Георги Н. Николов

Книгата, именувана с това озадачаващо заглавие, излиза от печат през 1900 г. в София, в печатницата на Костадин Чинков. И е побългарена, както личи от заглавната страница, под перото на Илия С. Йовчев, “с превод и подражание от 415-то издание на първообразното Looking Backward от Еdward Bellamy”. За да остане в литературната ни история като първия наш утопичен роман - любопитен като замисъл и като опит да се надникне в обществото цял век напред…
Това не е чудно за биографичната крива на Илия Йовчев - американски възпитаник от колегията Хамилтон и родоначалник на българската журналистика там, общественик, просветител. Още с първите дописки във възрожденския печат личи стремежът му да запознае сънародниците си с друг начин на живот. Напреднал неимоверно в далечния тогава континент и изградил хармонични икономически, религиозни, социални отношения между людете от различни прослойки на гражданската пирамида. Говори с възторг за равноправието между половете и за семейството като огнище за възпитание на полезни труженици в общество, ценящо усилията им да бъдат такива. По това време у нас предстои ново излизане на България на историческата сцена. С нов тип икономическа физиономичност. С хаотично натрупване на първични капитали и с преориентиране на разните прослойки нагоре, или към подножието на социалната стълбица. Всичко това - с катаклизми и обществено недоволство, търсещо изход от проблемите на икономическа неравностойност, политическо напрежение, бягство от действителността като форма на протест.
В този смисъл “Настоящето…” е опит да се осмисли човечеството и като генезис, и като изживян катарзис в държава от съвършено нов тип. Практически неприложим в реални граници, но отвеждащ неспокойния дух на мислителите между 19-то и 20-то столетие над миазмите на всекидневността. Действието се развива у нас, в България, защото както сам Йовчев уточнява, иначе няма да бъде разбран от читателите. Такъв е и отправения към него съвет от Белами, с когото лично се е познавал. Тогава доколко говорим за “побългарено” произведение? Идеите за всеобщо равенство и социална хармония са наднационални. Те могат да се възприемат принципно във всяка точка на планетата, но ще се реализират в местни условия. Което значи, че ще се отличават от идеалистичния първообраз и ще търпят своя натурализация. Затова книгата на Илия Йовчев е оригинална българска творба и пръв за литературата ни утопичен роман. Не подобие и не естетическа проекция, а хвърляне на семена с общочовешки замисъл в плодната нива на българската мисъл преди повече от сто години.
В какво сюжетно решение е достигнала творбата до нас?
Накратко - главният герой Златко Бояров е имотен младеж, сгоден за богатата наследница Люба Мирска. Предстои им брак, ала къщата, в която Бояров ще въведе младата жена, все не е готова поради протести на зидарите за по-добри надници и условия на труд. Подкрепят ги и други групи от социалните низини, което често поражда негодуванието му. То е и повод за редица коментари на младежа върху общественото устройство. Споени в предварителното му портретуване, което Йовчев ще изгражда и допълва по страниците си в “бъдещето”. Видяно от него, а и от нас днес, след толкова много исторически катаклизми, в съвсем друго измерение. Там Бояров се пренася по силата на случайността. Защото, страдайки от безсъние, прави в обитаваната от него до сватбата стара турска къща спалня-скривалище. Изградена пък в руините на римска гробница, върху която е построена самата сграда. Спалнята е с отдушник, изолирана от другите стаи. За нея знаят само слугата Робев и д-р Въжаров, който приспива пациента си с изкуството на месмеризма. Една нощ избухва пожар. Тлеещи руини затрупват скривалището със спящия Бояров, а останките му като предполагаема жертва на случилото се не са открити. Той е забравен от съвременниците си. Но при случайни разкопки е открит от техните потомци - доктор Светозар Видов и семейството му през 2000-та година. И пътешествието в утопичната страна България започва.
Запознаването с нея е решено върху принципа “въпрос - пространни обяснения”, като д-р Светозар (както е наричан в целия текст), се явява водач в разходката на младия Златко в София на далечното бъдеще. Подобно и по случайна аналогия с “Божествена комедия”, но в друг аспект, този начин на повествование е успешен, за да открои предимствата на новата държавна уредба. Впечатляващото в нея е абсолютната хармония между хората, защото няма имуществено неравенство. Богатите са прозрели необходимостта да се приравнят с останалите, което е станало без революция и кръв. Сега всичко е общо и личните потребности се задоволяват предоволно. Разликата между града и селото е заличена. Няма престъпност, нито пари, заменени с кредитни листи. Религиите съжителстват, без да си пречат, а полицията и адвокатите са станали излишни. Войните също са анахронизъм, както управлението на княза и велможите. Отделните държави търгуват равноправно, а за да се разбират хората, в света е учреден език, по-добър от волапюк и есперанто. В България всички младежи завършват училище и работят за общо благо до 45-та си година, когато се уволняват с чест от Трудовата армия. За да могат да се посветят на собствени занимания и сами да се изграждат по-нататък като личности. Няма трудова сфера, по-тежка от другите, по-продължителна и изморителна. Всичко произведено се складира в огромни “маази”, сред които продавачите са само консултанти за отделни стоки и изделия. Поръчаните пък се доставят на място, без да се губят или бавят. Мъжът и жената са равни, духовно извисени партньори, със свои отговорности пред обществото поотделно и в рамките на семейството. Не са пропуснати празниците със своята чистота, духовно възвисяващ смисъл и непресторен човешки възторг. И т.н., и т.н. Всичко в утопичната държава е изчистено от негативизъм и всичко е подчинено в името на Човека. На многостранно развитата личност, допълваща неизброими такива личности. Които пък съставляват обществото на безкрайната хармония. Противопоставено на реалната действителност, в която живее авторът и в която ни връща пак чрез съня на героя си…
Впечатлен от България на светлото бъдеще и изцяло приобщен в духа й чрез грижите на семейство Светозарови, Бояров сам се възприема за техен съвременник. Дори се влюбва в дъщеря им и се радва на взаимност. Но една сутрин неумолимото време го връща обратно в края на 19 в. и психиката му е подложена на сериозно изпитание. Той отново върви по кални улици сред просяци и ужасяваща бедност. Пред двореца на княза жандари оглеждат подозрително всеки минувач. Тук-там из тази болезнена сивота никнат примери на разкош, нямащ нищо общо с картината на нищета, полицейщина, бирници и солдати. Законът и редът са с две лица - според кесията на човека, когото трябва да защитят. Тематично читателят се връща в началните редове, но вече може да направи избор коя от представените му Българии ще избере по възможност. Истината е изправена срещу социално-политическата мечта. Срещу надеждата, че някога ще се сбъдне и ще утеши човешката градобитнина, обитаваща границите й. Днес е трудно да установим доколко Илия Йовчев е вярвал на създадената под перото му утопична правда и доколко е бягал от наблюдаваната в безсилие истина на делника. Но на различни места в романа дава конкретни примери за американски фабрики, в които чрез дялово участие работниците са и господари на производството. Как в епархиите си църквите са източник на доброта, уравновесеност и взаимно доверие между бедни и богати. И как над всичко е добруването на Америка, населена с енергични и мотивирани личности. Което, внушава той, може да стане факт и у нас, ако има добра воля сред всички прослойки на обществото. Не случайно в посвещението си към книгата Йовчев уточнява, че тя е “на читателите, които се въодушевляват от просветен взор, решителен дух и почтен характер”.
За жалост, историята е на друго мнение. Човечеството е в състояние на непрестанен експеримент, при който социалните модели се сменят, а надеждите за равенство и хармоничен живот остават за следващия опит. След него - за следващия и така до безкрайност. Но и “Настоящето, разгледано от потомството ни и надничане в напредъка на бъдъщето” е също опит - да канализира обществените лутания в едно розовеещо въжделено “утре”. Да успокои с неполитически перспективи антагонизъм, който често води до барикадите. Да тушира напрежение в сърцевината на общество, родено с кръвта на много поколения в забравени времена и идеи.
Все пак Илия Йовчев е добронамерен към героя си и връща Бояров във вече съвременното му бъдеще. Внушавайки на читателите, че ако не те, то децата им ще имат щастливата му орис. Едуард Белами, цитиран във финалните редове на книгата, отбелязва: “Всички мислящи човеци исповядват, че днешното явление на човешкото общество загатва големи променения. Въпросът е само да ли ще са те за по-добро или за по-зло. Онез, които вярват че човек е надарен с благородно естество поддържат първите взглядове; онез които вярват, че в него е вродена низостта и скотщината, поддържат последните. Колкото за мене, аз се придържам о първото мнение. Това съчинение (оригиналният роман на Белами - б.а.) е списано с предположението, че Златния Век е пред нас, и че ще се достигне в недалечното бъдъще; а не че се е изминал. Нашите чада навярно ще видят този век, както ще го видим и ний, които сме на зряла възраст мъже и жени: ако вярата и делата ни са такива каквито да показват, че го заслужаваме”. Съгласни сме, че очакването продължава. А иначе книгата на Илия Йовчев, забравена днес, не трябва да стои изолирана от останалото му творческо наследство. Тя носи своята първенствуваща роля за време, когато литературата ни влиза в ново тематично русло и нерядко изоставя “чистата” естетика заради конкретни проблеми в общественото развитие. И макар утопията във всички епохи си остава утопия, тя често е желана от читателите и от съвременниците въобще. Когато всички заявени от върха на държавата обещания за добруване са се разпилели със звъна на счупено крехко, мътно стъкло. Като препрочитаме романа “Настоящето…”, май и днес чуваме подобен звън…