Тошо Лижев

Тези двамата сякаш го преследваха.
Есенес високият все клечеше зад дългия бамбуков прът на въдицата си в края на мостчето пред северния плаж. По-дребният стоеше зад него и непрекъснато дърдореше. Дъжд, вятър, вълнение - всеки делничен обед ги заварваше тук. Не беше се питал какви са, ходят ли като него на работа в някоя душна канцелария, имат ли жени и деца и кога се свъртат в домовете си - просто ги забелязваше. На два-три пъти се опитаха да го заговорят. Той отвръщаше едносрично, или се правеше, че не чува. Не му се приказваше нито с тези двамата, нито с когото и да е. Мернеше ли познат, отдалече го заобикаляше. Никой не му пречеше, дори се чувстваше по-добре, когато виждаше на брега повече народ, излязъл да поотпочине и подиша чист въздух; имаше ли други, и той беше по-уверен в привичката на обедната си разходка. И все пак хората го смущаваха. Изпитваше притеснение, почти срам, задето всеки ден идва тук не да си отдъхва - работата не го уморяваше, - а просто така, по детински, без да мисли, да се зазяпва в белите „зайчета” на вълните и в гънките на пясъка, да гледа към нос Галата, чийто неизменен силует долавяше с някакво незнайно сетиво дори в мъгливи дни - на същото място, винаги един и същ пред вечната капризна променчивост на морската стихия.
Тези два часа се бяха превърнали в най-скъпото му нещо. През тях той забравяше фактурите, ведомостите и отчетите, които иначе не го теготяха, забравяше, че в къщи го чака свадлива жена, към чиито дертове и капризи отдавна беше притръпнал, забравяше дребните си неприятности, тъпканицата в автобуса, чакането по опашки, енцефалита на единственото си дете - голямата му обич, която щеше да остане безгласна, прикована към леглото и уродлива до неизбежния край на бавното угасване, дето все не можеше да повярва. Забравяше, че се казва Славейко Лечев, по прозвище Блейката, счетоводител с феноменална памет и бързосмятаща глава, която шумната „Аскота”, колкото припряно и сърдито да тракаше, не можеше да изпревари - единственото предимство на машината бе, че тя не бъркаше, а той правеше понякога грешки на най-лесното, непростими и за първолак грешки. На брега всичко това не съществуваше за него. На брега имаше измити от вълните камъчета, чайки и вода - голяма ненаситна вода, която сякаш го разтваряше в себе си.
Един единствен път изпита желание да заговори тези двамата. Високият беше изтеглил със спининга си едра колкото паница писия. Пльосна я зад гърба си на мостчето с нехаен жест, като че ли все такива хващаше. Рибата широко, жадно отваряше уста и хриле, трепереше и се гърчеше отчаяно на сухия цимент. На Славейко му се прищя да попита не му ли е жал, ала премълча. Дребният, наглед доста по-млад, приятел на рибаря вдигна писията и я заоглежда. Високият се приготви да заметне, оловната тежест чукна по темето ниския и той подскочи. Рибата се изплъзна от ръката му и цопна във водата. Двамата се развикаха и затюхкаха, а Славейко беше готов да подскача, едно почти злорадо чувство на задоволена отмъстителност го изпълни. Иначе той не даваше ухо на приказките им, не заничаше както всички останали безделници, в брезентовата торба, не следеше връхчето на бамбуковата пръчка, а мернеше ли му се игривата тръпка на изтегляна от водата риба, отместваше поглед към хоризонта.
Дойде зимата, брегът опустя, а двамата си останаха. Техните фигури ту му се изпречваха в някоя тясна алея на морската градина, ту го сепваха, появили се изневиделица на стълбите над плажа, не минаваше обедна разходка без да ги срещне. Славейко си мислеше, че е свикнал с тях, а неусетно ги намрази. Отпърво не осъзнаваше това чувство, защото не беше му познато. Таеше неприязън само към един човек, към жена си, но сам не си я признаваше, търсеше вината в себе си. Втълпяваше си, че тези мъже не са му сторили нищо лошо, че не са му неприятни, но се стараеше да ги отбягва. Няколко пъти се върна покрай природонаучния музей, чак през местността Салтанат и закъсня за работа. Четирите жени в счетоводството не го упрекнаха, с дума не намекнаха за изписаната така ясно по лицата им изненада. Ако бяха поне помърморили, може би всичко щеше да мине и замине, ала Славейко се измъчваше от мълчанието им. Тъкмо в такива дни правеше наивните си грешки.
Когато в залива се появиха немите лебеди, беше навалял сняг. По тънката, още девствена пелена крачеше забързано към откоса на високия бряг между офицерския и северния плаж. Всяка зима лебедите се появяваха на това място, стига да дойдеха. А че са дошли, знаеше от радиото - чу го сутринта в претъпкания автобус.
Морската синева се процеждаше отдалече между оголелите, тук-таме приведени от задържалия се сняг, клони на дървета и храсти. Водата се беше кротнала, гладка и необикновено светла. Последните метри Славейко измина бегом. Спря на самия ръб на откоса.
Бяха три. Плуваха на десетина метра от брега. Белите им грациозни тела изпъкваха сред дузината тъмни дребни патици, които пъргаво щъкаха насам-натам и се гмуркаха. Наредени една зад друга - двете предни по-близко, а третата по-навътре в морето - големите птици се придвижваха едва-едва, без външно усилие, спокойни, невъзмутими, с едно величествено безразличие към околния свят.
Стаил дъх, Славейко Лечев ги гледаше. Гледаше ги без мисъл, без чувство. Долавяше само притеглянето на една тъничка нишка, която го връзваше с лебедите. Дълго, много дълго трите светли птици - три бели цвята - пътуваха към него и той се носеше към тях, олекнал, безтелесен, сам превърнат в цвят, в частица от вечността. Една капка падна на бузата му; нейното докосване го сля напълно с хладното спокойствие на безбрежната морска шир. Не забелязваше подалото се плахо иззад облаците слънце, не забелязваше как снегът се топи и олекналите клонки на дръвчето до него се възправят, как брегът бавно, но сигурно потъмнява. Очите му преливаха от белотата.
Сепнаха го стъпки. По пътеката покрай пейките идеха двамата - високият възрастен мъж и другият, по-дребният. За пръв път от месеци появата им не го смути. Само го изтръгна от унеса, върна го на високия бряг, накара го да усети твърдта под нозете си. Тези две сенки, следвали го напоследък неотлъчно, досаждали му с неизменността на своето присъствие, сега неусетно се свързаха в съзнанието му със силуета на нос Галата - вечната, непоколебима, все една и съща скала. Славейко отведнъж почувства разстоянието между себе си и бялото видение долу. Стана му малко тъжно, но и радостно, защото те бяха истински тези три птици. Той осъзна цялата им обикновеност. Лебедите бяха по-дребни от събратята си в зоокъта, нещо унило-примирено имаше в тяхното наглед величествено спокойствие. Водата, укротила вчерашния си бунтовен порив, утаила гнева си, се нежеше в бледосинкавата си равност. Необичайната пълнота на затишието подчертаваше присъствието на птиците. Станали отведнъж делнично обикновени, те го привличаха още повече.
Слухът му долови как високият и дребният избръскаха снега от съседната пейка, а после седнаха.
- Кой каквото ще да казва, сафридът е най-вкусната риба. Моят комшия го прави маринован. Да си оближеш пръстите. Наредил е в мазето двайсетина петлитрови буркана, ако не са гостите ще му стига до пролетта, докато излезе грацата. А пък грацата, аверче, хич няма какво да й чистиш, хвърляш в тигана и си гледаш кефа. Де да имах поне гумена лодка. Много са скъпи. Аз съм кутсузлия. Хай съм си купил, хай цяло лято риба няма да излезе. Подгони ли го леферът, сафридът бяга навътре, а с гумена лодка далече няма да стигнеш. Обаче съм си намислил една работа, трябва само да намеря стара тракторна гума. Ще я вулканизирам, ще й лепна за дъно парче от плажен дюшек и готово. По-миналото лято видях такова нещо на Дружба. Кибичим ние цяла нощ дупе до дупе на мостчето, заплитаме чепаретата, а един, гледам, седи в такава гума само на трийсетина метра от нас. Дойде на разсъмване, а взе над петстотин парчета. Тракторна, проста вътрешна гума. Я бракувана, я чопната отнякъде. А минеш ли без масраф, ехе…
- То и сафрид да няма, с гумата може да се влезе за кая.
- Аха. С гума и кая дава. Познавам един с моторница. Преди две години хвърлил къде Галата стари автомобилни гуми от външните. И се навъдила там кая, едни едри парчета, главите им като кантарски топузи. Сафридът, обаче, е по-вкусен. И се консервира, и на чироз стана. Маринованата бързо насища, пък и се разваля. Чироза с години го дръж, нищо му няма. Трябва ти само морска сол и малко оцет, с оцет се попръсква накрая, преди да го овесиш да съхне - да не го кацат мухите…
Все така, без да поглежда към двамата, по гласовете Славейко разбра, че повече говори възрастният. Другият, по-младият, поддакваше, вмяташе по някое и друго изречение, явно колкото да поддържа приказката.
Лек, едва доловим вятър лъхна откъм морето. Славейко оправи шала си. Но му студенееше откъм гърба. Вдигна яката на балтона си.
Долу двата предни лебеда бяха стигнали почти до брега. Третият, изостанал, сега изглеждаше като попаднал в плен, обкръжен от патетата. Дребосъците сновяха край него, гмуркаха се под него. А двамата мъже на пейката продължаваха разговорката си. Приказваше, всъщност, възрастният. Заслушан несъзнателно в гласа му, Славейко с недоумение съобрази, че са сменили ролите си. Обикновено бърбореше дребничкият, по-младият; приказките му бяха лекомислени, разпилени, редеше ги ей така, сякаш просто да е зает с нещо. В интонацията на другаря му, обаче, звучеше категоричност, безпрекословна увереност в значимостта на изреченото. Уловил тази подробност, счетоводителят се извърна към пейката.
В същия миг забиха тимпани. Звънна чинел, зави на пресекулки саксофон.
Стреснат, зашеметен от неочакваността и неуместността на тези звуци, Славейко Лечев не разбра отведнъж какво се е случило. Измина цяла минута, докато зърне на пейката между двамата черната кутия на транзисторен радиоприемник. Младичкият шляпаше длани по полите на балтона си в такт с музиката.
По-възрастният се позагледа в лицето на Славейко, бутна с лакът другаря си и кимна към счетоводителя:
- Трябва да му е лошо. Пребледнял си, бе момче.
- Остави го - рече по-младият. - Не ще да е пил достатъчно рибено масло като малък… Да сменя станцията, а? Между другото, в някои държави е забранено да се носят транзистори на обществени места. Глобяват. Във вестника го четох… А, ето нещо нашенско. Тъй-ръ-ръм-ръ-ръм… Във Франция май че беше, глобявали.
Дунавското хоро тресеше решетката на говорителя. Младичкият припляскваше. Възрастният отново се разприказва:
- Абе и французите не струват, и те са ливади. Уж културна нация, ама са балами. Миналата година през лятото водих балдъзата на Златните пясъци. Беше си още бяла като саламурено сирене, трябваше повече време на сянка да седи. Ама то място няма, все чадъри наредени и всичките заети. Намърдахме се до една французойка, любезна излезе. Тъничка такава, младее мадамата, още око хваща. Устата й се разчекнала до ушите, хили се, не я притесняваме, значи. Подир малко ми се изясни цялата й любезност. Скочи тя, очите й на кюфтета. „Пиер, Пиер” - не вика, ами се разтапя. Идва, гледам, този Пиер, с грапа, дето чистят пясъка, черен, черен, боята му отдалеч личи на мангото. Балами са французите, аверче, балами са, щом си дават парите, без да гледат. Какво му става на този?
Славейко Лечев бягаше. По стъпалата, по крайплажната алея, покрай стената, през широко разтворените врати на северния плаж - чак когато се озова зад оградата му, си пое дъх. Тук радиото не се чуваше. Двамата мъже не се виждаха. Славейко прескочи широката тъмна ивица от мидени черупки, изхвърлени още от есенния щорм. Седна на пясъка.
Беше позагрял и сега лекият ветрец приятно го разхлаждаше. Свали яката на балтона, разгърди се. Тук нищо не му пречеше да съзерцава лебедите, макар сега да се беше озовал встрани от тях. Тъкмо си го помисли и се разтревожи дали ще се прибере навреме в службата. Спомни си една отколешна грешка в тримесечния баланс и му стана обидно.
Зад гърба му нещо изхруска. Славейко инстинктивно се сви. Идваха о н и я. Слава богу, радиото не свиреше. Хрускането не се повтори, изглежда двамата бяха спрели до ивицата мидени черупки.
Лебедите се бяха раздвижили. Потапяха глави във водата и дългите им шии се скриваха до самото туловище.
- Какво ли кльопат? - обади се възрастният.
- Може само да играят - предположи младият.
- Каква игра, аверче, я има, я няма два грама мозък в главата си. То гледа да напълни гушката и да си опази кожата, друго не му трябва. За игра се иска барем малко пипе.
Младият заобяснява, че някои животни, че и птиците играели, когато им наближи времето да се чифтосват, даже танцували и то мъжките, за да се харесат на женските. Някои гадинки я вършели тази работа през зимата, тогава им било времето, та като родят през пролетта, на малките да им е топло. Не го правели за удоволствие, а за да могат да се чифтосат. В природата всичко е подредено, с цел става, само човекът го върши за кеф и когато му скимне, стига да го бива за тази работа. Възрастният доволно се разсмя и с една срамна за Славейко откровеност се похвали с мъжката си сила, заразправя някакво недавнашно свое приключение. Счетоводителят спотаено въздъхна. В този момент той ненавиждаше и двамата. Ако имаше смелост, ако имаше сила, щеше да ги изрита от плажа.
- Пампорджийка, бе аверче, пампорджийка, загоряла ти казвам - хихикаше възрастният. - Майката му е да й намериш цаката. Несваляема жена няма. Аз, макар да съм дърт, не придирям и на грозно посягам. Джиджи-миджи, гасиш крушката и готово, важна е бройката. Я гледай водните кокошки. Месото им, разправят било горчиво. Горчиво, ама като ги накиснеш в оцет за едно денонощие, става вкусно. Знаеш ли как ги ловят? С кукичка, бе, като рибата с кукичка…
Славейко затисна ушите си.
Нечия обувка хрусна в мидените черупки. Двамата отзад дружно и самодоволно се засмяха. Нещо рязко, отсечено затрака. Славейко крадешком изви глава. Младичкият, ухилен, подрусваше две топки, вързани на шнур. Счетоводителят притисна още по-силно длани към ушите си, но чаткането проникваше и през тях.
Тракаше ръчната сметачна машина „Аскота”. Шушукаха четирите жени в счетоводството. Гълчеше пискливо с тъничкия си глас жена му. Звуците го връхлитаха отвсякъде, отвън и отвътре - шибаха го болезнено, отнемаха дъха му. Той опря ръце в пясъка, скочи и се втурна в морето.
Преди да нагази, видя как лебедите бавно и тържествено се отдалечават навътре.
Счетоводителят Славейко Лечев, по прозвище Блейката, усети мокрота в обущата си. Спря. Погледна се в нозете, покрити до над глезените от водата.
Тя беше ледено студена.