколко маньовъра и на втора инстанция определиха парична гаранция. Най-сетне в един мразовит февруарски петък Смиеон Митин се озова на улицата свободен. Като придържаше с една ръка панталона си да не се изхлузи от вталения му кръст, той се качи на първия автобус. Слезе пред известна в града закусвалня да излапа една голяма шкембе чорба.

Изяде две. Устоя, обаче, на изкушението на лютите чушлета, защото залинелият му без работа стомах можеше да му направи беля. После се прибра в апартамента си. Там намери бележка от Ганко, тирантите, които така и не му донесе в ареста и някакъв здраво стегнат с тиксо пакет. В него откри обикновени порцеланови чинии с пъстри шарки.

Наспа се здраво и на сутринта в събота, след като се избръсна старателно и сложи тирантите, пое към пристанището. Както се надяваше, в почивния ден в административната сграда беше безлюдно, до кабинета си стигнат незабелязан от никого.

Жако го посрещна с обичайния си шум, с подскачане от пръчка на пръчка и канонада от нечленоразделни звуци. Стана му драго. Седна срещу него, подаде му няколко лешника и го заразглежда с умиление.

Шарената птица счупи с якия си клюн един лешник, но изтърва ядката.

- Купи китайска чиния! Купи китайска чиния!

- За какво ми е? - попита  Симеон с тон, като че ли такива разговори двамата си водеха всеки ден.

В следващия момент, спомнил си крясъците на Жако по време на оперативката, осъзнал нелепостта на поведението му, Митин се наведе и почука с показалец на клетката.

- Аверче, що за птица си ти?

- Аз преводач. Аз преводач.

- Ха! Ново двайсет! Ти на луд ли ме правиш?

- Аз преводач. Аз преводач. Мене слушаш.

Симеон се отблъсна от клетката, тръсна поолекналото си тяло на удобното здраво кресло, замислено се завъртя няколко пъти наляво-надясно.

- Добре. Ще те слушам - съгласи се той. - Какво ще ми преведеш? Какво трябва да правя?

- Готвиш контакт. Не поемаш рискове. Никакви далавери. Никакви пиянства. Яде малко. Не пътува висока скорост. Пазиш себе си от болести.

Млъкнал, Жако нервно заподскача из клетката.

- Мене слушаш. Готов за контакт. Трябва пазиш поведение, трябва пазиш здраве.

- А мога ли да дишам?

Папагалът вдигна глава и затвори очи. В главата на Митин пръкна шантавата мисъл, че Жако превежда въпроса му и съсредоточено чака отговор.

- Може диша. Нормално.

Симеон се надигна от креслото.

- Благодаря.

- Благодаря - повтори Жако. - Пак приказваме. Събота. Неделя.

Излизаше вече от стаята на секретарката, когато откъм кабинета му отново прозвуча гласът на птицата: „Събота. Неделя.”

Симеон не обичаше да си задава въпроси, на които знаеше, че сам не може да намери отговор. С надеждата Ганко Бабин да го светне, след половин час той позвъни на апартамента, в който неговият човек живееше без брак с пълничка бездеткиня от съседните села.

Двамата се прегърнаха, не бяха се виждали повече от месец (Ганко така и не дойде на свиждане в ареста), домакинът го покани в хола и оттам викна:

- Булка, донеси всички бутилки от хладилника. И чаши. И нещо за мезе.

- Аз не трябва да пия - осведоми го Митин.

- Защо? Докторска препоръка?

- Не. Ти знаеш по-добре. Така ми нареди Жако. Надявам се да ми обясниш що за театро се разиграва - онзи вестник за извънземните, папагалската заръка, проговарянето на Жако на чист български…

Влезе домакинята с поднос, отрупан с бутилки и чинии.

- И чиниите - спомни си Симеон, изчака домакинята да излезе от хола и попита: - Те пък откъде се пръкнаха?

- Жако ми заръча да ги купя. Той, или този, на когото превежда. Най-вероятно.

- Ти наясно ли си какво, всъщност, става? Кой ни взема за мезе?

Ганко сви рамене.

Симеон си наля оранжада и махна с ръка:

- Карай наред.

- Докладвам, шефе. Първо - твоите хора от Държавна, които гепиха контейнерите, нямат никакъв пръст в опандизването ти. Напротив, те стопираха следствието.

- Ами! Знаеш ли колко сухо съм дал на прокурора?

- Можело е да мине без рушвет - убедено заяви Ганко. - Ченгьовците нямат интерес да се раздухва случаят с цигарите.

Докато Симеон пийваше оранжада и хрускаше курабийки, домакинът му разказа цялата история: от предаването на сумата в жъл-тото пакетче до освобождаването му от ареста, станало след дълга суетня и яко рамо от страна на куките и на местния партиен шеф на Митин. Обясни как една сутрин е намерил в пощенската си кутия изрезката-копие от вестника и насмалко да я захвърли, но след като прочел, му светнало, че човекът, описан от екстрасенса, е неговият началник, а животното - Жако. Самият папагал разговарял с него всеки ден, когато ходел да го храни и почиства клетката му. Той, Ганко Бабин, всъщност действал по неговите нареждания.

- Ама че работа - въздъхна Симеон Митин. - Не ти ли се струва, че някой ни разиграва и ни гледа отстрани сеира?

- Едва ли. Какво ще постигне? Според мене си струва да влезеш в играта. Нали не ти искат душата. Няма никакви условия.

- Но и сигурно няма да спечелим нищо.

- Е, само за едните мангизи ли се живее, шефе?

- Нямам предвид тях… Добре, ще се кача на този фантомен кораб, макар да няма екипаж. Поне не го виждам. И не се знае накъде ще отплава. Ама аз се заседях на сушата. Да става каквото ще става.

5.

След поредния неделен сеанс с Жако Симеон Митин нае такси и се отправи към вилата си, като нареди на шофьора да пришпори колата. На възражението, че из града катаджиите няма да пропуснат лудо каране, отговори с готовност да плати всякакви мислими глоби и му купи дори - ако се наложи - нова книжка.

Беше изнервен, чувстваше се досаден, уморен от продължителните разпити всяка събота и неделя. В началото си мислеше, че ако някой непосветен го види как разговаря с папагала часове наред, ще го вземе за пълна откачалка. После, след като свикна и не се впечатляваше от новото си положение на партньор-осведомител на някакъв тъмен, неизвестен за него субект, на  о н з и,  както сам си го нари-чаше, започна да изпитва отегчение. Много въпроси го затрудняваха, още повече налагаха да напъва сивото си вещество до крайност. Струваше му се, че и самият папагал се измъчва - по време на сеансите Жако се държеше като механична играчка, чиято пружина лека-полека се развива. Говоренето явно го изтощаваше. Но той поне получаваше накрая щедра награда: лешници, фъстъци, плодове, докато стопанинът му не можеше и една водка да обърне за разтуха. Беше дал дума и нямаше намерение да се измята. Освен всичко друго, все още го държеше любопитството да види какво ще излезе накрая от цялата тази говорилня. Но ето, дойде май, настъпи пролет, двата изминали месеца на въздържание и ограничения му бяха дошли до гуша. И днес той беше решил да кривне. Малко невинно изключение. Дори Ганко Бабин не беше посветил в намерението си.

След като спряха да напазарува и натовари в колата две торби с продукти и напитки, возилото се измъкна на магистралата за Златните пясъци и пъргаво набра скорост. Открехнал страничното прозорче да усети въздушната струя, загледан в блестящото синьо на морето, Симеон Митин почувства, че живее. Щеше да си подари няколко часа, в които няма да мисли за пропуснатите коктейли и партита, за отказаните рушвети, за изхвърлените от хладилника в дома му меса и деликатеси. В края на краищата беше издържал два месеца. Какво повече?

Изпитваше известна несигурност по организацията на фиестата без помощта на Ганко Бабин. Той винаги се справяше чудесно. Да му се чуди човек къде намира всеки път нови, непознати, засукани мацки, за които гарантираше, че няма да му правят сечено и така си беше. А сам той успя да прикотка само една съседка от квартала, с която преди година вече се беше вихрил. Чернооката, но доста кръшна кльощарана му обеща да си намери дружка и двете да дойдат във вилата. А ако не стане тройката? Е, не е болка за умирачка.

Въздушната струя отслабна. Една след друга ги задминаваха коли.

- Нещо става с двигателя - възкликна шофьорът. - Губи мощност. Не мога да вдигна над 40.

До вилата се тътриха над половин час, двойно повече от обичайното. Броячът показваше кръгла сума и, ядосан, Симеон не даде бакшиш. Свали двете торби, отключи външната врата и, вместо по плочките на извитата пътечка, удари пряко градината, между овошките, по пръхкавата, изорана през есента земя. Почти веднага се натъкна на мравешка колона. Неволно спря и се загледа в пъргаво сновящите в двете посоки животинки.

Бяха хиляди. Плътната широка колона идваше откъм оградата пред гората. От двете страни на колоната, тук и там, се щураха единични мравки. Симеон отстъпи крачка назад, зави и тръгна към каменната пътека, като се взираше в краката си - да не ги настъпи. Колоната пресичаше и плочките, наложи се да прескача.

Нямаше намерение да готви, както обикновено правеше - готвенето му доставяше удоволствие, - затова наряза саламите и деликатесите, подреди готовите салати, закуските и бутилките. После се качи на горния етаж да се наслади на гледката. Отвори прозореца, придърпа един стол, намести се и, примижал, подложи лице на следобедното слънце. Над залива не се мяркаше нито едно облаче, по склоновете от двете му страни блестеше свежата резеда на млади листа и треви, ухаеше на люляк и зюмбюл. Долу, между овошките, потрепкваше с метален отблясък живата лента на мравешката колона.

Спомни си Елена Незнакомова. Е. Н. Същите инициали като във вестникарската дописка. Дали я е писала тя? А в кой вестник работи? В града местните ежедневници са три. Или четири? Трябва да заръча на Ганко да провери. Да издири журналистката и да му я дове-де. Да се поразговорят. Тя несъмнено е свързана с цялата тази шантава история с чуждоземеца, с  о н з и. С Елена могат да се разберат бързо и лесно. Надяваше се. Разговорите чрез Жако вървяха тежко и бавно. Въпроси му задаваше  о н з и,  а на своите Симеон или не получаваше отговори, или те бяха мъгляви и половинчати.

Тази заран  о н з и  го попита защо хората се отнасят по коренно различен начин при едни и същи обстоятелства с едни и същи свои близки, познати и непознати. Въпросът се стори на Симеон детински, наивен, елементарен. Когато отвори уста, обаче, той остана безмълвен. Не знаеше какво да обясни. След минута-две размисъл изрази предположение, че навярно все пак нещо в обстоятелствата се променя, а за обстоятелства не трябва да се имат само външните събития. Човешките отношения са много сложно нещо.

И тогава за пръв път, откакто чрез Жако разговаряше с невидимия и незнаен събеседник,  о н з и  заговори за себе си и започна да излага мнението си.

Каза му, че колкото по-сложна е една система, толкова по-трудно се управлява и е по-несигурна. И да не гарантира стопроцентова безпроблемност, простотата дава много по-големи шансове за оцеляване и безаварийно действие. Хората, обитателите на Земята, трябва да изчистят многобройните си и често противоречиви принципи, на чиято основа градят взаимоотношенията си в обществото, да се освободят от вековните наслагвания, от анахроничните си традиции. Правилата и законите ще се сведат до няколко простички и общовалидни норми. По този въпрос се мисли, има идеи, но нека той, Симеон Митин, не се безпокои, без съгласието на местните жители няма да се предприема нищо. Симеон го попита на какво разчита, как ще постигне пълно съгласие, нали трябва всички да приемат външната намеса и идеята. Така е, съгласи се  о н з и,  сигурно ще е трудно. Невъзможно е, обяви Митин, дори по времето на социализма е имало един процент несъгласни. Какво да се прави тогава? Ами не се намесвай, посъветва го Симеон, не се бъркай в нашите работи.

Загледан в двете женски фигури, които пешком наближаваха вилата му, той изпита доволство от себе си. Добре му го беше казал.

Слезе долу да посрещне гостенките.

Чернооката квартална курва, на която отдавна беше забравил името, водеше по-възрастна от себе си русокоса дама. Представи се като Мария. Стори му се безформена, сивичка, но той беше в положението на поговорката за рибата и рака, не можеше да придиря. Нареди на момичетата веднага да влязат в банята.

- Нали знаеш - смигна на чернооката кльощарана, - тук на масата се сяда къпан, а в леглото - наяден и напит.

Мария категорично отказа да се бани заедно с другата и тя й отстъпи да влезе сама преди нея. Щом останаха двамата, чернооката плясна длани:

- Муцко, ами ти си отслабнал!

- Не ти ли харесвам такъв?

- Напротив. Трябва ти още малко, за да станеш съвсем елегантен. Аууу, филе, луканка… Обожавам вкусните неща!

С хищно настървение чернооката се нахвърли на деликатесите. Тъпчеше си устата като не видяла.

Откъм банята престана шуртенето на водата.

- Твой ред е - кимна Симеон. - Иди да се понаплацикаш.

- Уф, толкова съм лакома и толкова много ям, а нищо не ми се лепи. Но и така ме бива, нали? Може ли тук да се съблека?

Без да дочака отговор, тя свали с два-три замаха оскъдните си дрешки, закачливо му смигна и се мушна в банята. Почти веднага отвътре се понесе умопомрачителен писък. Чу се шум от съборени предмети и в стаята отново се появи чернооката - гола, суха, с изцъклени от ужас очи. Като сочеше с трепереща ръка към банята, тя запелтечи:

- Ммм-ма-мария е ммм…

Симеон влезе, прекоси предверието, дръпна завеската пред ваната и замръзна. Жената лежеше вътре в неестествена поза с подвити крака и сякаш изкълчени ръце. Очите й, нетрепкащи, бяха вперени в тавана. Той се наведе, пипна тялото, усети, че е топло, надигна се, като трескаво съобразяваше кого да вика на помощ. Чернооката, която в това време надничаше над рамото му, отново изпищя.

- Млъкни! - плясна я по кльощавия задник той.

- Ггг-гледай… Ммм-ма-мария ннняма ппп…

Симеон отново се наведе, дръпна единия крак на русата и се втрещи: там, където трябва да са гениталиите, имаше само гладка бяла кожа.

Пусна тялото, надигна се с усилие и се върна в стаята. Извади мобилния си телефон, сложи го на масата и се обърна към треперещото паникьосано чернооко създание:

- Къде я намери тази? Познаваше ли я преди?

- Ттт-тя сама… Ккказа, че тъ-търсиш още едно момиче.

Симеон ритна към нея разхвърляните й по пода дрешки и нареди:

- Обличай се и изчезвай. И запомни - катинар на устата. Не си била тук, нищо не си видяла!

- Ннне съм. Добре, добре, муцко - занарежда и заприбира дрешките си от пода.

Той седна на масата, сви устни и удари замислено с нокътя на показалеца си по апаратчето на мобилния. Вместо леко почукване, обаче, се разнесе трясък. Двамата сепнато се заозъртаха. Докато разберат какво става, в рамката на вратата на банята се появи Мария с препасан от гърдите надолу около тялото пешкир.

Чернооката преглътна два-три пъти и се свлече на пода в несвяст.

- Извинявай - каза Мария. - Тези ваши тела са малко неудобни и понякога ни правят разни номера.

6.

Симеон Митин слезе от таксито, огледа се и се мушна между храстите в Морската градина. До мястото на срещата имаше повече от километър и ако някой го следеше, по крайбрежната алея не можеше да остане незабелязан. Човекът, който трябваше да му предаде рушвета, щеше да го чака на площадката пред буната.

След провалената фиеста преди две седмици Симеон отново правеше забежка. И пак без съучастието на Ганко Бабин. Сделката не беше кой знае каква - даваше по-голяма отстъпка за пристанищните такси, - можеше да мине и без нея. Но той вече се бунтуваше. Напоследък имаше чувството, че непрекъснато е наблюдаван и пазен.

Завчера беше решил да покара личната си кола, излезе на южната магистрала, даде газ, но стана както с таксито преди две седмици - двигателят загуби мощност, не можеше да изстиска дори петдесет километра в час. Закара колата на сервиз при свой човек. Оказа се, че с автомобила всичко е наред.

Последната събота, след поредния сеанс чрез Жако, си накупи меса, карантии и подправки с намерение в неделята да си сготви две-три разкошни блюда. Когато, обаче, на следващия ден отвори хладилника, в носа го удари отвратителна миризма. В магазина месото изглеждаше свежо, със съблазнително розов цвят, а за едно денонощие беше потъмняло и вонеше.

Вчера пък се повреди асансьорът в административната сграда на пристанището. Скъса се въжето и кабината, за късмет празна, се свлече в приземния етаж. Директорският кабинет бе на третия, но от години, откак беше влязъл там, Симеон не използваше стълбището. По обяд, когато се връщаше от ГКПП, където се беше отбил при началника, техниците вече си бяха свършили работата, кабината слезе послушно, но като влезе вътре и натисна бутона за третия - ниц. Натисна четвъртия, петия, до горе - без резултат. Минута по-късно, стигнал по стъпалата до втория етаж, чу равномерното бучене на асансьора. На третия етаж отново го повика и машината пак не тръгна с него. Но щом тялото му се озова вън от кабината, потегли. Беше влудяващо.

Вече нямаше никакво съмнение - пипаше ръката на  о н з и. Беше му наложил непрекъснато наблюдение и му се бъркаше в живота на всяка крачка. Сега, обаче, се надяваше да го прецака.

На широката асфалтова площадка над буната се мяркаха само няколко майки с бебешки колички, но по пейките, наредени над самия стръмен откос срещу плажа имаше доста хора. Симеон Митин тръгна натам, като си даваше вид на разсеян безделник. Бегъл поглед му бе достатъчен да съобрази, че ще има леко затруднение. Видя двама мъже със синя плажна шапка. Седяха, естествено, с гръб към него. Първият, до когото спря, като се преструваше, че наблюдава корабите на рейда, дори и след като се окашля, само му хвърли бегъл равно-душен поглед. При втория той направо седна. С периферното си зрение забеляза, че мъжът си сваля шапката и се почесва по тила, което бе уговореният знак. Симеон извади табакерата си. Отвори я. Вътре имаше две цигари. Едната той запали, а другата поднесе на непознатия. Мъжът я взе и с ловък жест намести вътре прегънатите на две банкноти. Няколко минути двамата попушиха, без да разговарят. Пръв стана Симеон.

Прекоси в противоположна на посоката, от която беше дошъл, градината, взе такси, намести се на задната седалка и обяви адреса си. Срещу блока му имаше голяма бакалия, там щеше да напазарува и след това да си сготви разкошна вечеря, обилна вечеря в чест на сполучливия си маньовър. Беше сигурен, че е надхитрил  о н з и.  Майната му. Беше извънредно доволен от себе си. Как само го измисли: с мястото, с табакерата, която му беше останала спомен от Росарио, със свалянето на шапката. Извади табакерата и като я държеше ниско, за да не види шофьорът, я отвори и прелисти новичките лъскави банкноти. Супер!

В магазина, без да бърза, напълни почти цяла количка с продукти. Затъркаля я към касата, но съобрази, че някому може да се стори странно, че вади пари от табакера - с други той не разполагаше, - върна се между рафтовете и измъкна от джоба си спомена от Росарио. Натисна малката деликатна пъпчица, капачето подскочи и Симеон замръзна.

Табакерата беше пълна с прах. Пепел. Друго нямаше!

Замижа, тръсна глава, отново се взря, но картината не се промени.

Остави количката и се измъкна набързо от магазина. Качи се в апартамента си. Взе всичко налично - банкноти и монети, - изхвърли табакерата и позвъни на Ганко Бабин.

Когато чу познатото „Слушам, шефе”, Симеон реши, че разговорът не е за телефон и изключи.

Количката с избраните от него продукти се оказа на мястото, където я беше оставил. Плати на касата, прекоси улицата и се прибра с покупките.

В кухнята  пусна радиото, сложи си шарената престилка за готвене, останала му от жената, с която преди години се беше опитал да живее, и с настървение започна да реже, кълца, бърка. Мобилният му телефон припяваше от време на време, но безответно. Когато готвеше, Симеон Митин не обичаше да се отвлича.

Дойде време за най-приятното и той с изненада откри, че чиниите му са мръсни. Не беше за вярване. Всичките си лежаха подредени и покрити с чист месал - жената, която му шеташе и получаваше доста добри пари, беше старателен и съвестен човек. Огледа съдовете един по един, но не откри чист. Спомни си за пакета, донесен от Ганко. Извади няколко чинии, приплакна ги леко и ги обърса. Какво пък, в нови съдини, макар и китайски, ще е по-приятно да вечеря.

Яде дълго, бавно, с ищах. Натъпка се, както казваше в детството си, до пръсване. Разликата с онова отдавна отминало време бе в дребната подробност, че този израз тогава се отнасяше за други. Малкият Симеон бе извънредно злояд.

Сит и доволен, се опъна на леглото пред телевизора и така не усети кога е задрямал. Когато се събуди, реши че го е сепнала пукотевицата от екрана. Но имаше изглежда и друга причина - на задника му хладнееше. Прозорецът на стаята беше отворен, а и той се беше отвил от кръста надолу. Прихвана одеялото и го подпъхна под себе си. Ръката му напипа нещо влажно и когато я вдигна, до носа му стигна издайническа миризма. Беше се изпуснал. Такова нещо не помнеше да му се е случвало в зрелите години. Стомахът не го болеше, не изпитваше никакви неприятни усещания.

Подми се в банята, смени бельото. Изключи телевизора. Преди да си легне затвори прозореца.

На сутринта всичко се повтори. Отново се ми, сменя бельо и, след кратко колебание, вместо към пристанището пое към болницата в съседство. Имаше приятел хирург, който щеше да го заведе при подходящ специалист. Спестяваше му дрямането пред кабинета на личния лекар, разкарването насам-натам по разни пътеки и направления, с които и без това не беше наясно.

На пристанището се озова чак към обяд. Приятелят му го беше мъкнал от кабинет в кабинет, правиха му изследвания, чакаха резултатите и в крайна сметка си тръгна без нищо. Обявиха, че е здрав.

Пред входа на администрацията срещна Ганко. Хвана го за ръката и го потегли към кейовете.

- Хайде да се поразходим. И без това се канех да те потърся и те поразпитам.

- Звънил си снощи, шефе.

- Мани, мани - махна с ръка Митин.

Разказа му среднощната си преживелица, като премълча за парите, превърнали се на пепел в табакерата. Не подозираше Ганко, но не знаеше как ще реагира, щом узнае, че сам е завъртял далавера. Той беше ревнив.

- Между другото вечерях в онези шарените чинии, които ти си ми купил - завърши Симеон. - Китайски ли са?

- Китайски са. Знаеш ли, дрисъкът може да е от тях. Някъде четох завчера, че са отровни, прибират ги от търговската мрежа.

- Как така? Чинии - отровни?!

- Изографисват ги с някакъв метален окис, който е токсичен.

- Е, а  о н з и  не знае ли тази подробност?

- Той едва ли може всичко да знае. Макар че… - Ганко Бабин се потърка по челото. - Хрумна ми нещо. Само предположение, шефе. Онези, или онзи, както му викаш ти, се е маскирал по този начин. Ял си, попреял си и си се натровил леко от чиниите. Няма да подозираш  н е г о.  Елегантно предупреждение да не плюскаш много.

Симеон изпсува безадресно.

- Ти ме накисна в тази каша. Знаеш ли, че служебният асансьор не ме вози? Знаеш ли, че колата ми се движи с костенурча скорост, макар да е напълно в ред?

- Виноват, шефе.

- Знаеш ли, че в ареста се чувствах по-свободен? Писна ми да ме следят на всяка крачка и да ме вардят. Ами ако искам да се хвърля във водата, ще ме спре ли?

Бяха стигнали ръба на кея. Симеон вдигна крак и разпери ръце, като че ли се канеше да се бухне в морето. В същия момент нечии здрави длани го прихванаха за кръста и го дръпнаха назад.

Беше докер от бригадата, която в съседство товареше кораб.

- Не ни вкарвай в беля, началство.

- Няма - обеща Симеон Митин и сбута спътника си към железопътните линии в посока административната сграда. - Ганко, виждаш. Не мога да хапна като човек, не мога да пия, не мога дори да се самоубия. Какво да правя?

- Завържи човката на Жако. Откажи се от контакта.

- Защо се натягах почти три месеца?

- Твойта работа е хем сърби, хем боли - забеляза Ганко. - Какво иска  о н з и  от нас?

- Знам ли. Май че се е наканил да ни превръща в херувими.

7.

Папагалът спеше. Чудно, но не беше усетил влизането му. Симеон се намести в креслото си, като се стараеше да не вдига шум. Като малък той винаги се учудваше, че птиците не падат, когато спят прави. Сега просто се радваше на Жако, защото Жако си е страхотен симпатяга, вече толкова години са заедно и не е крив, че стопанинът му се забърка в някаква шантава история.

Папагалът отвори едното си око, после другото и делово заоправя с човка перушината си. Като че ли не му се радваше.

Симеон дълго се беше колебал дали да идва на поредния сеанс. Дни наред след последния разговор на кея с Ганко беше обмислял и премислял разни варианти, плюсове и минуси и не стигаше до решение. Всичко това - безкрайните разсъждения и колебания - бе толкова чуждо на характера му, но най-лошото бе, че се чувстваше като попаднал в задънена улица. В капан. В крайна сметка тази сутрин си каза, че да шикалкави пък хич не му отива и тръгна към пристанището.

- Слуша! Говори!

Кресливият глас на Жако го сепна.

- Кажи му, днес не съм на кеф. Не, чакай. Кажи му друго: нямам възможност да отговарям на въпроси. Зает съм. Грижи. Ще запиша питанията му и ще оставим другото за утре.

След минута Жако обяви:

- Може. Слуша. Записва.

Симеон извади няколко листа, взе от моливодържателя химикалка и като прилежен ученик се подготви да увековечи на хартия въпросите на събеседника си. Кой знае, един ден, ако всичко това се окаже нещо сериозно и хората го приемат, може да го показва като ценна реликва. А може и да го продаде, защо не. Баламите ръсят хиляди за кирливия сутиен на някаква холивудска актриса, а тук - излияние на извънземен!

Макар вече да не „изяждаше” предлози, съюзи и цели думички, Жако говореше бавно. Този път, обаче, това идваше на сгода за Симеон. Искаше да записва пълно и точно, а откак, вече години, работеше с компютър и особено след влизането му в този кабинет, той бе отвикнал да пише. Просто го правеше несръчно и малко напрегнато.

„Защо човеците, които имат само по един стомах, изяждат повече, отколкото е нужно за поддържане на организма, а някои и преяждат?”

„Коя е причината чувството за справедливост да изменя на толкова много хора?”

„Кое в действителност е норма - лакомията, или филантропията? Защо обикновено думите и делата на хората се разминават?”

„Защо алтруистите, както ги наричате вие, се броят на пръсти и обикновено ги смятат за ненормални? Защо огромната част от индивидите се стремят да придобият повече материални ценности и го правят обикновено за сметка на другите?”

„Ако човек е сигурен, че няма да умре, че е безсмъртен, ще промени ли поведението си към околните и към обществото?”

„Какво ще стане, ако една вечер тибетският отшелник не обърне чашата си преди да заспи?”

„Какво означава изразът „несправедливо завладели истината”? Казал го е ваш философ за Аристотел и Вергилий.”

„Ксенофонт от Колофон се е възмущавал, че на боговете хората приписват качества, които за тях са позорни - на разбойници, крадци, прелюбодейци. И не следва ли от това, че човеците с такива слабости обожествяват себе си?”

„Защо фундаменталната ви наука е толкова объркана и затънала в погрешни парадигми? Известно ли ви е, че от век и половина тя се отдалечава все по-упорито от истината?”

- Стоп, стоп! - запротестира Симеон. - Последните въпроси не са за мене. Не съм компетентен.

Докато Жако с притворени очи превеждаше, или просто преда-ваше думите му - не знаеше как го прави - Симеон хвърли око и на другите записани въпроси. Какво можеше да се произнесе по тях?

Изведнъж му просветна. Дойде като озарение: досега той винаги се беше измъчвал от сеансите, защото  о н з и  искаше  е д н о з н а ч н и  отговори.

- Мнение. Само мнение - обяви Жако.

Симеон реши да се убеди в извода, до който беше стигнал и заяви:

- Слизам от кораба.

След обичайната пауза Жако донесе отговора:

- Пристанището и корабоплаването сега не ме интересуват.

- Говоря за друго. Уморих се. Искам да прекъснем връзката. Може ли?

- Може. До утре.

- Не, не - възкликна Симеон. - Говоря по принцип. Искам да се оттегля. Задавайте тези и останалите си въпроси на други.

Този път паузата беше необичайно дълга.

- Нямам други. Засега. Всичко това е много деликатно. Не мога да повлияя на решението ти. Нямам право. Съжалявам.

- Значи край? - с недоверие в гласа попита Симеон.

- Край.

Жако тръсна глава и Симеон Митин разбра, че от другата страна са прекъснали връзката. Не беше за вярване толкова лесно да стане.

Изпитваше и облекчение, и съжаление - все пак любопитството му не беше угаснало.

Погъделичка по гушката папагала и му смигна:

- Свободата, Санчо…как беше? Хубаво нещо е да си свободен. Сега ще ти дам истински пир, аверче.

8

Асансьорът пак се беше повредил. Тъй като напоследък свикна да се качва пеш, Симеон Митин пое без  колебание по стълбището. Когато стигна третия етаж, познатият шум от движението на кабината го накара да изтръпне. Как така? Нали всичко свърши?

Беше се задъхал. Седя почти час и половина в близката закусвалня и се натъпка като прасе. По обед чакаше важни гости, но посрещането щеше да е на кафе и петифурки, а не знаеше докога ще стоят при него. Депутатът, който водеше групата, беше негов стар познат, дърдорко и празнословец, можеха да го откарат и до края на работното време.

Реши, че това с асансьора е някаква дребна засечка и побърза да се прибере в кабинета си, където го чакаха от сутринта куп книжа за четене и подпис.

Гостите подраниха. И изненадващо бързо, след няколко уточнения и уговорки за нова среща, се наканиха да си ходят. Докато си допиваха кафето Симеон изпита познатото усещане долу, отзад. Всичко ставаше по същия начин, без коремът му да го е предупредил за бунта си, без болки. И колкото да се стягаше, не успяваше да спре дрисъка.

 Точно в този момент завиха сирените. Но това си беше в реда на нещата - двете стрелки на големия часовник над фикуса се бяха събрали на 12, а стенният календар сочеше датата втори юни. Гостите наставаха, с придобили строго изражение физиономии изпънаха ръце надолу. Нямаше как, трябваше и той да се изправи. А когато го стори, усети как онова противно нещо се стича надолу по краката и крачо-лите му.

Криво-ляво, с мъчителна предпазливост, като пестеше движенията си, директорът стисна за довиждане ръцете на гостите, изпрати ги до вратата на секретарката. Преди още да се обърне, прозвуча обичайният вик на Жако:

- Глупак!

Изкряка го още няколко пъти - сигурно точно толкова, колкото бяха на брой посетителите му. Тази способност на Жако му беше известна отдавна. Но да говори на български? Не, на това не беше го учил.

Втренчен в птицата, Симеон пристъпи към бюрото си. Не посмя да седне.

- Слушай, приятел, искам връзка. Искам да говоря с  о н з и. Разбираш ли?

Реакция не последва.

- Хайде, аверче, моля те. Ще те гостя после с авокадо, ананас и банан. Свържи ме. Искам само две приказки да му кажа.

Жако обточваше с клюна си пръчка на клетката и явно не схващаше какво иска от него стопанинът му.

Симеон позвъни на Ганко и му заръча веднага да купи два слипа и панталон. На секретарката си нареди да не го свързва и да не пуска при него никого.

Поднови опитите си да накара Жако да потърси връзка, но очевидно  всички  сеанси  досега  бяха ставали под диктовката на  о н з и. Ами разбира се, птицата какво може да стори. Тя е само посредник. Несъзнателен преводач.

Пристигналият с пакет покупки Ганко отпрати секретарката в счетоводството и делово помогна на шефа си да се докара в приличен вид. Сетне той му нареди да го закара в следствието.

Пътуваха мълчаливо и дълго. Колата, разбира се, не вдигаше повече от 30, а задръстванията по централните улици, които напоследък ставаха целодневно, ги забавиха допълнително. До целта си се добраха към два часа. Всяко зло за добро, помисли си Митин, като видя, че от сградата излиза неговият дознател по делото за цигарите. Отпрати Ганко да си гледа работата и изскочи пъргаво от колата.

- А, ти ли си? Какво те носи насам?

Очевидно дознателят не беше във възторг от появата му.

- Искам да говорим.

- Имам тежък ден. Залък не съм слагал в устата си.

- Само пет минути. Ако си толкова гладен, готов съм да те почакам тук, отпред.

Дознателят погледна часовника си и с неохота му посочи входа.

Докато Симеон се наместваше на познатия стол и оглеждаше обстановката, домакинът забеляза, че е отслабнал още повече. Да не би да са го понижили, или уволнили?

- Друг ми е проблемът. Дълга история.

- Казвай бързо къде те стяга чепикът.

Симеон пое дъх и обяви:

- Готов съм да направя пълни самопризнания. За цигарите, за курвите, за табакерата, която, да речем, съм откраднал в Аржентина. За каквото поискаш.

Дознателят приглади назад добре сресаната си коса и завъртя глава. Не изглеждаше изненадан.

- Казвам ти го съвсем сериозно, в пълно съзнание - увери го Симеон.

Зазвуча музика. Дознателят беше пуснал радиото. Засили звука.

- Няма да стане. Не знам защо, от какъв зор си затичал при мене, но аз не искам да имам повече главоболия с тебе. Над главата ти има два чадъра и то солидни. Да не би да не го знаеш? А на всичко отгоре ти се подсигуряваш и допълнително.

Последва красноречив жест - търкане на палеца о показалеца, като при броенето на банкноти.

- Искам да поседя месец-два в ареста - въздъхна Симеон.

- Да не те заплашват с убийство?

- Не.

Веднага съжали за чистосърдечния си отговор. Спомни си, беше чувал за такива случаи - мутраши с висящи дела, почувствали се застрашени за живота си, ги арестуват под предлог, че ги разследват. И си стоят на топло, докато отмине заплахата.

Сбърка. Удари на камък.

9.

Жако упорито отказваше да го свърже с  о н з и.  Разбираше, че не зависи от птицата, но тъй като нямаше друга възможност, Симеон не преставаше с опитите си. Ядът му постепенно прерастваше в лют гняв и се насочваше към невинното животно.

Чрез Ганко направи няколко справки за статията с екстрасенса. Оказа се, че лечител, гадател, ясновидец с фамилия Радев в Добруджанския край няма. Ганко беше убеден, че и в цялата страна едва ли ще се намери такъв. Името според него бе измислено. От редакцията категорично отказваха да открият кой стои зад инициалите Е. Н. А колкото до Елена Незнакомова, бяха категорични: при тях, както и в другите редакции в града такава журналистка няма.

Навсякъде личеше пръстът на  о н з и.  По едно време му хрумна да си вземе отпуск и замине на село при престарялата си леля, която много  го обичаше. Гордееше се с него. (Моряк, капитан, а сега и директор!) Ще му се радва. Непременно ще заколи кокошка, за да го гости за добре дошъл. Но не беше сигурен дали и там няма да бъде следен и пазен.

Една вечер, топла хубава вечер след най-дългия ден през годината се озова на площадката до гробищата, където бе опънал шатри пътуващ цирк. Нямаше намерение да гледа представлението, привлече го гълчавата и пъстротата на множеството, щъкащо наоколо. Напоследък Симеон отбягваше всякакви приятели и познати. Омръзна му да слуша възклицания, ахкания и охкания - не можели да го познаят. Стопил бе петдесет килограма. Не искаше да слуша досадни еднообразни въпроси защо и как. Никой нямаше да му повярва, че ето например онази женичка насреща прилича на извънземната Мария. Само дето този път е с по-пъстри дрешки.

Без колебание я приближи и поздрави.

- Не си Мария - установи той. - Приличаш. И на Елена приличаш. От калъп ли ви вадят? Как се казваш?

- Наричай ме както искаш. Не съм нещо отделно, нещо самостоятелно. Назовавай ме да речем пратеник. Или пълномощник. Аз съм само частица от цялото.

- Добре, пратенико - съгласи се той, - хайде да минем встрани, да се измъкнем от тарапаната, защото като ме чуят какви ги меля, ще ме вземат за избягал от лудницата.

Пратеникът в женско обличие кимна и го последва. Излязоха на тротоара, където беше почти безлюдно и не толкова светло.

- Разбрахме, търсиш отново връзка. Нали искаше да преустановим контакта?

- Да, но вие не си удържахте на думата. Вие, или ти, не знам какво сте, или си. Дявол ви взел.

Симеон беше ядосан и не подбираше думите си.

- Нали прекъснахте сеансите с преводача?

- Прекъснахме, но мъките ми не свършиха. Вие следите и контролирате всяка моя стъпка.

- За твое добро е. Аз…ние сме отговорни за физическото ти и душевно здраве.

- Кой ви е молил да го правите? Не ви ли интересува моето желание? Не ви ли интересува какво иска човечеството и че то може да няма нищо общо с вашите намерения?

- Не се безпокой, Симеон Митин. Няма да се намесваме и да прекрояваме цивилизацията ви. Поне засега. Но тя наистина се нуждае от сериозни корекции.

- Не е твоя…не е ваша работа. С какво право се бъркате?

- Нашата цивилизация е доста по-напреднала от вас. Искаме да ви помогнем.

Симеон спря, обърна се, хвана за раменете жената-копие и я разтърси:

- Не искам, разбираш ли? Не искам помощ!

- Разбирам.

- Тогава? Докога?

Събеседничката му не отговори. Гледаше го с някакво неясно, неопределено изражение на лицето.

- Докога?

- Не знам. Имам ограничен диапазон за комуникация. Искаш ли още един сеанс за уточнение? Последен сеанс.

- Добре - съгласи се той. - Кога?

- Не знам. Не мога сега да съобщя точно. Ще ти го кажа както неопределено и неангажирано отговарят индивидите от твоята раса: някога, някой ден.

10.

Жако даде знак за начало на сеанса в най-неподходящото време - в делничен, работен ден, малко преди обед, когато при секретарката чакаха половин дузина посетители, телефоните звъняха като бесни, а той още не беше прегледал дори пощата си.

Две съботи и две недели беше идвал с надежда всичко да стане както преди. И вече си мислеше, че са му вързали тенекия. Беше изнервен до крайност.

Преди да потвърди готовността си за връзка, измъкна от бюрото си малък репортерски диктофон, с който се беше снабдил за случая - искаше да запише разговора.

„Господин Митин, готов съм да дам извинение.”

„Не ми е нужно извинение. Искам да ме оставите на мира. Искам да живея както аз си знам.”

„Не ми е ясна причината за недоволство. Каквото се прави от моя страна, то е само за предпазване, за предотвратяване на всякакви негативни събития.”

„Не искам да ме пазиш. Върни ми свободата.”

„Господин Митин, човешкото ежедневие в условията на вашата цивилизация носи постоянни рискове. Не мога да се откажа от отговорността си. Не мога да допусна същество от друг свят, което ми е сътрудничило, да пострада от някаква случайност, от злонамерено деяние, или от собствена немарливост.”

„Значи, аз не съм единственият?”

„Най-напред работих с мравки.”

„Е, като си се завирал в мравуняците, нима не си претрепал волно, или неволно някоя и друга животинка?”

„Не. Не допускам причиняването на страдание и скръб.”

„Мравките не могат да скърбят. Дори човекът не може да го прави сам за себе си.”

„Не съм сигурен. Изразявам го с вашите представи за едно или друго рушително събитие, макар да не съм напълно наясно. Понякога се чувствам объркан от многозначността и неадекватността на човеш-ките думи и постъпки.”

„Например?”

„Веднъж ти заобикаляш мравешката пътека, друг път избиваш безпощадно мравките.”

„Когато не ми пречат, защо да ги пипам? Аз на тебе преча ли ти?”

„Не.”

„Тогава ме остави да си вървя по своята пътека.”

„Не разбирам.”

„Остави ме на мира. Спести си грижите.”

„И това ще стане.”

„Кога?”

„Щом завърши мисията ми.”

„О, дотогава я камилата, я камиларя… Знам, знам, това не го схващаш. Ти си буквалист. Искам да кажа, че докато се наканиш да се ометеш от тук, аз ще съм вече или пенсионер, или пътник.”

„Срокът и на мене не ми е известен.”

„Ако размажа някоя и друга мравка, ще престанеш ли да се грижиш за мене?”

„Ти нямаш отношение, нямаш участие в първия ми опит за контакт.”

 „А ако преводачът се отнесе? Ако предаде богу дух?”

„Искаш да кажеш - смърт?”

„Не е изключено. Какво ще правиш тогава?”

„Ще се оттегля. Ще напусна Земята.”

„Много добре. Отлично! Беше ми писнало. На добър път! Край!”

Симеон Митин тупна с пестник по бюрото, после прокара длан по челото си. Беше се изпотил. Лято. Не пускаше климатика заради Жако. Като всеки южняк папагалът обичаше топлината, дори при силните горещини се чувстваше добре.

Без да дава каквито и да е обяснения, пред озадачените погледи на секретарка и посетители директорът с необичайна за себе си пъргавина изскочи от стаята. Смъкна се по стълбището, излезе от портала и се метна на първия автобус, с който можеше да стигне до пазара.

Там най-напред купи няколко плода авокадо. Избира ги дълго, искаше Жако да ги хареса. После от първата селскостопанска аптека, която мярна, се снабди с миша отрова - най-силната, която му препоръчаха. Като свърши с покупките, тръгна пеш към пристанището. По мобилния си телефон обяви на секретарката, че до късния следобед ще отсъства. Заръча й да напъди вежливо посетителите. Надяваше се като стигне там, тя да е отишла я на кафе, я на обяд.

Сметката му излезе вярна. Заключи отвътре стаята й. Наряза два плода авокадо на кубчета. Натроши, а после разтри на прах гранулите на отровата. Като направи прорези с пиличката за нокти на секретарката, натъпка смъртоносния прах в хапките.

Жако изяде почти всичките кубчета. Делово, без да бърза, както си му беше обичаят.

- Сбогом, аверче. Сбогом, приятелю. Ще ми простиш, нали?

Обърна се, защото го досрамя. Очите му се бяха овлажнили.

Излезе отново - вън от сградата, вън от пристанището, като този път го направи без да бърза. Влезе в закусвалнята, където преди време беше попреял. Дълго избира какво да сложи на таблата, но се задоволи с купичка сутляш.

Седна на свободна маса, сам. Хапна няколко лъжички от ориза, после бутна купичката настрана. Реши, че е по-добре да изпуши ня-къде на сянка една цигара. Беше душно, жежко. А отсреща в градинката под чинарите имаше пейки.

Изпуши две цигари, една след друга. После положи на пейката касетофончето, на което беше записал последния сеанс. Наоколо не се мяркаха хора, реши да прослуша разговора си с  о н з и.  Всъщност, правеше го, за да чуе гласа на Жако.

Не чу нито неговия, нито своя. Апаратчето мълчеше. Пробва няколко пъти и като се увери, че записът е изтрит, го прибра в джоба си.

Тогава завиха сирените.

Беше в края на обедната почивка.

Преваляше един тежък, един грозен ден, в който той, Симеон Митин, разбра, че човек може да скърби и за себе си.