Йордан Нанчев

„Идеи”- двуседмичник за литература, критика и обществени въпроси в светлината на правдата и свободата е вестникът, за който става дума в заглавието. Негов редактор и издател е Игнис Бохема. Това е най-популярният псевдоним на Делчо Василев - изявен публицист и литературен критик, за когото днес, уви, се знае много малко. И поради това, че е живял и творил в Хасково, и много повече поради наложените му репресии в продължение на десетилетия до неговата смърт през 1981 година.

Вестникът започва да излиза на 1 октомври 1931 година „при близкото сътрудничество на известните писатели и поети Антон Страшимиров, Людмил Стоянов, Йордан Ковачев, Георги Жечев, Иван Хаджимарчев, Борис Шивачев, Витош Таджер и др.”, както изрично е отбелязано в него. В първите два броя е обявена и програмата на „Идеи”. Накратко тя се състои в следното:  борба „против литературното търгашество, против глупците и продажниците, против лакейството и раболепието, против насилието и робството, против паразитите в културата и живота; за просвета на ума и развитие на съвестта, за солидарност и взаимопомощ между човеците, за новия, свободен човек, за обществено устройство, изградено върху  принципите на свободния и доброволен съюз, за едно ново човечество, възродено в духа на пълна справедливост и свобода”.

Още през юни 1931 година редакторът е във връзка с всеки от авторите, споменати по-горе като сътрудници на вестника, с изключение на Борис Шивачев. Ето защо -  пък и с оглед темата на тази статия - е интересно кога и как се е запознал именно с него. Въз основа на косвени сведения може само да се предполага, че научавайки за житейската участ и творческото кредо на Шивачев, заявено в неговите книги и други публикации, редакторът на „Идеи” Делчо Василев е открил в тях сходство със своя свободняшки, безвластнически мироглед, със своите собствени възгледи за света и за литературата. Вероятно това е станало повод в писмо или чрез общи познати да се обърне за сътрудничество към този брат по перо и по душевна нагласа. И което е още по-естествено - да намери адекватния отклик, както личи от една пощенска карта с дата 10 септември 1931 година, в която бащата на Борис Шивачев му пише дословно:

„П./очитаеми/ Г./осподине/,

По поръка на сина ми Б.Шивачев Ви пиша, че той е отнесен на лечение в Алекс./андровската/ болница-София  и сега при желанието си да Ви бъде сътрудник, не ще да Ви бъде полезен, докато се вдигне на крака”.

Този е засега  най-ранният автентичен текст, документиращ връзката на Борис Шивачев с Хасково. Писан е още преди  да започне издаването на „Идеи”, когато Д. Василев е редактор на хасковския  всекидневник “Утринна поща” и помества в него книгописна бележка за романа на Шивачев „Изобретателят” и за сборника му с разкази „Сребърната река”.

От друга пощенска карта(16 ноември 1931 година) на бащата Константин Шивачев става ясно, че в тази бележка цената на едната от книгите  била сбъркана.

„След като коригирате книгописната бележка - пише подателят - бихме желали да я видим още веднъж в колоните на „Идеи”.

По-нататък бащата благодари за „ласкавото” писмо и пак потвърждава обещанието на сина си за сътрудничество, но обяснява:

„…Син ми е на легло и не може да пише. Въпреки това в него кипи голям духовен живот. Понякога мислите му напъват навън. Тогава той е принуден да диктува. Така са се явили някои статии, които сте срещнали в „Литературен глас” и другаде”.

Следващото писмо с дата 16 декември 1931 година е написано отново от ръката на Шивачев-баща, но е диктувано от сина му и подписано от него с върховни усилия, както личи от самия автограф. Текстът е следният:

„Драги Д. Василев,

Радвам се, че сте имали идеята да задържите критиката за настоящия брой. Така, може би, ще излезе нещо като „специален”(!?). С това си писмо Ви изпращам исканата статия, а също и кратки биографични данни. Биографичните сведения може да ги използвате така, както са или пък да скърпите едно интервю. Нещо като „Един час при”… Разбира се, това ще го направите, ако имате време и настроение. Колкото до клишето, изпращам Ви го в отделен пакет. Няма нужда да заплащате стойността му, а бих Ви помолил, след като си свършите работата, да ми го повърнете. Още една молба, ако може от този брой да ми пратите 4 или 5 екз./емпляра/. Другарски привет. Борис Шивачев”.

„Специалният” брой, за който Борис Шивачев говори с известна самоирония в писмото си наистина става факт, но за жалост, освен специален, той е и траурен, защото излиза след смъртта му. За него обаче - малко по-късно.

Статията, която се споменава в писмото пък е озаглавена „Свобода на мисълта и словото”. Отпечатана е като уводна в бр.5 на в.”Идеи” от 1 януари 1932 година.

„Мисълта никога не е била поробена и не ще бъде - се казва в нея. - Нещо повече дори - човекът сам не е господар на своите мисли, които се раждат спонтанно. И все пак докато е затворена в човешкия череп мисълта не е сила, но превърне ли се тя в слово - устно или писмено - няма нищо по-силно и демонично от нея. Има светли и красиви мисли, но има и „тъмни”, „черни” мисли и слова, които са като „микробите на заразна болест”. Те поразяват, „смазват бедния и отруден народ”. И тогава „прогърмяват светлите и буйни слова на свободняците”.

„Държавниците винаги са разбирали могъществото на словото - се казва по-нататък в статията. - Но те като че и до днес не са разбрали, че словото не може да бъде победено по друг начин, освен чрез словото…една мисъл може да бъде победена само от друга,  по-бляскава и по-силна…

С това наше заключение насилниците никога не са били съгласни. И заради това те са създали цензурата и разните закони против словото, печата и събранията. Колкото един режим е бил по-тъмен, толкова законите против словото са били по-драконовски. - И обратното.

Какво да кажем за България? Едно време имахме една красива конституция. Тогава се тупахме по гърдите и искахме да минем за белгийци на Балканите. 9-то юнците създадоха Закона за защита на държавата. Създадоха и една строга цензура. Знае се защо и  против кого се създадоха тия закони. И въпреки смяната на режима, въпреки бомбастичните обещания на „новата” власт, тези стеснителни закони за мисълта и словото продължават да тегнат върху нашата черна действителност, за срам и позор на „демократичните” управници!

Но нека светлото и буйно слово на свободняците бъде на своя пост! Нека то разяжда и убива всяка тъмна мисъл на насилниците!”.

„Клишето”, за което също става дума в писмото от 16 ноември е графична рисунка на отворен гроб, пълен с черепи и протегнати нагоре ръце като пламъци. Текстът отдолу гласи „Мъртвите викат за амнистия!”. Не е чудно при това, че то е пратено „в отделен пакет”, а не заедно със статията, с която е в пряка връзка.

На 22 януари 1932 година, само осем дни преди смъртта си, отново диктувайки на своя баща, Борис Шивачев „написва” и второто си лично писмо до Делчо Василев:

„Драги Василев,

Получих ласкавото Ви от 8 того. Получих още 5-тях екземпляра(бр.5 на „Идеи”) и клишето. Не мога освен да благодаря за  възторга, който чувствате към моето творчество и личност. Изпращам Ви една нова и оригинална статия за вестника. Вярвам, че ще бъде поместена като уводна.

Сега друго. Бихте ли се нагърбили с пласирането на известно число екземпляри  от „Изобретателят” и „Сребърната река”? И по колко именно? Отстъпката 30%  може да остане за Вас или да я направите на ония, които ще купят книгите.

Не знам дали ще ме разберете добре. Мойто желание не е да правя търговия, а преди всичко да проникна сред масите, между народа. В очакване отговор приемете моите другарски привети! Б. Шивачев”.

Отговор обаче той не дочаква. „Отговорът” са съболезнованията  на Делчо Василев до близките му, а малко по-късно и специалният траурен брой на в.”Идеи” от м. март 1932 година, в който изпратената „нова и оригинална” статия на Б. Шивачев, за която той пише в последното си писмо до своя хасковски съмишленик, е разбира се на уводно място,  според изричното му жалание. Тя е озаглавена  „Космополитизъм и литература” и е интересна и значима не само поради това, че е може би последната творба на автора, но и защото сама по себе си е акцент в цялостното историческо развитие на литературната ни мисъл.

Според Шивачев българският писател трябва да тръгне по света, да опознава хората и живота по цялата земя, трагизма и неволите на този живот. Той (писателят) не трябва да се задоволява само с това, което вижда около себе си, а трябва да търси героите си и събитията много по-надалече, в необичайни, непознати ситуации, които да обогатяват неговото светоусещане, а оттам и емоционалното въздействие на пресътвореното от него. Разбира се, навсякъде, където той пътува, за когото и да пише, не трябва никога да забравя, че е българин, не трябва да изневерява на националната си самобитност.

„Космополитизмът ще освежи българската литература. -пише накрая Борис Шивачев. Той ще й отвори нови хоризонти”.

А след това пак подчертава:

„Разбира се, това съвсем не значи, че в българската литература не  трябва да се твори нищо върху живота у нас.  Напротив. Българската литература, както и всяка друга национална литература, ще си остане главно изразител на скърбите и на  радостите на своя народ. И ако тук става въпрос за космополитизъм, то е като за едно течение, което може да даде нещо значително и в нашата литература. Да я освежи. Все пак ние и като космополити ще си останем българи. Ще си останем синове и внуци на овчари и земеделци. Ще си останем примитивни и оригинални. Разбира се, това ще стори големият български писател, който затворил своята родина в гърдите си, ще обиколи земното кълбо и ще я покаже на всички раси”.

Ето това, според автора на статията, трябва да бъде и стремежът на писателите ни. Но този стремеж, за жалост, е чужд на повечето от тях, които предпочитат да хленчат пред вратите на Министерството на просвещението за финансова помощ. Затова нашата литература няма да спечели нищо от тези „доморасли писатели с дребни и деи и ограничен хоризонт”.

Въз основа на казаното може да се посочи, че освен като скитник- космополит и едновременно с това горещ патриот в живота и в своите художествени произведения,  Б. Шивачев се проявява и като теоретик на космополитизма. Този факт, струва ми се, досега не е отбелязван от изследователите на литературното му наследство. Или, ако е бил споменаван, не е бил открояван с необходимата решителност  и категоричност. Наистина том първи от съчиненията на Шивачев, издаден през 1947 тодшна под редакцията на Николай Йончев е озаглавен точно така -„Космополитизъм и литература”. В него е включена (с.65-69) и едноименната статия от „Идеи”, но без никакъв коментар.

Дженю Василев в своя литературно-критически очерк „Борис Шивачев” (София, Български писател, 1976) също цитира статията, но твърде плахо, подборно и с уговорката, че всъщност  космополитизмът или „по-конкретно онова съдържание, което се влагаше при идейно-естетическата  квалификация на творчеството на Шивачев, сега до голяма степен се покрива със съвременното понятие за интернационализъм”. Обяснимо е защо. По същите причини Василев не посочва в книгата си кой е и какъв е редакторът на „Идеи” и къде е издаден вестникът. А как се е стигнало до отпечатването на статията в него може и да не е знаел. Нито, че оригиналът й днес се съхранява в Хасково.

Написана преди повече от седемдесет години тази статия и днес е „нова и оригинална”. Нещо повече - тя е още по-актуална сега,  във времето на промените, които изживяхме напоследък и които все по-широко ни отварят пътя към Европа и към света.

Паметният брой на „Идеи” съдържа още  текста на писмото, което преди малко цитирах, портрет на Борис Шивачев,  една поема, посветена нему от Д. Василев, както и статията „Певец на свободата”. На цели три колони от вестника в тази статия редакторът очертава творческия облик на  покойния като „голям белетристичен талант”, като „голям художник на мисълта и словото”, „новатор в областта на литературно-психологичното изследване и творчество”, като „първия български писател-космополит”, като „талантлив познавач на испанската и южноамериканската литература”, като „даровит публицист и вдъхновен борец за обществени права и свободи, един пламенен изобличител на лъжата, раболепието, подлостта и мракобесието”.

Във връзка с този  критически анализ може да се отбележи, че по-късно Делчо Василев е автор и на още няколко литературно-критически статии върху творчеството на Борис Шивачев, печатани  във вестниците „Утринна поща” и „Хасковски глас”, в столичното списоние „Компас” и пр. Последната, озаглавена „Литературното наследство на Борис Шивачев”, е включена във възпоменателния сборник  „Борис Шивачев”, издаден през 1947 година под редакцията на Пеньо Русев и Николай Йончев. Предговорът към второто издание на „Сребърната река” (1947) също е дело на Делчо Василев.

Траурният брой на „Идеи” съдържа  и трогателно искрен некролог, съчинен без съмнение, пак от редактора и подписан „От приятелите, Хасково, февруари 1932 година”

В него между другото се казва:

„…Скъпи друже, ти искаше да прегърнеш света и с усмивката на душата си, да възродиш душите, с пламъка на сърцето си да запалиш всички сърца…Ти имаше да казваш толкова неща на света, да му завещаеш толкова идеали…Защо изпусна гордото си знаме? Ти бе защитник на слабите, приятел на гладните, преследваните и бездомните, враг на робството…Кой сега ще вълнува, разпалва, вдъхновява? Кой сега ще възпява Скитничеството, кой ще ни разказва за волния вятър на Пампасите, за светлия лик на Свободата? Почивай самотен в студения си гроб, другарю и Поете! Над теб не ще  ронят сълзи ни музи вълшебни, ни деви прекрасни, ни скръбно ще въздишат ясписови флейти! Само волният вятър на Пампасите ще търси бездушно твоя волен дух, за тебе ще тъжи Свободата и ние - твоите другари”.

Смъртта на Борис Шивачев не прекъсва кореспонденцията между неговия баща и Делчо Василев. Тя продължава чак до средата на 1936 година и съдържа любопитни и важни сведения за писателя и за родителите му, за неговата сестра и за брат му, за издаването на „Писма от Южна Америка”, за някои негови снимки, за съдбата на литературното му наследство, за разпространението на книгите му, за някои публикации във връзка с годишнините от смъртта му, но те вече са извън тук поставената тема.

И все пак ето поне едно писмо (от 12 февруари 1935 година), в което се съдържат преки и твърде интересни данни за детските и ученически години на Борис Шивачев. То е по повод една от публикациите на Д. Василев в „Хасковски глас” (бр. 14 от 2 февруари 1935 година) и има следното съдържание:

„Драги Василев,

Трогнати сме от това, което сте писали в „Хасковски глас” за покойния ни мил син. То ни създаде нескрита утеха при спомена за него след 3 год. от смъртта му.

Сродните души се сближават. Те се разбират. Те се познават.  И преценката от Ваша страна като че ли изхожда от най-близък до покойния, който разгръща и чете най-малките гънки от неговата душа. Съзира всичките му помишления и прониква в неговите мечти и въжделения до най-големи подробности.

Борис още в детството си бе възпитан в строг морал от високо нравствената негова майка. Добра домакиня, любознателна - не суетна и силно привързана към дома. Като първа рожба той е расъл под големите грижи и внимание от наша страна. До постъпване в училище той не познаваше улицата нито можеше да причини някому страдание. Избрани другари и роднински деца са били дворната му компания.

В първоначалното училище, лъган и мамен от лоши другари, е питал майка си що е лъжа? И когато му е  уяснено, силно се е възмущавал като е говорил с детска наивност как могат да лъжат и мамят ученици. Най-малките постъпки и действия са следени от майка му. Сам той е бил най-откровен пред своите и  другарите си. До свършване на гимназията той не знаеше да премълчи ни една от своите постъпки. Независимо от уроците и домашната работа, която  вършеше, той беше широко любознателен към самообразование.

Направо от ученическата скамейка попадна в бурите на живота. Въпреки желанието ни, преди заминаването в Америка, стажува като работник в керемидарска работилница. От Америка редовно и често кореспондираше, тъй както беше обещал.

Още повече знаеше колко много ще се тревожат дома, който много обичаше. След връщането си от Америка(1924 г.)  до последния час майка му денонощно бдеше над него. За нея светът бе чужд.

Тия няколко реда са достатъчни да го характеризират. Пиша ги, че Борис силно Ви интересува.

Не Вий, но ний благодарим за старанието. Във Вашето лице виждаме един високо благороден характер и достоен негов другар с големи заложби. Достоен за почит и уважение.

Нека съдбата Ви закриля за много години да работите така усърдно за величието на България и гордост на света. Нека Вашето име мине пределите на Отечеството и далеч понесе славата Ви!

Пътят, който следвате  е трънлив, но славен. Борис до издъхване следва същия път и си остана идеалист. Хвала на неговите другари, които го следват! Въпреки че не Ви познаваме, ние всички от дома стискаме ръката Ви и изказваме още веднъж от сърце нашата благодарност”…

Тези бащини слова са достатъчно красноречиви и не се нуждаят от коментар. От тях най-добре може да се съди за морала и душевната чистота на двама от достойните творци на българската литература. Както, уви, и за тяхната вчерашна и днешна незавидна участ!

Тексът е  четен на Национална конференция по случай 90 години от рождението на Б. Шивачев  в Плевен -17 април 1992 година.