Людмил Рашев

ПРОЗРАЧНО МАСТИЛО

Сякаш някой развърза чувала от прашно зебло на небето -
рукна порив от водни зрънца - като стъклено жито,
и по сухите улеи - олуците на селцето,
с нежен шум воденичен кристалното зърно заскита.

Сякаш някой - след него - вароса с мастило прозрачно
овехтялото дъно - сур, олекнал таван на чувала,
а въртеше се плавно старинният хромел - земята:
бе сънят набрашнен с нереалност и пара.

Сякаш някой - накрая - абата мливарска изтупа -
цели в стъклен паспал заблестяха листата:
а денят все така, монотонно усмихнат сънуваше
и все тъй се въртеше старинният хромел - земята…

Ще се промъкна тихичко край з л о б а т а

и ще приседна, плахо - като облак
в неподозиран ъгъл от съвремието.

Където дълго не е стъпвал никой.
Където черна цъфнала коприва,
бял трън, репей и забрава никнат
и сенките са едри като биволи.

И - дълго - дълго ще лежа - забравен
като надгробен камък зеленясал -
зает единствено да наблюдавам
как вижда петънце небе тревата…

И никой - само есенното слънце,
едничкият останал мой приятел -
със разтревожен вид не ще претърсва
вселената, сърцето си и стаята ми.

Едничко - есенното меко слънце
през сенчеста пролука ще надникне
и с джобното си кръгло огледалце
ще ме принуди да му се усмихна.

В кръвта на народа ми - думи за писано село.
В паметта на кръвта - построено от думи - селце.
Мълком - дума по дума - от душа на стопанин градено:
живи думи от живо вградено сърце.

Ой, кръв моя - родино на думи старинни;
ой, ти, село - мой древен езически бог,
причести моя грешен живот с хапка хляб, с глътка вино,
с блага дума и с полъх от полет - висок…

(Реверанс? - ресто: - транс: - ресто: - гордиев възел от утре и вчера,
завързан в съдбата ми точно на мястото днес! -
нощ е в мрака на знака - и - опипом, с недоверие
идат думите днешни, патинирани с векове.)

И аз - като в транс - назовавам - за утре - вчерашното:
назовавам маламени залези с врани коне,
назовавам кочиите с чергилата, сбруите прашни,
назовавам стъгдите, хората и хорската дреб.

Назовавам гергини в градини, ален стратор, калоферче,
назовавам имотни задруги и голи нивя,
назовавам съня край егреците, мандрите, копъра,
потъмнелите стубели и нетленната жажда за жад.

Назовавам: левентите, с нрав на аджери - и ведите,
причиняващи черна любовна магия с очи,
назовавам меда на целувката, месеца меден
и безкрайната мъка с вкус на пелин.

Назовавам - с очи разширени, прибързано, трескаво -
всеки миг назован като феникс да бъде спасен -
в прах от букви и срички се роди тази лудост за песен,
полетяла внезапно в горещия български ден.

…И т а к а,
с всяка казана дума, с всяко камъче, пуснато с устни
паметта на кръвта отбелязва обратния друм:
за да може селцето, построено от думи възкръснали,
щом е нужно, да стане олтар за молитва на ум….

Тромав и сур - като покрив асфалтов разперил
цяла колода антени - зловонни гърла,
пъпли полека срещу ни безсмъртният делник,
бавно, със мъка, но сигурно, пъпли към нас.

Гони го глад - по петите: от глад ненахранен,
всяка негова фибра постоянно реве - за курбан
и преглъща той - гладен, и преглъща той - все по-гладен,
защото - каквото погълне се превръща на глад.

И го храним, отсъпвайки, с кофички кисело мляко,
с куп плебейски тревоги, с омраза, с омълнена пот,
с фитирии го храним, с добитък и с неочакване -
с всяка страшна секунда от нашия кратък живот.

И го храним: със суша, с вода и с небе ежедневно -
съскащ смог от мотори лъщи до тракийско сребро -
като в пропаст за смет, там, в гърлата му чезне
всичко!, с равна присъда - едничка: за тор.

И го храним, задъхани вече, безплътни,
с барикади, с морета, с убежища: село и град,
дори с тези думи - зелени, откъснати пътем -
е мой ред сега да залъжа за миг този глад.

Ето, тромав и сур - като покрив разперил
цяла колода антени - зловонни гърла,
пъпли срещу ми безсмъртният делник,
бавно, със мъка, но сигурно, пъпли към нас…

Безстрастно си клечи съдбата - бабува тъй от памтивека
край земната утроба трудна, за да ориса бял светът -
немилостиво, като в клещи, със сухи пръсти тя човека
така изтегля към живота, че сякаш праща го на смърт.

Неумолима е съдбата - и затова е безполезно
да коленичи в теб живеца, загледан в нейните очи,
че нейните очи са нощни и в глъбините им беззвездни
безформен хаос бащиния дели с прадревен страх горчив…

Неумолима е съдбата - пуст зее храмът й порутен
и само любопитен странник тук мимоходом ще се спре
или над стволовете бъзе за миг невинна пеперуда
в безгрижие ще се полюшне и след секунда ще умре.

Безстрастно си клечи съдбата - както край кланица - месарят
и в омазнен тефтер оръфан с парче химически молив
тя свойте простички задачки със труд на глас едва решава,
но пред решенията грешни и бог дори е мълчалив.

Невинно си клечи съдбата - бунище за безчет поклони,
бунище за безчет курбани - и люпи печен слънчоглед;
и в проклетията й древна като сапунени балони
се пукат капчици от жлъчка и ситни перлички от мед.

Завинаги - неумолима, невинна, бясна и безстрастна,
но ако беше всъщност друга, тя нямаше да е съдба
и нямаше да бъде наша, и нямаше да е прекрасна
борбата за беда и радост - единствената ни борба…