Слово за книгата на Йото Пацов „Единаци”, разкази ловджийски и всякакви
(ИК „Наслука”, София, 2009 г.), произнесено в НЛС „Старинният файтон”
на 28 април 2010 г.

Елена Алекова

Всяка среща с Йото Пацов, случайна или договорена, е наелектризирана с непредсказуемост. Има нещо в тоя човек, което непрекъснато го държи в „пълна бойна готовност”. Готовност да разруши това, което досами мига е градил. Готовност да изстреля несъгласие дори когато наглед всичко си е от ясно по-ясно, а не е, и ти, в крайна сметка, се съгласяваш с него, без докрай да си сигурен дали е прав. Готовност да предизвика спор от нищо. Готовност да стовари юмрук по муцуната на негодяй или когато истината, красотата, честта, нежността или животът са застрашени. Готовност да се затвори непроницаемо в свят, известен само нему, битуващ някъде в дълбините му и винаги отворен за съзерцаване, когато действителността не заслужава неговото внимание. Готовност да сътвори ярък, внезапно красив, находчив образ, уловен из пътищата на вътрешни и външни скиталчества, огрян в светлина, бликаща от извор, известен само нему. Готовност да измъкне буквално от нищото неподозирана нежност и да я разпръсне - невидимо - над света, над тези, с които си пие водката, които нищо не подозират, да я вгради в догадките и надеждите, че светът все пак не е чак толкова скапан, не е толкова жесток и загубен и има възможност да бъде спасен.
И книгите му са непредсказуеми. Облъхнати от ветровете на прозрения, постигани в самота, в самоволно изгнаничество, в единение със силите, които движат живота, в общение със самата природа на нещата. Затова словото му, думите, които излизат изпод перото му, са заредени с много мощ, с вътрешна сила, с освобождаваща духа човешки от оковите, от предразсъдъците, от комплексите и ежедневните рамчици светлина:
„Ето какво видях тогава в жълтите му очи: диви, усойни джендеми, ледници, от които сълзи първата струйка на огромни реки, гори, в които великани рошат с клони облаците и сами се сгромолясват под тежестта на векове и хилядолетия, бели зъби, впити с дива страст в козината по врата на стройна вълчица по есенни цветни поляни, месечина в бездната на небето, затрептяла като чинел от безкрайния зов на вълчия вой, свирепи схватки със съперници и вълкодави сред утробно ръмжене и удавен в алена кръв предсмъртен хрип…
Видяхме се, познахме се.
И всеки си хвана пътя…”
Това казва той за вълка в разказа „Единаци”, дал заглавието на книгата, за вълка, който той е преследвал в снега сам и който неочаквано се изправя срещу него на една плешивина в горската пустош.
Усещате ли как неусетно във фразата на Йото Пацов духът преминава в материя или материята - в дух… И ако това е невъзможно, то поне как Йото Пацов опредметява духа и обезплътнява материята… И колко тънка е границата между материя и дух, почти не съществува, почти изчезва, прелива, слива се в едно общо цяло, в една ясна, конкретна и същевременно разсипваща се реалност в неговата фраза… Може би затова имаш чувството, че словото, самите думи на Йото Пацов са трептящи от живот, мускулести, от кръв и плът. Заредени с копнежи, с хъс, със свирепост като очите на вълка, като живота на Единака…

Постресната от своето изумление пред живото слово на Йото Пацов, изпитах потребност да направя проверка - дали очите ми не са заслепени от златната прах, издигаща се изпод стъпките му по многобройните му земни пътища от Пацовската дуда (в Ъглен) до великата река на Европа Дунав и не по-малко великите Волга, Усури и Амур; от заразената земя на Чернобил до фронтовете на Босна и Херцеговина, Крайна, Албания и Хърватия; от самотното му поклонничество на магаре из Родопите, една от седемте свещени планини на света, до самотното му скиталчество по Индия, земята на легендите и преданията. Исках себе си да проверя - дали душата ми не е покрита с пелената на златните му видения, на златните му мечти, на бликащото му, пълноводно, помитащо мръсотията в живота въображение. Взех една книга, нашумяла напоследък покрай ровичкането в писателското житие-битие и разголването на писателски нрави, характери и порядки, припомних си глупостите и помията, лееща се изобилно - под прикритието на анонимността - из разните „форуми” и тем подобни в интернет-пространството, оставих се да ме стъписат злобата и завистта на хора към други хора, които най-често дори не се познават, да ме прониже мисълта колко безпомощен е човек, колко е безсилен да се защити от надвисващото зло и, най-сетне, преди отново да се върна към разказите на Йото Пацов, помислих с отрада, че злото, тръгнало от човека, върви по света, минава през безводни и пусти места и по своите кръгове се връща отново там, откъдето е тръгнало, че рано или късно всеки от нас застава пред Неподкупния Съдия и никой не може да ни спаси от нашата лична вина, освен нашите лични заслуги, и че няма пред Неподкупния колективна вина и колективни заслуги, а всеки от нас сам изкупва или не изкупва себе си… И отново разлистих страниците на „Единаци”… Обаянието от тях, уверявам ви, никак не беше помръкнало. Напротив, напротив! Дори по-ярко се открои пред мен първичната им сила…
Неочаквано си спомних и за още един „Единак” в нашата литература, за един „яростен талант”, който по законите на неведомите Господни пътища тази вечер неслучайно е тук - поета Велин Георгиев и неговото стихотворение от миналото лято „Единак”:

Нощта е мойто време - нощта е моят ден.
Съдбата си очаквам на пусия.
Не е възможно аз да бъда победен.
А у у у… - Единакът вие.

И чак сега си давам сметка, че всъщност това самотничество на духа, тази яростна или свирепа сила на словото, която притежават и двамата, са скъпи на сърцето ми, импонират на душата ми. Не знам защо. Може би защото й е нужна защита, защитеност от страшното, препълнило из основи живота ни… А с какво, освен със сила, може да бъде защитена беззащитната същина на света…
И за да затворя засега тази тема, искам веднага да добавя: при все това Йото Пацов притежава удивителната способност да се превръща и в капчица от океана, в атомче от вятъра, в искрица от огъня, в песъчинка от земята, в един от нескончаемата човешка върволица във времената:
„Случи ми се преди време - пише той на корицата отзад на книгата си „Великите учители”, - да попадна на най-многолюдния религиозен празник в историята на човечеството - Маха Кхумба Мела. Край Алхабад, където се сливат великата жълта Ганга, свещената бистрозелена Ямуна и небесната Сарасвати, се бяха събрали милиони, за да почетат своите и чуждите богове…”
Бъдете сигурни, че той не е отишъл на свещеното място с „официална делегация, водена от…”, а се е влял в многомилионното множество като скиталец, като странник с изранени от дългото ходене крака, с обрашнено от прахта на пътищата лице, с напукани от жаждата устни, с горящи за истината очи…

Но да се върна към ловджийските и всякаквите му разкази. Разбира се, не бих искала да подмина възхвалата му на алпийския козирог в разказа „Козирог за Стрелеца”, която се изкушавам да цитирам, но няма да цитирам, за да се насладите в пълнота, докато я четете насаме, за да почувствате с цялото си същество кипящата сила на това могъщо животно и във вихрения му бяг из урвите, и във внезапното му спиране пред бездънните пропасти, за да стигнете зашеметени до шеметното прозрение на Йото Пацов:
„Без козирога величието на планината е сурово и студено, с него е възхвала на живия Бог.”
Тук му е мястото да спомена, че авторът всъщност е зодия Козирог. Но не затова го споменавам, защото той с правдива, с безрезервна страстност описва алпийския козирог, а защото… Защото е време да ни приземи, да ни върне на земята. Време е да се свестим. И Йото Пацов прави това - трябва да му го признаем! - без никакво усилие. Той с такава изящна лекота съчетава високото и ниското, небето и земята в своите творения, че чак да му завидиш.
Работата не е там, че чувството за реалност, колкото и високо да лети духът, никога не напуска Йото Пацов. Той просто притежава освежаващо и приземяващо чувство за хумор. Има оченце да вижда той великото в живота и редом с него - нищожното. Но нищожното не като противоположност на великото, а като нещо, без което великото не може или поне не може да се открои с такава завладяваща сила. Нещо повече - нищожното при Йото Пацов хвърля нова светлина към великото, нюансира го откъм неочакван ъгъл, допълва го, някак го доразвива.
Тук би могло да се подскаже и друга гледна точка за високото и ниското, тръгнала от една чудесна притча в „Листа от Градината на Мория”:
„Разказ на Мария Магдалина. „Знаете начина ми на живот, когато нощем ни познаваха и денем страняха от нас. Така и към Христа нощем ходеха, а денем отвръщаха лице от Него.
Хрумна ми - ето, аз съм най-низката и от мене на слънце се срамуват, но Най-високия Пророк през деня Го избягват също. Ще рече, най-низкото и най-високото ги избягват еднакво.
И ето, реших да Го намеря и през деня ръка да Му подам. Облякох най-хубавия си химат и сложих огърлица от Смирна, и напръсках с благовония косите си. И тъй, тръгнах, за да покажа на народа: на слънчева светлина низкото и високото, които ти избягваш, се срещат.
И когато Го видях, седнал сред рибарите, покрит само с ленено наметало, останах от другата страна на улицата и не посмях да отида. Между нас минаваха хора, които еднакво ни избягваха.
Така бе решен животът ми, защото Той каза на ученика, най-любимия: „Вземи щипка прах и занеси на онази жена, за да има с какво да размени своята огърлица.
Истина, в тази пепел има повече светлина, нежели в нейните камъни; защото от пепелта могат създа камък, а от камъка - само прах.”
Но, повтарям, това просто е само едно от възможните тълкувания. Иначе хуморът в разказите на Йото Пацов, който ни връща на земята, към реалността, е, как да го кажа, някак грубоват, мъжки, „ловджийски” хумор - забавата граничи понякога с издевателството, но само граничи, а не е издевателство. Появява се още във втория разказ „Гривяк еднокрил”, пронизва с тънка червена нишка и „Козирог за Стрелеца”, където вече се настройва и към самоирония, докато се стигне до разказа „Бяс”, където трагичното и комичното се сменят с такава невероятна бързина, че чак ти се завива свят и е нужно много заострено сетиво, за да ги различаваш, за да им се насладиш, както се полага.
Много майсторски, почти незабележимо ни спуска авторът от поднебесните висини на козирога и пущинака на единаците в света на хората, в живота на ъгленчани - през слазалото на Арнаутския вир и Ресавските колиби, през Рачковия вир и Пацовската дуда, през Белия бряг, Печенак и Сливковото и после през чепатите съдби, суровите характери и прикритите сърдечни трептежи на Христо Пурека, мечкоубиеца Митко Боев, Ванчо Жулето, Лазар Керкенезки, Петко Червенката, Угърчинката и Лаката Цончов, Пижо Смока, Панко Мерудията, Пешо Приплода, Тодор Щърба, Нацка Белова, Станой Скачката, местния поет, Тиката Тонов, Вичо Данкин, Горанката, Мето Ваджишки, д-р Цуци, стрина Дака и много, много други герои от тези неподражаеми разкази, и, не на последно място - през своето собствено ненатрапчивото присъствие в ежедневието на Ъглен.
Виждате ли закодиран смеха дори в имената, прозвищата и прякорите на тези хора. Да не говорим за диалозите, за събитията, градящи разказите на Йото Пацов, разкази мъдри и човечни, и всеки от тях - зареден с веселата, пречистващата сила на смеха, който по някакъв тайнствен начин съзижда отново и отново света на ъгленчани и не му позволява да рухне, да потъне в небитието. Като в същото това време всеки ъгленчанин е свят - сам в себе си и по себе си.

Едни твърде изтънчени прозрения за живота, за човека, за нещата се срещат в разказите на Йото Пацов. Във всеки разказ се срещат. Веднъж в почти зрима, реална природна картина - да протегнеш ръце и ще я пипнеш, като например изгрева в разказа „Нацка и красотата”: „…слънцето таман изгрява от изток, разбутва баирите на Балкана и нощните облаци, гаси звездите, като да ги стиска с два пръста, и показва русо чело на новия ден. Светва ширинето, пиленцата разтръскват росата от крилете си и почват да пеят, което както му иде отръки…”. Друг път промержеляват като мълнийки в откровения на някой от героите. „Че то много просто нещо било красивото бе, кой да се сети!” - възкликва Нацка, виждайки през прозореца на рейса този изгрев, преобразил издъно душата и битието й. Друг път ни подмигат закачливо през размислите на автора за това или онова: „Може би смъртта просто се забавлява, като зад някой ъгъл на живота ни казва „бау!” и примира от удоволствие, като ни види пребледнели и разтреперани да лъскаме някое бренеке…”.

За да приключа вече своите бележки за книгата на Йото Пацов, защото времето изтече, а думите и мислите, внушени от разказите му, не спират, ще се хвана за думите на Горанката „комай не сме излизали от Ъглен, ама питай ни - нема нещо да го не знаем”, и ще кажа, че както неусетно авторът ни спусна от задоблачните висини, така неусетно той отново ни възнесе нагоре-нагоре, за да разберем най-накрая: малкото село всъщност е големият свят, необозримото мироздание. Малкият земен човек е големият, вселенският човек - прах от прахта и небе от небето, частица от вселената и сам вселена… Какъвто е всеки от нас, но много рядко го осъзнава, а още по-рядко - долавя.
Благодарим ти, Йото, за приземяването и после за възнесението. Защото само на светлина се вижда как велико и нищожно, които хората еднакво избягват, се срещат. А ти не се страхуваш от тази среща и не се страхуваш нито от великото, нито от нищожното в себе си!