Марин Ботунски 

Златна есен. Чукът на вятъра бие по дърветата: и от ударите му падат златни късове-листа.

«Тия листа са кояви, викаше ми баба, и са добри за сбирката, дето ви искат в училище». Аз се усмихвах над нейната дума «кояви», както и сега някои й се усмихват пренебрежително, но разбирах, че става дума за нещо здраво и жилаво, което може по-дълго да се задържи в живота ни. Сега гледам с други очи на света, а все си спомням бабините думи, защото колко нещо пропускаме в златната есен да съберем за своя човешки хербарий, а после гоним вятъра на спомените, лутаме се из тъмните ъгли на историята, копаем улегналите пластове на вековете…

Златна есен, царствена в своето спокойствие, умъдрена от родитба.

Стоя на завоя, дето пътят извива от село към широките землища на Чапляка, Равнището и Лозята. Мисля над думите на мама, че градските жени са по-опърничави и неверни и че е по-добре да напиша за селските хора, които цял живот вървят заедно, защото разкъса ли се връзката, то значи, че се разкъсва и животът им. Гледаш, вървят двама стари хора, крепят се един друг, с дума се крепят, хванати подръка се крепят, поболи се единият и си отиде, а другият, уж здрав и читав, уж до вчера нищо му нямаше, но нали му е премахната опората, държи се месец-два като пожълтял лист и в някой ден вятърът го отвее. Меря стойностите на казаните думи, обръщам ги от всички страни и се мъча да разкрия какво си е мислила мама, когато ми ги каза (ах, знам, че винаги едни лампи бляскат в ума ни, а съвсем друго излиза на думи!), мисля си и гледам подир майка и татко, вече възрастни хора, които вървят бавно по своя път, хванати подръка. Походката им е равна, отмерена, затруднена от тежестта на годините; погледът - спокоен и загледан в далечината, там, където се губят очертанията и землищата на Чапляка. Те се държат здраво един за друг, чужди на изкуствения блясък и измами. Пътят минава край създадената от ръцете им красота. Отляво гледат синкавочерните очи на къпините, като тия на внучетата, по-нататък - преораните угари, от които скоро е събран земният плод. Вдясно от пътя ще светне личице на дюля, след него - изморените тела на лозовите главини и дърветата на Гориняка, по чиито листа са разсипани всичките разцветки на жълтото и червеното.

Вървят двамата, долепени един до друг, увлечени в спомени и равносметки, отдалечават се повече, а фигурите им се смаляват. И само в спокойствието на очите им можеш да откриеш смисъла на живота. От попуканите им корави ръце, от побелелите коси и изморени вече сърца мога да изстискам, ах, какви спомени мога да изстискам. . .

И ти, драги читателю, можеш да изстискам спомени за себе си, защото от всички нас, бавно и полека, рано или късно забелязани, си тръгват един мъж и една жена, хванати подръка.

Така си мисля аз, като стоя на завоя и гледам подир отдалечаващите се силуети на мама и татко.

А те вървят, вървят, без да говорят, всичко е казано помежду им, само очите се взират ту в далечината, ту в пътя с храстите и прегорелите треви, есенните листа и цветя. Ей я на пътя колибата на дядо Еньо, покривът й се е изкривил като калпак на пийнал човек, а пред плетената вратичка е подреден наръч дърва. Мама поглежда към татко, в очите им святка искрица и тоя наръч дърва я разпалва пред очите им. . .

 …Един бедняк с очи и сърце търси славеевия глас в романтичната къща на левия бряг на Ботуня, останал без бащина радост. Зимните виелици смразяват романтичния двор, а набраните нощем от бедняка цепеници в Гориняка го стоплят. Сгрява го и буйният перчем, и хубостта на бедняка. И се оплита една магия. . . В тъжен ден тя ще се разлее по всички улици, ще вика любопитни глави на врати, и прозорци:

Кметове,   стари   бирници,
като   ядете   и   пиете,
пада   ли   ви   на   сърцето,
че мен  ми   на  сърце не  пада,
че  ми  е Стоян   затворен
във врачанските затвори. . .

 И пак вървят, защото песенната мъка ще започне малко по-късно, а тук продължава още магията, скритите погледи и мъжки съперничества; после четири мъжки ръце понасят във въздуха песента до колибата на бедняка. (В нашия край е обичай да не оставят песента да върви по земята до новото си гнездо, да лети.)

Вървят. Все нагоре вървят. Жужат дребни мушички из въздуха, летят на ята и се гонят. Ту се задигат нагоре от едната им страна, ту свият надолу от другата. Непрекъснат въртеж от издигания и падове.

Упорита черна мравка мъкне към своята мравчена колибка малко бяло зърно, прилично на яйчице. А там други малки мравчици сноват наляво-надясно, гонят се, играят.

- Виж. . .

И пак отиват в годините. Една усмивка връща времето, когато се роди първият юнак, после вторият, третият. Що песен и приказка изля магията и колко радост донесе в славеевото гнездо. Радост н мъка, която гонеше бедняка по всички фабрики и обекти и го връщаше по два-три пъти в годината, с неизменния празник - червени ябълки през зимата и мокрите възглавници на мама…

Вървят, хванати подръка, все по-бавно вървят, колко му остава на баира. Ей, в очите им се ветрее отляво синият байрак на язовира. И тая синева ги отвежда при първия син - капитана на кораба за далечно плаване, с който мислено са пропътували всички земи, съществуващи и несъществуващи. И за втория мислят, който сега управлява атомна електроцентрала. Как да забравят нощите, хилядите, в които виждаха своя левент, поел най-голямото кормило, а за тях и най-страшното, което има светлина като тая на слънцето. Майчице мила, и на атоми са ставали, и взривове са избухвали в сърцата им, от които са излитали милиони мушици и тяхното страшно жужене е отнасяло безсънните им нощи. После са цъкали с език, когато ги заведе да видят централата му, а то. . . същинска аптека.

И за третия мислят, дето сега седи на завоя и създава песни за хората.

Мислят за своя човешки живот, изпълнен с труд и мирис на тинтява, на равнец и теменужки, на прясно сено и топла угар. Хубав е този дом, създаден за един труден живот, затова е светло и спокойно в душата и очите им.

Вървят двамата, хванати подръка, виждам как са долепени един до друг, как повече и повече се доближават и се сливат в едно.

И вървят все нататък, докато стигнат чертата на хоризонта. В един миг ще я прекрачат и ще се изгубят.

 Тогава ще останат очите им,  в които сме ние.