Интервю на Татяна Любенова

- Господин Пелинов, Съюзът на българските писатели Ви удостои с годишната си награда за цялостно творчество. Какво означава за Вас тази награда?

- Най-после признание.

- Най-после?…

- На 74 години да ти дадат награда от такъв ранг - това значи признание и нищо друго. Както казах и там, когато ми връчиха наградата - твърде късно идва тази награда. Вече съм възрастен човек. Тя трябваше да дойде преди 20-30 години, че да й се порадвам истински и да се възползвам от нея. Сега, разбира се, пак й се радвам, защото на всяка награда човек се радва. То е едно признание за цялостното ми творчество. Аз очаквах, че такава награда ще получа след като завърша пенталогията си “Възход и падение”, тоест през следващата година, когато при читателите ще бъде и последният том от нея. Досещам се, че в тази “пустиня”, българската литература, нямаше никакво друго достойно произведение, което да наградят. Досещам се, но дали е така, не знам. Решението е тяхно и е неочаквано за мен.

- Това не пречи пенталогията като цяло да бъде оценена по-късно…

- Разбира се, има още няколко други сериозни награди за белетристика и предполагам, че тогава би имало и възможност да получи признание пенталогията като цяло. Най-важното в цялата тази история е, че книгите са написани, че те съществуват и оценката за тях е много висока.

- Получавате ли отзиви за тези книги?

- Много отзиви получавам. Писма, телефонни обаждания. Не само от колеги, а и от граждани - от Смолян, от Добрич и от други места в България. Един човек ми се обади миналия ден от Дулово и моли да пратя книгата, защото не може да я намери. Неприятното е, че книгите излизат в тираж 500 бройки. До кого да стигнат?… След излизане и на последната книга, смятам да предложа на Военното издателство да преиздаде цялата пенталогия. Има нужда от тая литература. Младото поколение, войниците, офицерите трябва да знаят българската военна история. Патриотичното възпитание на нацията е толкова занемарено, че са нужни сили и средства, за да променим нещата. Не може една нация денонощно да се възпитава от телевизиите и жълтия печат само със секс и престъпления. Вижте кои са “героите” на тези медии - фолкпевиците, секс дамите със закръглени форми и дълги крака, а мъжете - разбойници, крадци, мутраци, които вместо да влязат в затвора, получават безплатна реклама за престъпленията и агресията си. Младото поколение гледа непрекъснато само това и вече ги смята за герои на времето. Започва да им подражава. И как тогава да не сме свидетели на агресия у младите. Как 12-годишните момичета да не искат да станат гърли и певици, когато нищо стойностно от изкуството не са виждали. А тази среда им носи лъскав живот и пари. Какво ще бъде това утрешно поколение, щом момчетата искат да станат разбойници, а момичетата гърли?! То ще бъде едно загубено поколение, без никакво отношение към нацията, което няма да има и отношение към бъдещето на България. С други думи: пустинята настъпва от днес за утре…

- Смятате ли, че някой иска да промени тези неща в момента?

- Има много, много хора, които искат да ги променят…

- Кои са те?

- Например директорът на Народния театър - моят приятел Васев писа неотдавна в “Труд” една статия, в която обвини политическата класа в абсолютен политически нихилизъм. Излязоха и други статии в сериозната преса, където се казва, че българската литература, култура и изкуство не се развиват в правилната посока. Те са захвърлени в задния двор на обществото. За тях никой не се грижи, никакво финансиране няма, а духовната сфера през всички времена се е нуждаела от солидно финансиране. Нейните плодове се виждат после. Златният век на България, през Симеоново време, защо е бил “златен”? Царят ни е бил възпитаник на Магнаурската школа, най-големият университет за онова време, и е имал отношение към тая работа. Насипвал е, образно казано, торби злато на своите писатели. Той създава великолепни условия на Кирило-Методиевите ученици да работят и да пишат, защото е знаел, че със слабости в икономиката може, може и война да загубиш, но без култура никаква нация няма да има. Тогава още никой не е говорил за нации, разбира се, това е едно по-късно понятие, но ставало дума за единението на един народ, а само духовността е могла да го обедини. А сега бездуховност е завладяла държавата ни. Няма велики държавници като Борис и Симеон. Всеки казва: ония “горе” да му мислят. А ония “горе” не мислят, те мислят само за себе си, за съжаление. По този повод написах статия, която скоро ще се появи в “Труд”, озаглавена “Вик за спасяване на българската литература, изкуство и култура”. В нея излагам тезата си, че тази “света троица” - литература, изкуство и култура, трябва да бъде финансирана не с 0,003 процента, а с 0,3 процента от държавния бюджет. Което значи, че трябва да се хвърлят много пари, за да могат след години да се появят някакви резултати.

- Това нещо го разбирате Вие, разбират го и други български интелигенти. Могат ли тези хора да накарат “онези” хора, там “горе”, да се променят?

- Написал съм в края на тази статия, че трябва да се създаде Комитет, под председателството на творческите съюзи - журналисти, художници, писатели и т.н., те са седем съюза. Да се превърне този Комитет в институт за натиск. Разбирате ли какво значи натиск? Той трябва да натиска управляващия елит, да му внушава, защото писателите имат най-силното оръжие в тоя момент - словото. Надявам се това да ги накара “ония горе” да се осъзнаят и да направят необходимото. Този Комитет кой ще го организира и как ще го ръководят, това не ми е известно…

- Имаме ли гражданско общество, което може да направи такъв Комитет?

- Мисля, че има и казах на председателя Николай Петев да го направят. Аз не съм в София и за мен е трудно.

- Това прилича малко на Русенския Комитет…

- Той се появи спонтанно, защото и тогава също имаше будни хора - Светлин, Нешка, другите, видяха накъде отива работата и се възмутиха. И въпреки че ги изключваха от Партията и ги гонеха като диверсанти, те имаха мъжеството да протестират. Сега е необходимо също такова мъжество. Сега не е толкова страшно. Сега няма кой откъде да те изключи. Свободата на словото е абсолютна. Щом можеш да наругаеш дори властта, значи сме достатъчно свободни.

- Достатъчно ли е само да я наругаем?

- Комитетът за натиск трябва да има, според мен, системни и трайни действия. Не може да не се постигне резултат.

- А трябва ли един такъв Комитет да търси подкрепата на европейски институции?

- Той ще прецени в хода на работата си, но ми се струва, че Европа чак толкова не е заинтересована да цъфти националното. Глобализацията на света затрива националното, патриотичното, така то изчезва, отива на втори план.

- Изчезва за малките народи, а за големите не е точно така…

- Много добре ми го казваш това. То ме подсеща за една друга голяма тема. Великите нации имат свои национални програми за възпитание на своя народ. Ще дам най-пресния пример - Русия. Неотдавна излезе филма- “Адмиралът”. В него главен герой е Колчак. Някога ни учеха, че болшевиките са го убили, защото е бил белогвардеец, следователно враг на народа. А сега изведнъж - главен герой на филм. В обясненията към филма казват, че Русия е изразходвала 20 млн. долара за него в изпълнение на своята програма за национално възпитание на нацията. Хвърлят пари, защото Русия се нуждае от патриотично възпитани хора. И не само Русия. Америка, Щатите също имат такава програма, Германия, другите велики нации - също. А малките нации, които нямат, трябва да си я създадат сами. Трябва да се изработи национална концепция за патриотичното възпитание и тогава трябва да се премине към изпълнението й. Точно този Комитет трябва да я изработи. Нека я предложат на властта, те ще си направят оглушки, както често това се случва, но…

- Смятате ли, че властниците ни са много продажни? Те служат на чужди интереси.

- Сега, няма да тръгнем по пътя на отмъщението и да кажем: ти защо развали това, ти защо унищожи еди какво си. По пътя на отмъщението вече е много късно да тръгваме. Трябва да се осъзнаем, че пътят не е този, че пътят е друг и да започнем да действаме в тази посока.

- А не Ви ли се струва, че ние правим все едни и същи исторически грешки?

- Когато осъзнаем своите исторически грешки, няма да се спъваме в тях.

- Сега пак ги правим, същите, които сме правили не веднъж…

- Това е, защото няма национална концепция за развитието ни в бъдеще. А тия малоумници, които са горе, в правителството, тях пък въобще не ги интересува това. Те гледат как да закърпят положението.

- Но те са изпълнителите на всички неща, които ни искат Великите сили. Всъщност нещата тръгват от главата надолу.

- Да, ама Бойко не е глава…

- Не е главата, но той е един от изпълнителите.

- За съжаление.

- Струва ми се, че много трудно ще преобърнем тези неща.

- Може, може, важното е да се организираме.

- Колко пъти в нашата история сме проявили такава самостоятелност? Въпреки всички - велики сили, управници?
Един път - Съединението, после?…

- Не, нека минем преди Съединението. През Възраждането. Ако не бяха народните ни будители - от Паисий до Вазов, сега сигурно още щяхме да сме някаква турска провинция. Интелектуалният елит на нацията трябва да се вземе в ръце и да започне да действа против интересите на властниците. Техните интереси са съвсем други.

- Тогава историческите обстоятелства са били различни. И затова се е появил един Паисий, просвещенците ни, революционерите ни… Независимо от робството, народът ни в онова време е създал най-слънчевите си песни и носии. Как става това? Спасила го е вярата му, съхраняването на духовността. А сега посегателството не е от другата вяра, а от своята върху духовните ценности. Става едно размиване на тези ценности. И нацията си отива. Не си ли отива?

- Сега би трябвало да е по-лесно да се появят такива хора, защото няма кой да те хване за гушата, няма турско владичество.

- Не мислите ли, че глобалистичната политика на Европа е по-опасна. Тогава вярата е съхранявала духа, а сега самата Европа посяга към националните достойнства, уеднаквява ги и ги размива. Това е опасно, не е ли?

- Така е. Това става почти без катаклизми. Но елитът трябва да го осъзнае и да се противопостави.

- Кой елит? Интелигентите го осъзнават, но са безсилни.

- Не са толкова безсилни. Важно е да се организират. Те притежават най-силното оръжие - словото. Ако се организират, тежко им на ония нагоре. Задълбахме в тази посока, която е първостепенна за мен. Предполагам, че когато излезе статията ми, ще се появят и други хора, които ще напишат и ще се получи дискусия. Призовавам ги да направим дискусия за тези неща. Да си кажат думата умните хора на България, пък да видим как ще действаме по-нататък.

- Добре, нека се върнем към четвъртата книга от пенталогия - “Под свити знамена”. Защо е наречена така?

- Защото това е времето на мирен период за България - 1913-1915 година. България е преживяла една национална катастрофа, загубила е всичко. Пет години по-късно ще дойде втората. Царят казва: да свием знамената за по-благоприятни времена. Но тия времена, “по-благоприятни”-те, настъпиха твърде рано. 1915-та година България се включва в Първата световна война, развява отново знамената, премазва Сърбия, премазва Румъния в Добруджа и постигна своя национален идеал за обединение на племето, но войната бе загубена и всичко отива на вятъра.

- Защо мислите, че загубихме тази война?

- Защото неправилно се ориентирахме през 1915 година. Тогава Антантата или Тройното съглашение предлагаше на България да й даде безспорната зона - Македония, да върне Южна Добруджа, ако тя се присъедини към тях. Германците пък ни предлагат тогава още по-големи неща. Всичко, което иска България, ще го получи. Това подмамва Фердинанд и управляващия елит да заемат страната на германците.

- Освен това, там съществува родова връзка…

- Родовата връзка не е от значение, по-голямо значение има другото. Че той сключва договор с германците, в който е записано - ако загуби войната и му отнемат авоарите в Лондон, те ще ги възстановят и цял живот ще го издържат. Това е таен договор на царя, който след това е изпълнен. Дори когато в Германия има ляво правителство, на Щрейземан, и то изпълнява този договор. Фердинанд е получил около 40 млн. златни марки до смъртта си по силата на този договор.

- Погрешният избор на България е свързан с личния интерес на върховния глава, така ли?

- Когато се намеси личният интерес, тогава нещата са неудържими, той е по-важен за него от националния…

- Ние винаги май сме правили все погрешен избор, защо така се случва?

- Трудно ще ти отговоря защо. Ако тогава бяха избрали Съглашението, нещата щяха да са различни. И Македония, и Южна Добруджа, и Тракия щяха да са си в пределите на държавата ни, да си бъдат български. За съжаление, такава беше историческата ни съдба и шанс.

- В тази част на пенталогията, в тази книга - кое преобладава: историческата основа или художествената?

- Това е най-художествената от всичките четири книги дотук. Тя разказва за ония от героите ми, които не са офицери или политически дейци, а обикновени хора, в чийто образи съм вложил започнатото в първия и втория роман, тук то се развива докрай. Затова казвам, това е най-художествената ми книга - художествената канава е основна, а историческата фактология е по-малко.

- Завършили сте и последната книга. Там какъв е балансът?

- Последната книга е за Първата световна война и е озаглавена “Катастрофата”. Там историческите неща са повече, дори те вземат връх. Издаването обаче се бави с година време. И последната книга ще излезе в издателството на БАН. Аз държа на това издателство. То е най-старото ни издателство - 144 години чества сега.

- Някои искат да закрият БАН…

- Няма да стане това нещо. Не може да стане. Това са лаици, а виновни са и медиите, защото не предават точно мислите на Симеон Дянков. Те гледат да скарат обществото, нужен им е конфликт, шоу, както се казва. Симеон Дянков няма да закрие БАН и не може да го закрие. Не може онова, което нашите деди, като Попстоянов и Васил Друмев, създадоха още в турско, сега да се затрие с лека ръка. Защо?

- Може би пак в услуга на глобализацията…

- В България литературата и културата се дължи именно на тази Академия. След това се развиха другите институти. Химия, физика, математиката особено. Пълно е с академици-математици - те са 30 души. Реалните науки взеха връх и е правилно. Институтите на реалните науки са повече от тези на хуманитарните.

- Може би искат да се направи някаква реорганизация. Да се съобразим с възрастта на хората. Може ли да се каже, че един човек, защото е възрастен, не е качествен като научен работник, след като притежава огромна ерудиция и познания?

- Има възрастни академици, които са много качествени, но има и такива, които няма защо да ги коментираме. Трябва да се преценява конкретно. И затова са сложили една граница от 70 години, след това да не могат да заемат постове. Има си някаква природна граница все пак. Този подбор е задължителен и неизбежен. Смятам, че ръководители на институтите сега са все млади и перспективни хора. Те дори не са академици още, а са професори и член кореспонденти.

- Споменахте, че имате намерение да напишете книга, свързана с историята на Плевен, по-конкретно с периода на Руско-турската освободителна война.

- Аз имам един подобен роман - “През пепелищата”, в който разказвам за американската анкетна комисия на Маггахан, която е констатирала събитията, станали през 1876 година в Южна България, кланетата след Априлското въстание и т.н. Особено разследването за Батак е нещо изключително. Това предизвиква и Русия да обяви войната. Това е въпрос на чест за Русия, макар че тя не е била готова, не е имала никакъв интерес да води такава война. Тя още не е била завършила своите реформи - социални и военни. Но тя е принудена да започне войната за престиж. И провокирана от водачи като Бисмарк, който е искал да отклони вниманието на Европа от себе си и да го насочи към Русия. Казват, че дори и плащал за това. Исках да продължа с един втори роман след “През пепелищата”. Да бъде “През огъня”. Сега имам идея книгата да бъде посветена тъкмо на този момент от войната - Плевенската епопея. Защото всъщност обратът на войната, донесла свободата за България, е при Плевен. Без това нямаше да има Сан Стефано. Нямам намерение да конкурирам Стефан Дичев, той ми беше голям приятел. Но понеже събитията тук са по-драматични, това провокира моя интерес. И потърсих за това помощ от Комисията по култура в Общината. Исках малко финансова подкрепа, защото съм доста зле в това отношение. А там някакви многознайковци казват, че нямало прецедент. Създайте го. 132 години от Освобождението не е създаден този прецедент, ами, създайте го. Казаха ми, ако Вие напишете този роман, ние ще го разгледаме и ще решим. Значи, те ми нямат никакво доверие. Това е Комисия за култура, която определя културния живот в града ни, а не иска да се ангажира с нещо, което е важно за този град. Има нужда от това нещо. Независимо дали Комисията ще преразгледа позицията си, аз ще напиша романа.

- И това ще бъде следващият голям роман…

- Мисля, че ще бъде. Това е моят жанр - документално-художествен и ще продължа в тази посока.