(Откъс от повестта „Когато пътят беше граница”)

Мюмюн Тахир

Очевидно сме обречени да живеем в кръг. Изглежда такава ни е орисията; земята е кръгла, вселената е безкраен кръг… а безкрайният кръг… Толкова много кръгове, сякаш животът е кладенец без дъно.
В гранични времена винаги се връщаме в смътната тревога на първия човек, вперил поглед в луната и почувствал неясната, но твърде болезнена тръпка към недостижимото. Всеки опит да преодолеем гравитацията на кръга, в чиято предопределеност живеем, носи нещастия и гибел.
Желанието на прародителите ни да вкусят от забранения плод предизвиква гнева на Всемогъщия: прогонването им от Едема и присъдата над тях и потомците им. Кръгът се затваря.
Вавилонците са застигнати от същата участ. Стремежът им да построят кула, толкова висока, че да достигне небето, довежда до разпръскването на хората по цялата земя. И смесването на езиците им. За да остане недостъпен ключът, с който някога да отворят трагическия кръг.
Еклесиаст казва, че слънцето изгрява и захожда, и бърза да отиде към място, където отново да изгрее. И се превърна пръстта в пръстта, както е била, и духът се върна при Бога, който го е дал.
Но изправя се въпросът дали животът тече или стои на едно място, а ние преминаваме през него. Някой някога бе писал, че идеалното движение е кръгово. А той беше обладан от мисълта да погледне извън кръга, дори с риска да нарани хармонията на идеалното. Знаеше, че кръгът е съвършена фигура; тя съчетава центробежната и центростремителна сила - мрак и светлина, ин и ян, добро и зло; означава също защитено и опасно място…
Такива мисли вълнуваха днес Айбар, който живееше под наем на втория етаж в стара къща в покрайнините на Виена. Тук къщите са двуетажни, с изпечени тухли и остри покриви. След последната сграда се простираха широки паркове и ливади, където през пролетта цветята с младите треви тъчаха слънчеви килими. Над тях кръжаха пчели, натежали от аромат. В далечината се виждаха върховете на борове, ели и смърчове и заоблените корони на дъбове. През почивните дни паркът се пълнеше със старческа гълчава, мелодични детски гласчета и по алеите му тичаше радост.
В работните дни и особено вечер, след като цял ден се е въртял в задушното заведение за дюнер, Айбар често идваше тук, влизаше в дъбовата гора, усамотяваше се и дишаше дълбоко, топло и спокойно. Пълната с живот и красота природа го зареждаше с енергия; слушаше музика от багри и краски: имаше усет за това - беше раснал на воля. Десетина години обитаваше тази къща, която се бе превърнала във втори негов дом. В началото работеше в оранжерия за цветя, недалече от Виена; после - във фабрика за почистващи препарати; след това се захвана със строителство. Парите, които получаваше, определяше като напълно достатъчни за добър живот. Успяваше да си плаща всички сметки; не се лишаваше от нищо и дори спестяваше годишно прилична сума. Преди няколко години се запозна с един арабин, с когото започнаха да продават дюнер - бизнесът им потръгна. Навършиха се точно десет години, откакто е във Виена, ако се брояха няколкото месеца, които излежа във Виенския затвор.

* * *
След като се върна от заточението от Велене, където прекара няколко години, Айбар беше изпълнен с надеждата, че дребните страсти и боричкания ще стихнат, че действително животът ще прегърне хората с усмивка и те ще могат свободно да изявят способностите си и да живеят пълноценно. Вместо това видя престъпност, корупция, крадци; безработица, бедност, безнадеждност, несигурност и отчаяние. Прииждаше въпросът дали не се връщаме във времена, когато всяко второ дете умирало от глад, в забравени години, когато братска длан е вдигала брадва за педя земя; дали не се връщаме поне сто години назад, за да сърбаме попарата от общата паница на озлоблението и да пием застояла вода от бунарите на времето…
Навред срещаше нарциси, които се опиваха от аромата на своето честолюбие, а преди не смееха да обелят зъб пред властта, защото така им отърваше. Сега сякаш бяха забравили това и не стихваше стремежът им да заемат възлови места в държавната ясла - единствената им трудова дейност щеше да бъде пазарлъкът за по-висока служба и големи заплати. Мнозина от тях не тежаха на мястото си. Партийците си уреждаха партизаните. После други партийци изритваха сегашните и назначаваха своите. Новоназначените нямаха нужда да бъдат способни и с принципи, а просто да са удобни, особено когато не са заплаха за шефовете си. Вадеха кестените от жарта, като в замяна биваха възнаграждавани с пари и почести… Някои хора бяха заменили морала и достойнството с лицемерие и алчност…
- Какво ме интересува твоята философия за човешката духовност! Какво ще ми даде тя на мен? Важното е да ми бъде пълен джобът - с ехидна усмивка му каза един от песнопойните славейчета на демокрацията, готов да превива гръб пред сегашните началници, а после пред следващите… А той искаше, освен джобовете, и главите да са пълни…
Доблестният винаги е лоялен и почтен…
Не сваля шапка и не целува ръце…
- Не се намесвай в нищо. Стой настрана - го предупреди Ангел, репортер в местен вестник. - Човек, който знае за какво става дума, не би могъл да се осъществи в това ново време.
- Стоенето настрана също означава да вземеш страна - отговори Айбар…
Не искаше да изпадне в положение „стискай зъби и се усмихвай”. Не беше и от хората, които си слагат памук в ушите, за да не чуват истините или да си затварят устата, за да не изрекат това, което мислят. Смяташе, че въпреки всичко, човек трябва да се развива, да гледа напред, да се образова и да бъде достоен член на обществото. Впрочем, още когато наближаваше края на гимназиалния курс, осъзна, че трябва да вземе живота в ръцете си, и колкото и да е трудно, да бъде полезен както на себе си, така и на другите…
Настани баща си под големия дъб, който с жълъдите си безмълвно броеше годините и бдеше над рано починалите му братя. Каза на старата си майка:
- Мамо, не се притеснявай - и тебе ще настаня.
И взе страна. Заедно с Борис, Фикрет и Валери заминаха на гурбет в Австрия.

* * *
В това тихо ранно утро градът все още уморено кротуваше в спалните. Усещаше се приятното ухание на наближаващото лято: утринният вятър милваше ласкаво. Айбар отвори очи, но се остави пролетта да го полюшва още малко на своите утринни вълни. После протри сънените си очи, отхвърли завивката, стана и погледна навън. Небето беше синьо и обляно в светлина. Отвори прозореца, през който проникнаха слънчевите лъчи и пак легна. Замисли се - годините се превръщат в месеци, месеците в дни, а дните се изнизват като бяг на планински порой. Животът изтънява толкова неусетно, сякаш от края му се вижда началото. Помисли си малко, но не можа да се сети досега някой да е казвал, че е осмислил напълно битието си и вече може да остарее. За успокоение си каза, че в крайна сметка най-истинският ден е днешният, вчерашният е отлетял, а утрешният може да не настъпи…
В банята се погледна в огледалото и остана доволен - видът му беше свеж. Взе души и точно в този момент фрау Гертруд каза:
- Хей, Ейб, тази сутрин кафето с мляко ли ще пиеш или със сметана?
Слезе на първия етаж, изпи сутрешното кафе и излезе на разходка из моравата с жива зелена трева край Виена. Над ароматните цветя в търсене на нектар кръжаха пчели.
Чистият въздух го опияни, той го вдъхна с пълни гърди и настроението му се повиши. Зеленината го върна в детските му години на село, където пасеше кравите и овцете в тучните ливади. Тогава с баща си често говореха за красотите на чудесната ни природа. Веднъж старецът му разказа за хора от близкоизточните страни, дошли у нас на екскурзия. Когато пристигнали в Родопите, възкликнали: “Ние се намираме в рая! Това е истинският рай, друг рай не може да има”. Когато беше малък, слушаше песента на своите съселяни. Те пееха, когато са на път, когато копаят и орат, когато плетат и бродират. Пееха, когато оплакват покойник, когато проклинат. Пееха в нещастие и радост. Пеенето беше единственото изобилие, което никой не беше в състояние да им отнеме. Селяните пееха и работеха, а децата им носеха торби пълни с хляб, пържени яйца, айран и домати. Сядаха на синора и с накатранени от тютюна ръце сладко преглъщаха… Представи си как баща му си бърше мустака от остатъка от айрана. Усмихна се.
Топлият спомен го ободри. По дяволите нервите, обидите, ядовете… Ще става това, което e писано… Божа работа. Земята се върти около Слънцето; сезоните идват и си отиват, денят се сменя с нощта без никакви усилия от страна на земните жители. Мисълта му се изпълни с топлота и доброта. Това настроение не продължи дълго - изведнъж, ей така, без причина, му стана чоглаво. Нещо се взриви в стомаха му; невидими топки се заблъскаха в него, гърлото му се сви… Почувства се като птичка в желязна клетка; прииска му се да отиде някъде при близък човек; даде си ясна сметка, че самотата вече го потиска - беше далече от приятели и познати, а и все още не беше създал семейство. Като всеки човек изпитваше потребност да търси нещо различно, но и нещо, което най-сетне да сложи ред в живота му, който да придобие завършеност.
Застана под заобления шатър на едно дърво; събу се, тревата нежно погъделичка отвикналите му крака. Седна и затвори очи. Мълчание падна наоколо и той се запита дали настъпилата тишина ще може да отговори на въпросите, които го вълнуват; в този момент гората зашумя, сякаш полъх на ветрец премина над родните ниви - за миг видя танца на тютюневите листа. Вслуша се в музиката на вятъра: това е гласът на тютюна, който го зове - разбираше езика му. После му се причу блеене на агънца. Представи си как вечер търчи да посрещне връщащите се от паша овце и кози, как им се радва и гали, и как те ближат ръцете му, и как на песенното шествие на стадото пригласят затворените по кошарите яренца и агънца. Зовът ставаше все по-истински; Айбар чуваше вътрешния си глас, който му шепнеше, че ще му се случи нещо много важно и почувства мощна сила, която го тегли към началото. Усети носталгия по дома, по майка си, която остана сама след смъртта на баща му; по нивите и горите; по приятелите в града; по слюдестата и сладка земя, която беше ял с лъжичка. Няма човек без роден край, родна стряха, бащино огнище. Животът не е безкрайно пътуване - нанякъде. Животът е едно дълго завръщане. Не само Одисей си има своята Итака. На воля издекламира:

Недей забравя никога Итака.
Да стигнеш там - това е твоята цел,
ала по пътя никак да не бързаш,
че по-добре - години да пътуваш
и остарял на острова да спреш,
богат, с каквото в пътя си спечелил,
без да очакваш нещо той да ти даде.

Итака те дари с прекрасното пътуване.
Без нея нямаше да можеш в път да тръгнеш.
Но нещо друго няма тя да ти даде.

И ако бедна я намериш, не те е тя излъгала:
Тъй мъдър, както си сега със толкоз опит,
Навярно вече си разбрал Итаките що значат.

                                                   (К. Кавафис, „Итака, превод Стефан Гечев)

…Не беше преболедувал и ученическата си любов с Елма. Сега, в просторния парк край Виена, легнал върху тревата, виждаше лицето й с цвят на пчелен мед, сияещите топли очи, закриляни отгоре с тънки вежди, като два остри сърпа; седефените къдрици и гъстите й черни коси, които стигаха до кръста. Чуваше бистрия й смях, от който в очите й сякаш играеше жарава.
Допреди години си мислеше, че ще погребе дълбоко в себе си чувствата, които таеше към Елма. Щастието понякога зависи и от слабата памет, беше му казала една негова учителка в гимназията. Но приказката за очите, които като не се виждат, се забравят - не се оказа вярна. Навремето не се беше борил за любовта си… Как ли щеше да му потръгне животът, ако беше го сторил…
Разделиха се с Елма; от любовта им остана само болката и скръбта, която се оказа отровен сироп, който сега силно пареше гърлото му; стигаше до сърцето му и внезапно изскачаше до мозъка му и го замъгляваше… Затвори очи. Представи си как в прохладна и ясна пролетна нощ, когато луната, натежала от вперени с копнеж погледи, пада ниско над Карлък и запълва цялото небе, Айбар се доближава до рамото й, вдъхва топлия аромат, който лъха от нея…; тя усеща, че нежната синева става стоманена; малките възглавнички под издължаващите се лакирани в шарено нокти галят лицето му. Коприненото и гладко гръбче полека се извива, тя изпитва раздираща сладка болка, от която изящната й шия се изпъва нагоре и се радва на ласките на ръцете му…
Стана; полегналата трева го последва. Беше неспокоен - зениците на очите му се разшириха, краката му се разтрепериха… Отвори очи и усети как свежият ароматен и чист въздух му вдъхна сили…
Слънцето го погледна закачливо и сякаш му се усмихна. След миг сиви облаци се зададоха отсреща; небето потъмня, заваля. Замириса му на земята от плодородните им ниви, вдъхна дълбоко мириса им; гърдите му се отвориха, на главата му олекна.

* * *
Преди да тръгне, Айбар се отби при чичо си Ибрахим, за да се сбогува. Той беше сърдечен, гостоприемен и предприемчив. Не бе религиозен и не страдаше от суеверия; беше начетен и минаваше за един от най-мъдрите хора в тези краища. Отглеждаше чушки, зеле, пъпеши и дини в местността Сарпдере. Независимо че много пъти го канеха на началническа и по-добре заплатена работа, той не се съгласяваше. Жена му редовно му натякваше:
- Мъжо, не ти ли омръзна да работиш на полето като къртица?
Чичо Ибрахим й отговаряше ласкаво:
- Какво говориш!? Изпитвам удоволствие от градинарството. Душата ми иска работа.
В интерес на истината трябва да отбележим, че тази работа действително доставяше удоволствие на чичо Ибрахим. Всяка година, когато овощните дръвчета в градината се раззеленяваха и зеленчуците узряваха, старецът сядаше пред колибата, наблюдаваше околността и се усмихваше като трева, която току-що е почувствала пролетта. Истинска наслада изпитваше, докато гледаше как на воля растат дините и пъпешите. Удоволствие бе за него да разреже узряла диня и да почерпи с нея минаващите покрай колибата ожаднели пътници. Ако видеше косач с коса на рамо, който се връща от ливадите, го канеше вътре, разрязваше една диня, забиваше ножа в плода и го поставяше пред гостенина. Докато гледаше как пътникът сладко си хапва, духът му се освежаваше, душата му се успокояваше.
- Аз съм човек, който е видял и ада, и рая на тази земя, казваше той на младежите. - Вие сега се събуждате. Аз и преди не съм вярвал на хаджии и ходжи. И запомнете добре, моята гостолюбивост е свързана с човечността ми. Всички ние трябва да сторим не злини, а добрини. Пред този, който върши добри дела, зло не се появява. Това е истината. Аз съм необразован, но тези неща можете да намерите във всички книги.
Айбар се отби при него заради обичая - преди сбогуване трябва да се прости с близък човек. След вечерята приказките удължиха нощта.
- Особена е нашата съдба - подхвана след кратко мълчание чичо Ибрахим. Разказваше сякаш от устата му капеше мед от майско време. - Никой не знае откъде сме дошли по тези земи. Всичко се е случило много отдавна, дори баща ми не бил роден, нито дядо ми. Животът ни всякога е бил неспокоен, несигурен. Ние винаги сме живели и сега сме по високите и неплодородни планински места. Често сме бягали от нещо - по петите ни са следвали я чума, я разбойници, я крамоли, я данъци… Затова може би живеем край път. Нашите села са били крайпътни станции с ханове, одаи, месчити и дълго време са изхранвали и били изхранвани от пътници. Къщите ни са накацали по хълмовете, надвесили се от всички страни над дълбоки и широки пропасти; към тях вървят безброй тесни и стръмни пътеки, утъпкани от хора и животни. Но всички са свързани с големия път, който идва от Тракия и води към Гюмюрджина. Той тръгва от Пловдив, минава през планината и след това край Старово, Хаджийско, Загоричане, река Върбица, покрай която се намира нашето село, и през Крилатица, Домище и Маказа слиза към Беломорието. Хората идвали по този път и оставали близо до него. Самият той се превърнал в граница, която вечно ни е разделяла от роднини и близки. Затова връзката ни с тях е била като да развържеш възел. Отсреща има пещера - легендата разказва, че другият й край излизал в центъра на Гюмюрджина. При смутни времена хората се криели в нея и повече не излизали - разказваше спокойно в онази прощална вечер чичо Ибрахим.
- Чичо, кажи ми нещо повече за тази пещера. Действително ли единият й край излиза в центъра на Гюмюрджина - даде воля на любопитството си Айбар. Още като дете беше любознателен.
- Беше много отдавна, някъде към 1945-1950 г., когато затвориха границата с Гърция. Тогава кажи-речи съм бил на 16-17 години. Като разбрах, че единият край на пещерата излизал в центъра на Гюмюрджина, реших да проверя. Ако се окажеше вярно, си мислех тогава, ще отида там да се видя с роднините си и разбера какъв живот водят от другата страна на планината - макар да казваха, че който е влизал в нея, повече не се връщал. Вроденото ми любопитство беше ме хванало за яката и ме тласна в приключението. Един ден напуснах селото с кучето Саръ и се отправих към пещерата. Влязох вътре и се придвижих към вътрешността й. Вървях трудно. По едно време пътят започна да става стръмен и водеше не право напред, а слизаше надолу. Не се отказах; продължих. След още петдесетина метра пътят свърши. Оказах се в нещо като салон, където имаше невероятно много сталагмити. Изумителна красота! Понеже нямаше къде повече да вървя, защото тук беше краят на пещерата, реших да се върна. Докато се изкачвах, се подхлъзнах, паднах и си счупих крака. Два дни и нещо останах там. През нощта заспивах в една суха ниша и чувах лая на Саръ. Денем подвиквах към кучето, чийто лай накарал трийсетина комшии да дойдат и да ме спасят. Няма нищо вярно в това, че другият край на пещерата излиза в центъра на Гюмюрджина. Легендата е красива, нали?
Айбар остана да нощува у тях.
Чичо Ибрахим не мигна цяла нощ. Мислите го въртяха в леглото, но въздишките му падаха косо. Няколко пъти жена му каза да стане, да се поразтъпче и пак да си легне. Винаги е живял в гранични времена и много пъти му беше се случвало да посреща и изпраща свои близки, но този път сякаш беше друго. Не можеше да разбере защо образовани хора не могат да си намерят работа в родината си, а се принуждават да емигрират. И в миналото е имало такива, които са отивали на работа в чужбина, най-често в Ксанти, където работели за богатите производители на тютюн. Но нали сега?! Нали е демокрация? Да, но някои хора натрупаха по съмнителен начин несметни богатства. Те демонстрират безпардонно имането си като хвърлят огромни суми за луксозни коли, апартаменти и други имоти, безсмислено трупат скъпоструващи и лъскави предмети за домашен бит и предназначени за текущи удоволствия. Това ли е демокрацията? - питаше се в леглото чичо Ибрахим - Шепа хора живеят в охолство, а останалите - в трудно съществуване, мизерия, недоимък… Сети се за двамата души от село Звънче, които са изпънали шии в магарешки хомот, за да орат. Нямали добичета. Нямали и пари да си ги купят. Във въображението си виждаше безработица, липса на средства за препитание, деца без образование. Бедност…
Безсънието го върна към онези години, когато учеше в схлупена къщурка с две стаички, в една от която нощуваха селският овчар и закъсали пътници; в другата бяха разположени две успоредни скамейки, високи колкото децата да могат да сложат лактите си, седнали върху подвити крака, направо на земята, застлана с рогозки. Четяха на глас, колективно, за да запаметят непонятните арабски текстове. Представи си и дългата жилава дрянова пръчка, която стигаше до всички ъгли на помещението. Боже… - въздъхна чичо Ибрахим. - Какви са ти пътищата?
- Ибрахиме, хайде ставай. Събуди и момчето, че път го чака - подкани го жена му, която също не беше спала цяла нощ. Беше вече сготвила тарханата и я сервира с туршия от зеле и зелени домати.
Мразеше сбогуванията чичо Ибрахим. След закуската останаха сами с Айбар. Запалиха ритуално по една цигара. Мълчаха. Между две дръпвания на цигарите старият го прегърна и рече:
- Айбаре, синко, какво да ти кажа?! Никой не знае как най-правилно да изживее живота си. Сам решавай. Но нещо ми подсказва, че ще си намериш съкровището.
Айбар се озадачи и любопитно погледна стареца.
- Да, да. Ще си го намериш. Живо е съкровището; но сега е рано да се говори за това. Хайде синко, тръгвай! Господ да те пази…