Иван Есенски

ИСИХИИ

1.

Луната бе досущ като жълтица,
търкулната над Мухово откъм
ливадите на Балюва лъкица
през облаци
от нацъфтял салкъм,
през сладкото на времето, когато
невинна и добра като врабче
мълчеше очарована душата,
безсилна даже
звук да изрече
за синьото сияние на юни,
за плъпналия странен дъх край тях,
когато през тревите пълнолунни
вървяха те към летния си грях -
вървяха слепи те,
вървяха жадни
през облаците златен лунен дим -
и в този миг щурчето се обади,
и лумна в чест
на любовта им химн,
и стихна всичко живо пред певеца,
а те не забелязаха дори
как в синята вселена на синчеца
звездичката на песента гори,
как той самия вдъхновено свети,
в съдбата си жестока заточен
и не разбраха - аз ли бях щурчето,
и като стадо минаха през мен.

2.

Ще запаля свещта - нека тънкото пръстче да сочи
с плахо пламъче пътя из дългата сляпа тъма!
Да изпърха душата през тясното златно прозорче -
по-високо оттук, по-далече от тая земя!

Ще получи тя своя заслужен покой и разплата,
но преди да удари камбаната глуха за мен,
ще прилегна, ще взема в последна прегръдка земята,
преди в нейната тъмна прегръдка да падна смирен.

Ще заровя ръце в непрогледната пръст - в тая няма,
тая тежка и топла от секнали викове кал -
и ще чуя как хлипа и хапе забрадката мама,
а до нея баща ми сурово мълчи пребледнял.

Ще прошепна разкаян:
- Надви това време проклето,
ето вижте - и мен тая орис сега сполетя!
Как да върна мига, който мина веднъж през сърцето?
И живота ви - как, като няма обратна врата?

Ще се кая, че гледах безмълвен как злото се труди -
докато малодушно понасях неправди и злост,
наплоди се наоколо хрисим народец от Юди
и клечи търпеливо, и чака да дойде Христос…

Ще изстива земята, в прегръдката сняг ще навее,
ще поникнат напролет през мен и треви, и листа -
аз ще шепна, а тя ще мълчи - и така ще се слеем…
Докато догорят и угаснат сълзите в свещта.

3.

Заваля. А ми е още рано
да поема съдния си път.
Но защо черковните камбани
в Мухово на чумаво звънят?

Свършиха се сватбите - и нищо:
малко нежност, малко мокра сол.
Но защо над Гигово равнище
трета нощ припламва ореол?

Горе в буренясалата пустош,
гонени от завист и от глад,
родните си гробища напущат
сетните души на тоя ад.

Плаче звън, но как да ги примоля
и с какви лъжи, като не знам
как се плаща днешната неволя
с пепелта на вчерашния срам?

Кой не мина, той не ни прегази
и преви за вечни времена…
Вярно, че народът се опази,
но какъв? И на каква цена?

И защо ли питам тоя троскот?
Истината все ще загорчи,
щом и православния ни Господ
е отвърнал днес от нас очи.

Даром си предадохме земята -
няма де да боднеш стрък живот.
Звън вали и плачат небесата.
Но не сме народ.
Не сме народ!