Трендафил Василев

МОМИНО

Бяга момата! Бяга да скрие сърцето си.
Но подир нея препуска на кон ятаганът.
Черният хълм от коси непомилвани свети.
Бие ранена кръвта - до девето коляно.
Спира най-старият, вдига над болката лоб:
“Връщане няма! Старото - как да го помним!
Тук се покръстихме, тук вече имаме гроб.
Къщи ще вдигаме. Село ще бъде… Момино!”
Камък и сълзи. Чардаци - от горни по-горни.
Слепи огради - змия да не може да мине.
Само слънцето слиза свободно в дворовете,
само вятърът волно разрошва градините.
Люляков цвят от кьошетата тъмни извира.
Цвилят в оборите буйни коне - неседлани.
Песента лека-полека пак сила набира,
лудо играят ръце в одаи и в дюкяни.
Моминска шарка - по пъстротъкани сукмани.
Моминска стъпка хорото по момински люшка.
Момински знак по звънци и по гривни ковани.
Момински пряпорец. Моминска сабя и пушка.

ЖАЛНЕТЕВО

Тук цялото село, от младо до старо, ведно е събрано,
устата потрепват, сълзите попиват в елеци, в сукмани…

Под юлското палещо слънце жив огън отвътре го жари -
сред жътва загуби то седем от своите млади жътвари.

Налитат спахии да вземат сестрици Неделя и Яна -
петимата братя в гърдите си счупват петте ятагана,

със сърпове в гърло до своите батьовци двете девойки заспиват.
И не житозрейна - кървава жътва в сиромашката нива!

И цялото село, могила от мъка, ведно е събрано,
устата потрепват, сълзите попиват в елеци, в сукмани…

А поп Костадин към небето се кръсти, в молитва ридае:
“Жал не тего, кто умирае… Жал те всего раб кто остае…”

КОЗЛЕ

Пасеше дядо бяло козле.
Той бавно пристъпваше вече,
та беше го вързал с въже,
да не ходи далече.
Козлето пасеше,
растеше,
опъваше дядо все към гората.
Старецът -
от път побелял, за път го болеше,
но как да откъсне
нозе от земята.
И тъй лека-полека
въжето тънееше.
И взе, че се скъса.
Превърна се дядо
на малка могила от пръст.
Въжето -
на козя пътека.

ПАНАИР

Как здраво се хвана за купола бурята,
въртящото чудо запря изведнъж,
чадъри и люлки за миг се катурнаха,
сладоледът стопи се от лудия дъжд.

Утихна след час и денят се завърна.
Но вместо да лумне пак с багри и звуци,
панаирът към мене гърба си обърна
и си тръгна с коне и каруци.

Заплаках от мъка! Тъй кратко се радвах
на тая най-чудна, най-щедра игра -
дъждът неусетно я скри и открадна,
остана във джоба едничката моя пара.

Вървяхме към село… Аз стисках до болка
парата и беше ми пусто и тъжно.
А тате и мама до мен благославяха Бога,
че пратил навреме за нивите дъжд…

СЕЗОНИ

Привършва жътвата… Комбайните утихват,
в очите ни угасва пламъкът на златно зърно.
Жените неусетно някъде се скриват,
а ние, седнали до зила, чакаме да се завърнат.
Шофьорът се усмихва, гледа към пътеката
и с клаксона ги мъмри: “Докога ще чакаме!”.
През огъня на падналия юлски пек
със смях и плисък на вода отвръща му реката…
И ето ги, изскачат от върбите и блестят
в премяна от ухания, в бохча завили дрехите с осил.
И се затичват те към нас - цветя,
напомнящи ни пролетта - червени, жълти, сини.
По сухата трева между мравуняци и тръни
танцуват сякаш те най-прелестния танц,
гърдите им, събудени от жътвения сън,
се мъчат да разкъсат ризи и гердани…
Шофьорът пак върти усмивка и ни смигва тайно,
пришпорва зила след угасващия ден -
към селото, към вечерта, към домовете ни… Комай
децата ни в туй време всички са заченати…

ГОЛЯМ ГЬОРГИ

На крушата пред къщи, дето го люля, достигна ръста,
когато бабите го срещнат, плюват в пазва и се кръстят.

Когато у дома е, не може място да намери на ръцете си -
под покрив той преспива само, а живее под небето.

С тесла по-друга и с по-друг замах от Господа издялан,
той не потърси пътя за града, в селото си остана.

Оре за двама, за трима сее, от хълм на хълм той крачва,
но по-голямо и от него е полето - не може да му стигне края.

Аз гледам как до него стъпва само едрата му сянка
и моля се до ризата му да се гушне мургава стопанка.

Колата той да мъкне сам, а тя да има две сърца,
потта му с устни да попива, да му народи деца.

И на баща си да се метнат - Голямгьоргеви момчета!
Едно за друго щом се хванат, да стигнат края на полето.

ВЕЧЕРНА ПЕСЕН

Старица тихичко оплаква
издъхналия си стопанин…
А песента за края знак е
и до мъртвеца ще остане.

И тръгва вятърът вечерен
през люляци и през чимшири
по-топла стряха да намери,
по-друга песен да издири.

По път загубил тая вест,
лъхът си ведър да вплете
в гласа на майчината песен
и над заспиващо дете.

ПОЛИЧБА

Вратата е прехапала език. Прозорците - очи избодени.
Глава е килнал покривът. Стените - срутени. Напукало се торище.
Тъй всяка тиха уличка в обезлюденото ми село води до
баира с още по-безлюдното и в бурени заспало гробище.