Мария Антонова

Ранното мрачно утро на 17 април предвещаваше дъждовен ден. Но това не пречеше на паркинга пред патриаршеския катедрален храм „Св. Ал. Невски” да се събират различни групи, които една след друга потегляха с автобуси по определения си маршрут.
Нашият съботен ден беше в посока Ботевград и околностите. Групата ни се състоеше преди всичко от хора, обичащи пътуванията и главно интересуващи се от манастирите в страната. Част от групата се бяхме оборудвали с фотоапарати с желание да заснемем прекрасни кътчета от страната ни. Особено сега, когато природата се беше почти разделила със зимните студове и навсякъде се беше раззеленило, а тук-там в планината се виждаха и цъфнали дръвчета. Гледайки през прозореца всичко това, си мислех за прекрасните стихотворения и разкази, които патриархът на българската литература Иван Вазов ни остави, а именно в произведенията си той ни описа красотата на Родината ни.

Първата ни спирка бе в Горнобогровския храм „Св. Георги Победоносец”, намиращ се до магистралата София-Варна. В двора на манастира ни посрещна о. Антим, който ни разказа, че храмът е строен в началото на ХІХ в., като в олтара е поставен огромен камък с кръст, донесен от идващите кръстоносци от Йерусалим. Оставен на това място, по-късно местните жители решили, че мястото е свято и трябва да се построи храм.

До построяването на храма камъкът се пазел като символ на християнската вяра. Според о. Антим, той увеличава всяка година своята големина. В храма се пазят данните при измерването му. Отецът разказа и още един интересен факт. Една жена от Горни Богоров поискала да нощува една седмица в манастира. На третата нощ сънувала, че й се явила Св. Богородица, като й казала, че зад абсидата на манастира има аязмо с вода. Сега на посоченото място е построена чешма с две лъвчета отстрани, а водата се пуска автоматично. Преди да се допусне ползването на водата, тя била изследвана. Учудваща е била констатацията, че има вкус на сяра. Съветът на о. Антим е да се пие по половин чаша на ден.

След като ни бе прочетена молитва за здраве от свещеника и пихме от водата, потеглихме за Врачешкия девически манастир „Св. Четиридесет мъченици”. Току пред манастирските порти, слизайки от Мургаш планина, р. Чешковица се спуска надолу около оградата на манастира, обграждайки го с буйното течение на стичащата се надолу вода към с. Врачеш. Манастирът се намира под вр. Мургаш (1687 м. н. в.). Вървейки по асфалтирания път към сградата на храма, и отдясно, и от ляво се вижда намесата на грижовната ръка на монахините. Тревата в двора беше окосена, а под старата круша, която според думите на игуменката Епраксия е на 600 год., вече бяха насядали всички от групата. От заместничката на игуменията разбрахме, че манастирът е построен по времето на Второто българско царство след победата на цар Иван Асен ІІ над деспот Теодор Комнин при Клокотница през 1230 г. И тъй като победата се случила в деня на „Св. Четиридесет мъченици”, царят решил да построи няколко църкви и манастири в памет на светиите. Един от тези манастири е и Врачешкият. Манастирът в началото е бил мъжки, като монасите главно са се занимавали с преписване на богослужебни книги. По-късно към манастира монасите изградили и сграда за килийно училище. В края на ХІV в., при нашествието на турците, обителта е била частично опожарена, но по-късно, по време на кърджалийските набези, манастирът е бил напълно опожарен. Времето заличило следите му. Според една от легендите, през 1890 г. Св. Богородица три пъти се явявала на благочестивия младеж Атанас Якимовски, който пладнувал под крушата, пасейки овцете наоколо. Тя му посочила мястото на манастира „Св. Четиридесет мъченици” и аязмото, като поръчала да възстанови манастира, казала му, че водата е лековита и който пие с вяра от нея, ще получи изцерение.

Така, с помощта на селския свещеник о. Петър Цанов от с. Врачеш, се извършват разкопките на посоченото от Св. Богородица място, при което се откриват основите на древен манастир, икона на Св. Богородица, кандилница, дървен полилей и костите на избитите монаси.
През следващата 1891 г. един от най-известните майстори в Ботевградския район, уста Вуто Марков построява малка църква. Заедно с това се възстановява и монашеският живот до 1937 г., когато обителта става девически манастир с игумения Касияна (1908-1975). С много болка и тъга си спомня за нея днешната игуменка Епраксия. „Бяхме млади, аз само на 22 г., понякога се налагаше майка Касияна да отива до селото за помощи. Бяха много тежки години, но благодарим на Бога и Св. Богородица - те бяха с нас и ни помагаха. Вяра трябва, само вяра”.

 Дворът на манастира с прилежащите сгради и грижливо окосената трева, както и старателно подбраните и засадени цветя придават неповторима атмосфера в светата обител. Още с влизането в манастирския двор четем на специално направени табелки, че освен красота цветята излъчват и частица от Божия дух, поради което не трябва да се късат. Събрани под крушата заместничката на игуменката ни разказа за историята на манастира, незабравяйки да ни напомни, че е нежелателно снимането в храма.
Иконите са изографисани от старателна ръка. В притвора запалихме по свещичка за здраве на близките ни и за упокой душите на мъртвите ни близки.

Навън облаците продължаваха да се сгъстяват, напомнящи, че е време да си тръгваме.

На раздяла игуменката, макар и 96 годишна, дойде с нас до автобуса да ни пожелае добър път и навреме да се приберем по домовете си. А ние, целувайки ръката й, си пожелавахме отново да дойдем тук в тази Св. обител, тя отново да е между нас, защото когато човек се докосне до такива святи хора, той забравя суетата на ежедневието и се пренася в друг свят на духовна чистота и святост.

Пътят ни продължи към с. Врачеш, където в двора на църквата „Св. Димитър Солунски” ни чакаше о. Димитър. Църквата е строена през 1865 г. Характерното за строежа й е, че дебелината на стените на храма е 1,5 м. В двора на църквата са построени параклиси на различни светии, между които на „Св. Мина”, „Св. Петка Египетска”, „Св. Киприан и мчца. Исустина” и др. На брой 7, за които се грижат отделни семейства от малкото планинско село, а то е само на 3 км. от Врачешкия девически манастир „Св. Четиридесет мъченици”.

Пътят ни продължи към Ботевград. Отдалече се виждаше камбанарията на храма „Възнесение Христово”. Беше започнало леко да ръми дъжд. Влязохме, запалихме свещи за здраве и бързайки, защото денят отдавна беше превалил, се отправихме към другия храм в града, а именно „Успение на Пресвета Богородица”. Личеше, че наскоро беше завършен ремонтът на храма. Той светеше от красотата на изографисаните икони и от белотата на стените. Тук за първи път видях иконата на „Св. Мария Магдалена”. Свещниците бяха изнесени в притвора на църквата, която практика напоследък се наблюдава все по-често, което, разбира се, е много похвално.

По всичко личеше, че щедра дарителска ръка е помогнала храмът и дворът да добият подобаващ вид на духовен център за живеещите в града. Около оградата на двора бяха насадени цветя, които личеше, че бяха грижливо обгрижвани.

В края на града решихме, независимо от усилващия се дъжд, да посетим и манастира „Рождество на Пресвета Богородица”, превърнат в детски църковен лагер „Заедно” с дарителската поддръжка на „Лекс Груп” АД със собственик Цветан Луканов.

С посещението на това свято място завърши поклонническото ни пътуване, от което не само научихме и видяхме много интересни места, но се обогатихме и духовно, запазвайки в сърцата си спомени за чудесата, ставали по нашите земи.