ОТГОВОР

Надя Попова

ОТГОВОР

                    На Ивайло Балабанов

Приятелю, признавам, че ме жегна
въпросът ти от упор:
- Как можа юздите да изпуснеш?

Нима и ти
не виждаш моето предимство?!
Та конят ми сега пасе из лунните ливади,
а техните със спънати крака
сено преживят…

И друго ще ти кажа:
може да съм бедна,
ала не ме измъчват сънища
                                   на конекрадец!

1984


 

БИТИЕ

Нивя, от дъжда разорани,
дерета с пътечки кози
и бурени с мирис странен
на кучешка мокра козина.

Почти в полите на Витоша
живея. А срещу мене
възправя снага училище
за духови инструменти.

Нахлува гласът на полка
през всички пролуки, щори.
Във маршове, химни, полки
животът ми се разтвори.

Ту свири съвсем пред залез
„за среща” тръба военна,
ту люшка пера от Щраус
добрата стара Виена…

Какво е животът всъщност
едва сега проумявам:
фанфари и флейти тъжни,
паради - и „вечна слава”.

Но, Боже мой, колко рано
гръм удря, преди да светне
в полето, от дъжд разорано -
това новодомство сетно.

И някой ден ще отекнат
литаври над моята орис
с непреходното „O tempora!”
и с укорното „O mores!”

И с мен ще политнат в бездната
не музи, не верни духове,
а звуците на учебната,
военната музика духова.

…Но ти за адреса ме питаше.
Тук никакъв превоз не спира -
почти в полите на Витоша.
И в скутите на Всемира.


 

ГЕОГРАФИЯ

Да се оплаквам от самотност?
Смешно е -
сред тази полудяла Ниагара
от гласове ту ясни, ту размесени,
от толкова лица - като на гара.

Да чакам думи някакви нечувани
сред пирамидите от вечни книги
и в делничния прах да търся чудото
на златоносните прашинки?.. Стига!

С годините все повече разбирам,
че няма личността ми истинско значение
за друг, освен за моите родители
и двете същества,
                            от мен родени.

Единствено във тях съм недокосната
от разочарования и рани,
те ме обичат безпричинно, просто.
Останалите - вещо са ме хранили

с метафори, хиперболи, сюжети -
литературна блудкава попара -
и все отнякъде назаем взети,
и винаги с един финал - Сахара.

О, как познавам тази география!
Но пак през равнодушните й пясъци
поемам; не измамена - примамвана
от досега несрещнати оазиси.

И само в тебе вярвам, споделеност,
във твоите обятия разтворени,
когато ме зовеш
                              при теб да слезна
с ръце безбройни от стъбла и корени.


 

ПИСМО, ИЗПРАТЕНО ПО ЛЕБЕДИ

                                        Едно перо отрони
                                        крилото на баща ми…
                                                  Владимир Стоянов

Какви ръждясали небесни капандури
смогваш да отвориш, татко мили,
та и оттам
                    дланта ти
с пръсти, разкривени от артрита,
пак да ме закриля?
Оставяш ми на прага кестени -
болежки да не ме застигат,
подхвърляш ми изгубените ключове
и с листче отбелязваш страницата в книгата;
разместваш мебелите -
в мрака нощен да не се ударя,
крепиш от цяла вечност моя син,
надвесен над кошмара;
затягаш капещия кран,
а в мен сирачеството утаено плаче…

Но виж - лицето си гримирам
и като навита със ключе играчка
отново се изправям пред очите чужди -
ведра и почти красива.

…А зад гърба ми ти - за тях невидим -
в ризата
с ръкава недоплетен от коприва…


 

* * *

Като в сага родова, като в таен код
не надничах никога в чуждия живот.
И не питах нищо,
нито пък ме питаха.
(Всеки Аполон има своя Пития.
Всеки Юпитер мамил е Юнона.
Всеки апокриф влизал е в канона.)

Като за причастие и на ешафод
коленичих аз пред чуждия живот.
(Нафората - жалка. Жертвата напразна.
По гробове святи бурена израсна.)
Не попитах аз, нито ме попитаха
кой вървя пред нас
с кръст и със копита?

Кой посели в мен плахостта презряна,
та отплава друг кораб в океана?
(С трюмове претъпкани
покрай мен премина,
докато пасях ялови години…)
Кой на моя глас стегнал е въжето?
Кой от мойта страст къса все мъжете?

На дървото зимно тегне тъмен плод.
Не е ли той моят, чуждият живот?!