Ивайло Христов

Една от главните посоки на протичащите днес процеси е преходът от индустриална към информационна епоха, където електронните медии заемат водещо място. Те се превърнаха в чакания и необходим отдушник, призвани да изпълняват и познавателна, но и морализаторска функция; да бъдат преносители на различни културни ценности и посредници в общуването. Медиите налагат модели на поведение, което постепенно се превръща в традиция, понякога нямаща нищо общо с изконните общочовешки идеали. По тази причина са особено важни посланията, отправени от тях: дали те служат за разпалване на човешките нагони или за развитието на моралните добродетели. Защото именно медийното пространство определя днес темите и тенденциите; избира кои събития и личности да представи.
Електронните медии промениха в две посоки фигурата на писателя.
Първо: те наложиха нов контекст на взаимоотношения. Съвременният български писател работи в условията на протичаща радикална промяна в информационната среда и живее в плосък и едноизмерен свят. Интернет, телевизия, мобилни връзки преструктурират свободното време и на читателите, и на авторите. Рухнаха йерархиите, които класифицираха, подреждаха и разпространяваха информацията. От своевременното включване на писателя в тази стратегия ще зависи и съдбата на словото изобщо. Не случайно, имайки предвид важността на информацията, някои изследователи, като Тофлър например, говорят за информационната революция, която се осъществява днес. Те я сравняват с третата вълна на промяна на човечеството, началото на една друга цивилизация - тази на информационната епоха. Да не говорим за това, че през 90-те години на миналия век книгата за първи път влезе в реално икономическо състезание с новите информационни технологии.
В Източна Европа се получи съвпадение на политическите и социалните промени с дълбоките технологични изменения. Нека да припомня, че в началото на „голямата промяна” в България нямаше мобилни телефони, а едва през 1995 г. започна развитието си интернет. Казвам това, за да подчертая, че през последните 20 години светът се промени - и не толкова в политически и икономически смисъл, колкото в информационен. Сега знанието за България, Европа и света нарасна многократно. Творчеството на писателя има вече друго място. На челните редове излязоха визуалните и музикалните жанрове, които се разпространяват по мрежата и кабелната телевизия. Ако иска да участва „в играта”, на днешния писател ще му се наложи да се съобразява с новата ситуация и да намери адекватен контакт с читателската аудитория. Същевременно трябва честно да си кажем, че значителна част от авторите - и тези за деца, и тези за възрастни, не бяха подготвени за „информационния взрив”, поставил литературата в пряко „състезание” с електронните медии. Безспорно имаме талантливи белетристи и поети, но не всички разбраха, че в новите условия е нужно да се работи на високи обороти. Изключено е да пишеш с темпото от преди 30 години - дълго да редактираш и „пощиш” своите ръкописи, да ги оглеждаш многократно. Една голяма част от съвременната ни литература не увлече достатъчно публика. Просто някои автори не могат да пресяват иначе интересните си наблюдения. Те сметнаха, че това, което на тях им е любопитно, ще бъде интересно и на читателите. Както показва практиката - едва ли…
Второ: медиите водят усилен флирт с властта, който силно рефлектира върху статута на литературата като цяло. Какво имам предвид? През 90-те години на ХХ век триадата писател - литература - читател се промени коренно. Българският автор се озова в драматично положение: животът го смачка икономически и социално. След разпадането на социализма, той бе изваден от една система на взаимоотношения, където в най-общ план творецът бе уважавана и ухажвана личност. В настоящия момент словото е притиснато от масовата култура и диктата на електронните медии, които не признават друг идеал, различен от консумативния. Грубо казано: литературата днес не участва в изграждането на облика на съвременното българско общество. Нейната човеколюбива, възпитателна, родолюбива функция е подменена от гласа на медиите, управлявани от различни финансови и икономически корпорации. Пред писателите остана изборът: или да са обречени на натиск и мизерия, т.е. да бъдат материално съсипани и „обезвредени”, или да пишат така, че да обслужват властимащите. Така бе осъществена една от основните цели на „бленуваната глобализация” - художественото слово да изчезне като коректив на политическата класа.
Още повече, че електронните медии, и особено телевизията, видимо спекулират с акцента върху развлекателните програми. Предлагайки бягство от реалността, този тип формати предоставят на зрителя готов, „смлян” продукт, който може да се консумира направо, без да се налага напрягане на волята и въображението. Ето защо телевизията крие най-големия потенциален риск за манипулация, за несъзнателно от страна на публиката възприемане на клишета, модели, образци, водещи до унификация и масовизирането на мисленето. Така имаме един обърнат модел, загърбил автентичните стойности, при който се предлагат масови ценности на възприемателите.
Това явление ярко се вижда в усиленото американизиране на всички сфери на културния живот, което пък тотално обрече писателите да бъдат „непрочетени”. Един процес, предизвикан главно от телевизията и направляван от нея, за да стане така, че голяма част от екранното време да бъде заето от криминални и сапунени ерзаци, промиващи и обезличаващи идентичността на българина. Огледало на американизма са множеството тъпи комедии като „Скъпа, уголемих детето!”, както и филмови поредици от рода на „Далас” и „Дързост и красота”, отразяващи вкуса на средния американец. В тях не се говори за нищо друго освен за пари, изневери, заговори, надиграване, измамване, унищожаване, т.е. - все послания, имащи за цел да разпалят у хората ламтежа за богатство и насилничество. Изключено е да срещнем и дума за реалните проблеми на обществото: безработицата, наркоманията, да чуем за каквито и да е духовни потребности и интереси. И не случайно повечето от тези долнопробни продукции не се показват в САЩ, докато у нас те шестват триумфално по националните телевизии и местните кабеларки. Така се формира стандартизирано, оглупяло мислене, готово за всякакви фалшификации и лъжи. Налагането на тази масова култура в един момент претъпява сетивата и на зрители, които първоначално са с по-високи естетически вкусове и стандарти. Непрекъснатото спекулиране с подобни „бози” в един момент „измества” рецепторите на хората и това, което по-рано се е смятало да глупаво и неприемливо, сега става желано и търсено. Нека между другото да припомня факта, че във Франция действа закон, който не позволява на радиото и телевизията да излъчват повече от 30% чужда програма. Докато в България проучванията показват, че нашите телевизии предават около 80% американска продукция. И това става под погледа на съществуващия у нас „Закон за закрила и развитие на културата”!
Американската телевизионна естетика влияе върху българската самобитност едно с количеството филмови продукти, а след това и със специфичните „иконични фигури”, нямащи нищо общо с българската художествена традиция. Такава са например идеята за „американската мечта” и архетипният образ на „американския герой”, експонирани в стотици филми и сериали, предизвикващи ясно желание за идентификация.
Нека да подчертая - ударите върху българската книга (било то от страна на електронните медии, било чрез облагането й с тежки данъци, благодарение на което тя стана скъпа „стока”) не са просто част от „пазарния пейзаж” в Българя. Те са пряко покушение срещу народността ни. Защото внасянето и лансирането предимно на чужда култура води до подхранването на универсализирано съзнание, лишено от национални идеали, отварящо страшни празноти в душите ни.