Мина Карагьозова

КРАСОТА

Къщата на двамата, разведените братя
ревниво пази сянката
на мъртвата им майка.
Окапват бавно като мънички слънца смокините
- смокините презрели -
децата гледат жадно през оградата към тях.
Братята дори не се досещат
да им подадат една смокинка.
Нямат вече зрение нито за детството,
нито за крадени презрели плодове…
В душите им царува мрак и вечна зима -
замрели са душите им
ведно с раздялата на техните семейства,
ведно с раздялата със старата им майка,
която усмихнато ги гледа от небето…
И чака. Чака да проникне слънцето в душите им,
чака сърцата им да се отворят
за красотата на живота и света.
Тя им е оставила и паметта за себе си -
кървавочервените лалета и божури,
които възкръсват всяка пролет
в напомняне, че няма смърт,
в напомняне за вечното завръщане
на възкресението и живота.
Един ден те ще се събудят
и ще видят
това послание от мъртвата си майка.
И те ще се усмихнат,
и тя ще се усмихне,
и ще се усмихне Бог.

БЛАГОВЕЩЕНИЕ

Баща ми храни гълъбите в парка.
Кръжи над него белоснежно ято
и, сякаш, древногръцките богини - Парките -
спокойно следват нишка изтъняла на съдбата му.

За татко все расте надеждата за белота,
той вслушва се в посланията на вселената
и на света в безмилостната красота
той преживява всеки ден Благовещение.

И гълъбите са последната му връзка със живота,
но му напомнят всеки ден за рая -
един ден ще го придружат в безкрая
до най-високата възможна кота!

Баща ми храни гълъбите в парка…