СРЕЩА
Зад гърба му сякаш нещо изтрополя и си помисли, че ще му бъде неловко да отговори какво търси нощем на чуждо стълбище. Навярно щеше да каже, че по кутиите за писма търси семейство с рядко име, за да изглежда правдоподобно. Но после реши, че най-добре ще е да слиза спокойно към входа - сякаш току що е излязъл от някой апартамент.
От улицата огледа прозорците: някои светеха, други - не, а този, който го интересуваше, бе закрит с тежка завеса от зелен плюш.
Крушката на стълба пред входната врата бе изгоряла.
- Търсите някого? Кого?
Иззад стълба почти безшумно се изтърколи към него инвалидна количка. Мярна му се женско лице, обаче в тъмното само по гласа можеше да гадае млада или стара е нещастната жена. Поиска му се да бъде откровен с нея, защото нищо нямаше да загуби.
- Имах приятелка в тази къща.
- Приятелка?
- Не съвсем - призна си той. - Преди години се запознахме в един ученически лагер. Никога не съм й говорил за любов.
- А за какво й говорехте?
- Знаете ли - въздъхна той, решавайки още веднъж да си признае, - въобще не сме си говорили. Аз се страхувах…
- Та между вас не е имало нищо! - разочаровано го прекъсна тя.
Той се възмути:
- Как не е имало? Аз знаех адреса й. Щом се върнахме в града, започнах всеки ден да й звъня по телефона. В продължение на години тя питаше кой звъни, а аз мълчах. Стигаше ми да чуя гласа й. Обичах я.
- А тя?
- Не зная… Може би.
- И аз си мисля, че ви е познала дори без глас. Нали никога не ви ругаеше по телефона?
- Никога. А вие откъде знаете?
- Предполагам. Как изглеждаше тя?
- Не помня вече нищо, освен очите й. И досега не съм срещал жена с такива очи. Зелени като изумруди. И походката й беше като…
Той замълча, понеже съобрази, че е нетактично да описва достойнствата на нечии крака пред жена в инвалидна количка. Изкашля се и продължи другояче.
- Какво стана с нея не зная. Едва днес посмях да прекрача прага на входната врата. Прекрачвал съм толкова непознати прагове! Но никога не срещнах познатото име.
- Може вече да не го помните, на пътя ви е имало доста други имена? - плахо попита тя.
- Ха, аз имам добра памет. Как да забравя жената, с името на която съм свързвал плановете си за бъдещето, мечтал съм, надявал съм се. Ще я намеря, утре непременно ще я намеря. Утре по светло ще се върна. - решително каза той и тръгна към съседния стълб, чиято крушка не бе изгоряла. Инвалидната количка безшумно го последва. „Защо безшумно? Навярно колелата й са гумени”. Той се обърна да види колелата, но погледът му се закова в лицето на жената. Крушката осветяваше една удивена изумрудена искрица в очите й.
За секунда той взе решение да не повярва.
- А може би е по-добре да не я търся. Нека остана със спомена от миналото.
И вече съвсем влязъл в крак след първото смущение:
- Тя сигурно ме е забравила, нали? Тя никога не ме е чакала.
- Тя никога не ви ругаеше… - пошепна момичето в инвалидната количка.
- Не, няма да я търся! Със спомена от миналото… Довиждане. Утре имам заседание и трябва да съм бодър. Довиждане, бяхте мила с мен!
Той се качи на трамвая. Мислеше, че го боли глава. Но всъщност бе загубил самочувствието си. На пейката опита да задреме, но трамваят с ритмичното си полюшкване втълпяваше в съзнанието му: „Мръсник… Мръсник… Мръсник…” И макар тези колела да не бяха гумени, все не можеше да се освободи от чувството, че се намира в инвалидна количка.
На сутринта заседанието мина без него.
