Славчо Чернишев

ИЗ “МАЛКИ МОРСКИ ЕЛЕГИИ”

1.

Ний няма да бъдем със теб
по светлите сребърни плажове
с оранжево-синя луна
и палми подобни на пажове.

Без нас ще пристигат в нощта
красиви и тайнствени шхуните
и в техните стари платна
ще дремят заспали тайфуните.

И няма за нас да блестят
моряшките южни съзвездия,
защото ще бъдем на път
към други моря и възмездия.

И може би в нежния рай
на някакви сини селения
печалния мой Одисей
ще бъде със теб, Ифигения.

4.

И капят закъснели дъждове
по шатрата на жълтата смокиня.
Обзети от безумство ветрове
вилнеят над фиорди тъмно-сини.

Във мокрото пристанище витай
духът на пътешествията стари.
И споменът за дюни и за рай
ридае в тихи есенни китари…

Оранжева от лято и от зной,
гемията на плажа се поклаща.
И се люлей във жълтия покой
една жена на сребърната мачта.

И всичко е отново звън и смях,
и щастие, и слънце, и простори…
Какъв е първородния ни грях?
Защо умират дървеса и хора?

5.

Угасва залеза, небето гасне
и в жълтото безветрие пред нас
морето придобива остър блясък -
и пак настава виолетов час.

О, този час - мъчителен и нежен,
изпълнен със пастел и тишина,
коварен със лилавата си мрежа
и подъл със безсилните платна!

Гемията ще чака дълго вятър
и в тайнствените сини мрачини
ще види как въззема се луната
и как създава пясък и вълни.

Наверно тъй изчезва всяка орис,
подобно виолетовия час.
Но ако няма есен или горест -
ще има ли поезия във нас?

9.

Свети Йоан се казва този остров -
пустинен, плосък, гол, с едно дърво.
Тук ветровете са еднички гости,
а фарът бял - едничко същество.

Тук няма време, черепи и грънци…
Суров гранит. Фиорди. Тишина.
И в сухия покой - червено слънце
и бронзова от слънцето жена.

Благословен да бъде ден четвърти
(не се е случвал никога преди),
гемията оранжева и жълта
и гладките паунови води!

Блажен да бъде този светъл остров -
пустинен, плосък, гол и много стар…
Сложете само кипариси прости,
адмиралтейска котва, дървен нар.

11.

Не, няма острови в това море,
и атоли със блеснали талази.
Наверно бил е господ уморен,
когато е създал архипелази.

Ще ти направя остров най-красив,
вълни и птици ще посеят палми.
и привечер на източния риф
луна ще сложа - синя и печална.

И в лоцията стара на света
творението ново ще опиша.
И ще завърша нашата мечта
със някой стих от капитан Чернишев.

Ала не трябва да забравя фар,
пристанище и залив като пръстен.
И за да има този остров чар -
с най-хубавото име ще го кръстя.

12.

Във синята притихнала окръжност -
гемията с отпуснати платна…
Кажи, защо си постоянно тъжна?
Защо - отчаяна? Защо - сама?

Кажи какво сърцето ти тревожи?
Какво те мъчи? Кой те оскърби?
Би трябвало да се родя художник,
за да променям хора и съдби.

Би трябвало - за да останеш вечно
във залите със мрамор и платна,
изписана върху небе далечно,
в раздухвана от буря светлина.

Би трябвало, но няма власт поета -
той има само нежност и печал…
Мълчи и страда в тъмното морето.
На този свят за всичко ми е жал.

15.

Тук времето не бърза с бяг свиреп.
Тук няма стая с пясъчен часовник.
Тук неусетно вятър и море
създават дълги плажове дъждовни.

На този полуостров без зърно
и без треви във черните фиорди
през тъмни нощи не гори фано
и не примамва клиперите горди.

И не потъват платноходи тук,
и не загиват тук жени красиви.
А весели туземци с весел чук
препълнените бъчви не разбиват.

Тук може би е краят на света
и свършека на цялата вселена…
Ала и тук - да има красота -
о, кой е сложил две брези червени?

17.

О, кой ли тази нощ на портите ни хлопа
и търси в тъмнината и огън, и подслон?
О, кой ли крачи мрачен из пустия Созопол
и кой ли ще разтвори за него своя дом?

Наверно той е странник от сушата голяма.
Наверно той е пътник, случайно закъснял.
Бъдете милостиви - и ако вий сте двама,
сложете и за трети на масата бокал.

Че може би това е един храбрец отчаян,
един моряк удавник, морето победил.
Бъдете милостиви - и отворете рая…
Той някъде е чакан, той някъде е мил.

О, кой ли тази нощ на портите ни хлопа
и разярен и страшен замахва със юмрук?…
И скача разтревожен среднощния Созопол -
ах, вятъра това е… и никой, никой друг.

18.

Въртеше ли се в тъмното планетата,
или бе спряла вече своя бяг?
И светеха ли матово моретата
зад този в дъждове удавен бряг?

Вървяхме ли и тихи, и умислени -
а може би се връщахме назад?
Или съм бил самотен като писъка
в един отчаян, изоставен град?

И трябват ли за храбрия тръбачите?
За тъжния - меланхоличен стих?…
Напразно вий, мой ангел тъжен, плачите -
аз вече всички грехове простих…

Мъчителен бе края на годината.
Морето - сиво. Аз - безкрайно сам.
Валеше дъжд и мислех си за зимата
с безкрайно омерзение и срам.

28.

Ний бяхме с тебе неразумни.
Разсипници на светове.
И не оставихме да лумне
пожара, който още тлей.

Сега седиме беловласи
в бамбуковите си кресла,
поставили като апаши
най-тъмните си очила.

И във следобеда с лозята,
със жълтото море, със нас -
ний чакахме да духне вятър
във предпоследния ни час…

Това е бъдеще все още -
то може да се промени.
Но моля те - не идвай нощем
и ако дойдеш - остани.