Христо Черняев

Българската поезия (тук повече за нея ще става дума) винаги е била свързана със съдбата на народа. През всички времена от нейното съществуване, тя е изразявала тежненията и въжделенията на хората. По своя нрав и характер българският народ е с южна и гореща кръв, което обуславя неговата поетична душевност. Народните песни и творбите като “Хубава си, моя горо”, “Хаджи Димитър”, “Аз съм българче”, “Заточеници”, “Българският език”, “Да се завърнеш в бащината къща”, “Септември”, “Стене Струма в тишината”, “Партизански песни”, “Хроника” (и само те ли?!) са попили в кръвта на българина. Един народ се създава и осъзнава преди всичко от духовните си водачи. С гениалното си творчество Вазов създаде като духовно цяло България (и не само той). Иначе, без духовните си творци България щеше да бъде една територия от административни единици, лишена от светоглед, от висши стремежи и национални идеали. С още по-голяма сила това важи и днес, защото всеки ден виждаме, че българските властници не отреждат на културата първенствуващата роля, която й се полага в живота. На всички ни е ясно защо е така, за да не влизам в излишни подробности. Човек да е полезен само на себе си, е нещо много малко. Голямото, възвишеното, е, да си необходим и полезен за обществото, - в това е великият и оптимистичен смисъл на живота. В това именно са ни учили големите писатели и големите умове.

Жалко е, но на българската култура не се гледа с добро око. Тя е захвърлена някъде в ъгъла. (А преди четвърт век не беше така). Сега по книжните пазари и в книжарниците е пълно с всякакви криминални и прочие книги и само тук-там ще се мерне името на български автор. То дори истинска заплаха е надвиснала и над цялата ни общопросветна система, издигала преди България на висотата на културните европейски държави: сега се посяга със злост и закана към Българската академия на науките, закриват се културни институции, театри… Безразсъдно се удря в самата коренна система на българската идентичност, в сърцето на българщината. По този начин се обезсмисля всичко, отнасящо се до културата. Някои дори гледат подозрително на кирилицата - азбуката, която заедно с християнската ни вяра, е спасявала народа ни през тежки вековни изпитания. Поради стеклите се икономически и политически обстоятелства, все по-малко хора четат, все повече стават безпросветните и неграмотните. Пак поради това, българските творци и писателите са отлъчени в най-далечното кюше на живота. Те нямат възможност дори физически да оцеляват, камо ли да издават книгите си. Даже не могат да си купят една книга, колкото и да им е необходима. В по-робско положение българските творци никога не са били. Затова пък настъпи един невъобразим хаос в културата ни. У нас има хиляди, например, поети, които имат някакъв бизнес или друга възможност да си издават писанията. В повечето случаи те са бездарни. Поради липсата на обективна литературна критика по медиите и на разни премиери, незаслужено се венцехвалят редица стихосбирки. Наред със сериозните периодични литературни награди, се създадоха и такива с патрон - имена на нечувани и неизвестни “поети”, където се дават награди - ясно е на кого. Дори се срещат писания от разни рецензенти, които буквално наричат даден що-годе поет, “гениален”. Поради настъпилия хаос литературната награда “Пеньо Пенев” неведнъж е давана на поети съвсем чужди на творческото амплоа на Пеньо Пенев, дори изпитващи ненавист към певеца на едно епохално строително бригадирско движение. Често пъти, като се загърбват високохудожествени постижения на наши писател, се прехвалват бледи творби на българи, живеещи в чужбина, творби, в които, видите ли, как авторите им милеят и проливат сълзи за родината си.

Държавата ни съвсем е абдикирала от насъщните проблеми на културата. Затова понякога дори президентът, награждавайки или приветствайки с писмо на кръгли годишнини възрастни творци, необосновано прескача творци в самия край на живота им. И нетворчески, и неетично е това. Държавни или творчески награди често се дават на едни и същи хора, сякаш са абонирани за тях - и преди, и сега. Да им са честити, но българската култура не се твори от пет-шест души. С тези награди няма да станат по-велики, ако не са постигнали това в творчеството си.

Преди време бях на погребението на поета Николай Зидаров. В голямата ритуална зала на централните гробища бяхме всичко на всичко десетина човека, повечето близки на поета. И само двама души - негови колеги по перо - Атанас Звездинов и аз. Какъв позор за българската общественост! Николай Зидаров, който като поет и главен редактор на детски издания е възпитал десетки поколения българчета, на раздяла, за последно, не се прости поне със своите колеги и връстници. Това говори за своеобразния вакуум в съзнанието, наложен от бездуховното ни безвремие. С това ли да обясня и факта, че големи национални литературни награди понякога се дават даже на нечувани или неизвестни имена, а поетът Иван Кръстев, който още малко (дай, Боже), ще завърши своя житейски век, и който в 60 книги безспорно е доказал своята творческа висота и сладкодумие, не е достоен за подобна награда, нали!?!

И така… времето започва да губи вече памет за ценни постижения в областта на културата. Че как ще имат достъп хората, например, до хубавите книги, когато те са скъпи? А някога (то не е много отдавна), както всичко, и книгите бяха достъпни. Тогава за книгоиздаването се грижеха и държавата, и редица институции, и издателства. Например, в издателство “Български писател” години наред съществуваше “Библиотека за ученика”, в книгите на която се поместваха избрани творби на класически или съвременни писатели. Тези книги бяха насъщно помагало и за ученици, и за студенти. Библиотеката се редактираше от висококултурни редактори, самите те писатели - автори на стойностни книги. Сега такова нещо няма. А има една огромна празнина, която с нищо не може да се запълни.

И така… всичко отива в аморфната сфера на забравата. Така се размива и обезличава, и националната ни идентичност, и вековната ни българска същност. По този начин се заличават и знакови епизоди от историята ни. Не се ли забравиха бързо поети и писатели, с които доскоро сме делили хляба и въздуха на нашата древна земя! - такива високосни творци, дали своя голям принос за извисяването на духа ни, като Николай Марангозов, Младен Исаев, Веселин Андреев, Александър Муратов, Емил Манов, Николай Стайков, Ефрем Каранфилов, Петър Динеков, Иван Пейчев, Александър Геров, Веселин Ханчев, Иван Радоев, Станислав Сивриев, Иван Давидков, Владимир Башев, Георги Свежин, Васил Цонев, Димитър Птеров, Ваня Петкова, Димитър Мантов, Димитър Вълев, Стойчо Стойчев… Много рядко или никак в печата ще видиш техни произведения или някой ред, посветен на тях. Това се отнася и за редица от живите писатели. А кръглите годишнини на Давид Овадия, Генчо Стоев и Черемухин просто не се отбелязват. Все едно че ги е нямало.

А къде потъна литературната критика, която по-рано активно присъстваше във всички литературни издания и в пресата? Тогава десетките й представители спореха, дискутираха и посочваха интересните явления в литературата. Но не може да не се изтъкне, че сега,за тяхна чест, няколко писатели талантливо и съвестно се трудят безвъзмездно в литературнокритическата област.

Колкото до Националната телевизия, тя въобще не се занимава с българската литература и българските писатели. Или ако се случи нещо подобно, то ще е наистина извънредно събитие.

Липсват годишните литературни обсъждания на новоизлезлите книги на писателите. Сега се правят тук-таме премиери на нови книги, но те не винаги са на необходимото равнище.

С една дума, литературният процес е полузамрял.

Непростимо много е забравено, непростимо мнозина са забравени. И, както вървят нещата, възможно е творци и творби да бъдат заличени от паметта на времето, от паметта на следващите поколения българи.

Често по радиото, телевизията или в печата се споменава някое неизвестно име, което назовават писател. Но, Боже мой, писател е не всеки, който пише, а този, който с даровитото си перо създава пълноценни високохудожествени творби. Талантът е Божа работа и той трябва да се разграничава от бездарието и да се цени.

Литературата е високохуманно национално дело, от което във висша степен зависи културното издигане на народа ни. Тъкмо затова и тъкмо днес тя не бива да се оставя само в частни ръце, а да има основната подкрепа на българската държава. Защото високохудожествените творби на поетите и писателите са изворът на националното ни съзнание. И този родов извор (без “Епопея на забравените”, “Записки по българките въстания”, “Хайдушки копнения”, “Върви, народе възродени”, “Чеда на Балкана”, “С перо и меч”, “Рицарски замък”, “Да бъде ден!”, “Жертвени клади”, “Пролетен вятър”, “Я кажи ми, облаче ле бяло”, “Песента на колелетата”, “Вечната и святата”, “Прозорец”, “Преспанските камбани”, “Бит и душевност на нашия народ”, “Моторни песни”, “Стихове в паласките” и още много-много други), моделира гордият и свободен български дух, който, ако сме истински българи-родолюбци, трябва да предаваме от поколение на поколение. Амин!