ДУХЪТ НА ВОДАТА

Христина Христова

ДУХЪТ НА ВОДАТА

Аз съм този, който пребъдва
                     в неспирния бяг на сезоните.
Аз съм облакът, който
                     послания праща
на далечната пустош безводна.
Аз съм капка дъждовна,
                     по стъбло на столетник
се стичам
                     и потъвам в безкрая
на земната мъдрост.
И сълзата в окото на пролетно цвете,
                     и стаеният порив
                               на висулката ледена,
и гласът на пороя съм аз.
Аз съм форма
                     и звук,
                               и движение…
Матрица нетленна,
                     невидима същност,
аз пазя на времето тайната.


МОРЕТО

Рушат вълните пясъчни дворци,
изтриват с хладно безразличие
знаците на детското усърдие.
Изхвърлена бутилка на брега,
но няма кой ръка
                           към нея
                                        да протегне.
Пътувало незнайно откога,
едно писмо остава непрочетено.

С човеците Морето си играе,
забавя техните послания,
открадва от копнежа и от болката
по бреговете недостигнати,
по хоризонтите – миражи
и по далечните пристанища,
за да запази силата, която
на времето посоката задава.

С човеците Морето разговаря,
за да възражда в приливи и отливи
и в шеметни стихии да развихря
порива по неизвестното.


МИТАРСТВА

В един жадуван миг вълната
                         брега целува и го омагьосва,
дарява го със силата, пораснала
                         в омаята на дългото препускане,
потъва после на дълбоко,
                         понесла бремето на болката.


ОТРАЖЕНИЯ

От съненото утро до прага на нощта,
от думата отронена до ехото – признание,
от повика на погледа до тихото отдръпване,
от бавното угасване до новата искра,
бележат истините свои измерения,
които сънищата отразяват,
за да гадаят смисъла
на непрестанното движение.