СИМФОНИИ
СИМФОНИИ
Обичам бледото сияние на строфите,
тържествената им архитектура,
вградената в темелите им стройна философия,
покоя, тишината преди буря.
И после мълниите, смисъла разкъсващи,
безумието, огъня, пожара
в предусета за нови светове, за нови пътища.
И правилото строго: “Всичко с мяра!”
Обичам свещите припламнали на думите,
на сферите загадъчния пукот
при сблъсъка на римите, на стъпките, на тъмните,
потайни знаци между там и тука.
На ямба лекотата, на хорея силата
и пулса учестен на анапеста,
взривяващия се, начален устрем на дактилите,
мощта на амфибрахия унесен.
Внезапното, необяснимо извисяване
сред полумрака, сенките, стените…
а тялото трепери край олтара изоставено
разбира всичко, затова не пита.
И оживяват, грейват фреските изронени,
и куполът се врязва в небесата,
и слива се с безмълвната космическа симфония
неясното звънтене на душата.
А по въпроса насмешливо мефистофелски
какво ли след смъртта ни ще остане…
В началото бе Словото. Накрая ще е Строфата
на нашите надежди поругани.
* * *
Понякога, не знам защо, небето
така непоносимо ниско пада,
така потиска и така тежи…
А казват, че е образ за поети,
измислица-безсмислица, пощада
за нашия живот неразрешим.
И казват, че е Път или надежда
за някаква всеобща справедливост,
че съществуват седем небеса…
Но колкото човек и да се вглежда,
небето е бездънно и красиво,
а той живее безутешно сам.
И в градове, навеки потъмнели
от изгревни и залезни пожари,
от времето, от полъха на смърт,
прозрачната тъга на Ботичели
завинаги сърцата ни затваря
за всеки порив и за всеки Път.
И блъскаме се в своите тъмници
като внезапно ослепели птици,
готови на небето да простим…
А то мълчи отгоре. И към него
душите ни полекичка потеглят
перо от птица, тънка струйка дим.
ТАНЦ
Като дете сред океана от цветя
видях трепереше едно глухарче.
Откъснах го, а то внезапно отлетя
и се стопи във висините здрачни.
Примря душата ми и заскимтя от страх,
за първи път безсилна пред всемира.
И дълго след това на себе си не бях,
и никъде утеха не намирах.
Проблясваха между трънаците пчели,
догонвани от слънчевите ласки.
Възнасяше се шеметно щурче-солист
сред хора глух на буболечки разни.
И всичко беше, както вечно е било:
в земята тление, отгоре празник.
Протегнат поривисто към небето клон
се мъчеше небето да познае.
А крехкото глухарче отлетя натам,
отдето вече няма да се върне.
В екстаза-гибел на изящния му танц
космическа мъглица го обгърна.
И днес дори, когато в ненадеен час
душата ми от страх и болка плаче,
открехва се надвиснал свод и виждам аз
танцуващо в пространствата глухарче.
УЛИЦА
Два реда къщи и дървета,
притулили простора ясен,
а помежду им неусетно
сред делничния бесен бяг
човек умира с всеки залез
и бавно тръгва към небето,
и бавно влиза у дома си
в прииждащия полумрак.
И гаснат между двата реда
съдби, събития, епохи.
Отнейде безучастно гледа
безсмъртният, самотен Бог
от вечния житейски грохот
навярно глух като съседа,
като света навярно грохнал,
навярно милостив и строг.
До късно в улицата тъмна
врабци и влюбени се гушат,
до късно в тишината думи,
звезди, души и дни трептят.
И само в себе си заслушан
самоубиец млад се гръмва
в една от тези лунни къщи,
в притихналия полусвят.
А после славеите гръмват
в преддверията на живота
и бавно над света се съмва,
над улицата, над смъртта.
И важно уличната котка
извежда котенцата тъмни
по тънка нишка от кълбото
на своя първобитен страх.
И улицата оживява,
и улицата се събужда.
Деца, лъчи и звън трамваен
прогонват синкавия мрак.
И само стихналата къща
смущава уличната врява.
Но в суетата вездесъща
потъва черният й флаг.
ОТЛИТАТ ЖЕЖКИТЕ ПРИЧУДИ НА СТРАСТТА…
Отлитат жежките причуди на страстта
по тайната на Нищото и на нещата.
Животът се смалява, сенките растат
в предзалезното му сияние. Приятна
прохлада чувствам повеят на вечността
през жилите, през костите ми преминава.
И моята непреодолима самота
от Божията самота частица става.
Не съм ли “образ и подобие” така
едва-едва загатната, почти незрима?
Като излязла от коритото река
духът отново търси форма, бряг и име.
А по-реален в нереалността светът
пред мен разкрива разноликата си същност.
И вече знам когато свърши своя път,
при себе си завинаги човек се връща.
ПО ЗВЕЗДНИТЕ КЛАВИШИ
По звездните клавиши разгадавам
на битието тайнствения смисъл
как коренът в пръстта се впримчва здраво,
как всеки негов трепет се обистря
и се превръща в клон, в листенце, в мисъл,
която в пустотата се смалява.
По звездните клавиши разгадавам
загадките на своята природа
животът ми в смъртта е впримчен здраво,
тя го събужда в мен и тя го води
през сънища и блянове безплодни
в покоите на синята забрава.
По звездните клавиши разгадавам
какво е истина, какво измама,
постигам музиката своенравна
на време и оттамно, и отсамно,
където и ме има, и ме няма
в реалности и явни, и неявни.
Но и предчувствам музика такава,
каквато никъде не съществува,
косата ми от ужас се изправя,
душата ми възторжена ликува:
заплаха, обещание, милувка,
която и убива, и прощава.
По зведните клавиши разгадавам
великата, неуловима Тайна
за този свят, за свят неразгадаван,
смлял в себе си и края, и безкрая…
Отвън ли е, отвътре ли не зная
свят невъзможен и невъплъщаван.
ЛЕТЕН СЛЕДОБЕД
Да потъгуваш, да поскиташ
в безкрайния, ленив следобед,
да те обсипят с цвят липите
сред нажежения площад;
врабци немирни да пропърхат
покрай косите ти, подобно
ветрец, от хоризонта лъхнал
в непредсказуемия свят.
Да те прониже тишината
на камъка и на небето,
в сиянието на нещата
да проумееш изведнъж
как зрънце в бездната покълва,
как се разпуква нежно цвете
и как узрява ярка мълния
сред веселия летен дъжд.
И кестените да заплачат
с лъчи и капки по листата,
през тях да заприижда здрачът
от небосвода свечерен;
и в нечий поглед да се спънеш,
огрял внезапно сред тълпата
и вече в спомена потънал
за този град, за този ден,
за тази необятна вечер,
за този необятен шемет,
за порива ти неизречен,
а всъщност и неизразим;
пред чашата си недопита
да се простиш със всичко земно
и да си тръгнеш към звездите
ведно с цигарения дим.
ОБЪРКАНИ СТРОФИ
Все по-прозирен става този свят.
И аз с пределна яснота разбирам,
че няма форма, време, мирис, цвят,
че се прелива и струи неспирно.
Дочувам непонятни гласове,
прорязали безмълвието строго.
И някой много властно ме зове
оковите си дни да превъзмогна,
напук на всички земни страхове
да се реша на странстване далечно,
да се предам на други ветрове,
на други пориви, на друга вечер.
Сред спусналата се стремглаво нощ
светът е разнолик и неочакван.
И нищичко не струва пукнат грош
в безстрастното сияние на мрака:
дали ще се събудим от съня,
или в нощта навеки ще потънем;
дали към ада ще ни отклонят,
или в крило на ангел ще осъмнем…
Светът, светът е хаос, мрак и дим,
проблясък след танцуваща надежда.
И ние сякаш с нея се въртим
като деца на детска въртележка.
Сред спусналата се над всичко нощ
отвъд нещата и отвъд безкрая
светът не е нито добър, ни лош,
а само с нас безцелно си играе.
НОЩТА, В КОЯТО…
Нощта, в която няма да заспиш,
ще бъде страшна като сън на Гоя
и уморен от всичко, ще мълчиш
сред воплите на този свят. Сред воя
на гладните отвъдни светове
сърцето ти от ужас ще настръхва,
а с ласката на мрака съкровен
ветрец от необята ще полъхва.
Нощта, в която ще си глух и сляп.
Нощта, в която ще забравиш всичко.
Когато вече няма да си слаб
и кръстния си път ще заобичаш.
Човек е зареден със свойта смърт
и с болка от самото си начало,
тъй както просто птиците летят
и цветето увяхва, разцъфтяло.
Не се страхувай! Потъни в нощта!
Докрай в утробата є разтвори се!
Звездите затова така блестят,
защото нищо повече не искат.
Нощта навеки ще те приюти
и в нейните неведоми пространства
най-после ще си истинският ти,
най-после ще си с себе си наясно.
И над живота трепетен и тих
звезда, която падна от простора,
отново тази нощ ще запламти
за други светове, за други хора.
ПРИКАЗКА
Да изгряват звезди и денят да набъбва из мрака.
В тишината на ясна зора да гори шипков цвят.
Да ликува блажена душата… Здравей, Божи свят!
Аз дойдох от нощта и очите ми слънце изплакна.
И когато поех първа глътка живот и заплаках,
тънконоги сърни ме окъпаха в бистра роса.
И потръпнах, дочула на природата майка гласа,
и без думи разбрах в бъднините какво ме очаква.
Да жужат светлинки и пчели. И треви да се веят.
Да звъни от славееви трели просторът лъчист.
Да сияе безмълвно и строго небесната вис
и огромни орли да се гмуркат стремително в нея.
Да прохождам сред диви цветя, аромати и билки.
Със щурчета да пея. С врабци на възбог да летя.
Да усещам как корени страстно пронизват пръстта,
как се вият в стебла и превземат небето със сила.
Да се кипрят ели с неразпъпили, млади шишарки.
Да се носят из въздуха тичинки, листи, пера.
Да се ежи от нега вековната тъмна гора,
да разказва, разнежена, притчи и приказки стари.
Да се спускат от горния свят божества и богини,
да се любят с деца на земята, да страдат по тях.
Към утроба невинна да пъпли безмилостен грях,
да узрява в живот, който утре във смърт ще премине.
Да се влюбя в безкрайния ден, в разноликата вечност.
И да пия амброзия с устни, пияни от страст.
Да потъвам, потъвам в горчивия, сладък екстаз.
Да прозирам, че всеки човешки копнеж е обречен.
Аз съм пътник през свят илюзорен, през свят непредвиден.
И след жежкото пладне навлизам в самите неща.
Колко просто и ясно разкрива се в мен същността
мога даже с ръка да я пипна, с очи да я видя.
Тя пулсира във формите, в Нищото, блъска, клокочи.
Тя е всичко, което съм аз и което не съм.
В светлината й всеки живот се рои като сън,
като звън ромоли на далечно, пенливо поточе.
Да се стеле невидимо здрачът. Да чаткат с копита
уморените бели коне и да цвилят без дъх.
Да полягат с красива смиреност на топлия мъх
и в добрите им, мъртви очи да изгряват звездите.
А на другия край на света да възкръсват отново
като буйни жребци на зачеващ в пространствата ден.
Само аз да усещам как сенки минават през мен,
как наливат в кръвта ми, наливат в плътта ми олово.
И не искам да зная какво ме очаква нататък.
След светулка, внезапно пронизала мрака, вървя.
Ах, това ли е моята приказна, стара гора!
Нищо, нищо не виждам. Върлува навред тъмнината.
Из душата ми плъпват нагоре чудовища страшни.
И ме дебнат отвсякъде алчни, свирепи очи.
И природата майка, сред мрака стаена, мълчи.
И от бездната черни коне се приготвят за паша.
Да вървя след светулката жълта без цел и надежда.
Да се схлупи отгоре ми ясното, черно небе.
Да забравя безкрайния сън, който бе и не бе.
Да поема по Млечния път, без назад да поглеждам.
