Иванка Денева

Денят клонеше бавно към заход, затърсил пристан - да се прикъта, а неочаквано се залута: зад склона на планината или в гледеца на прекрасната непозната, която, неподозираща нищо, седеше в автобуса. Явила се пак, бе на път да се превърне в мит, неуловим и странстващ. А може би, самотен и един, мъжът я бе измислил - да му свети по неравностите на друма, изпълнил с блян самотните нощи по нещо, все неидвало и закъсняло, което, все пак, е могло и да се случи…
Тръпен и с невярващи очи, Солакът гледаше играта на цветове и сенки: слънцето, нащърбено, не бързаше още да се скрие, възмечтало сякаш да се прибере целокупно при невестата си. Над него се изви нимба от мед - да напомни на хората за голямото им божество, което ражда и поддържа живота. Лъчите трептяха, стелеха се благосклонно по билото, изменяха ъгъла и се сливаха в снопове, които изригваха причудливи сияния, и те напомняха за крехкостта на деня. „И на човешките чувства!”, помисли неочаквано мъжът й, кой знае защо, му захладня. Сетне светлините се протегнаха и навързаха като гирлянди, пропуснали златист сноп през замътени стъкла, които нехайна стопанка е забравила да измие. Но светилото бе тук, първенстваше над човешкия ден и не можеше лесно да бъде загърбено, готово да облъхне с надежда всичката живина.
Но друга любов за Солаков не идваше. Старата си бе отивала мъчително и дълго и той не беше сигурен дали и съвсем. Седеше в душата му като уж отболял, а неизтребим трън, който не можеш да изтръгнеш: докоснат, напомня за себе си с неповторимите хубави дни и утаилите се с тръпчива горчилка нощи. „Тия със зехир дано да са по-малко, чедо!”, казваше с надежда баба му Златина. „Че той, животът на чиляка, е като бобец шарен, момче, - с черни и бели зърна. Бройка ги човекът или му отпуща без ищах края, а кога се намери - черняците се множили и направили дните такива - тъмни!” „Ако ме питаш - и моят май е същият!”, помисли с тъга Стефан. Но изведнаж се сепна: „И защо: млад си, жив - жив, човече, - и това е главното!” Старците бяха отрастили челяд - деца и внуци, без назидание и тояга, посрещали войните и живота с крепкост и силата им се таи в тях самите. „Днешният човек е друг: мисленето му е закърняло и ампутирано за работи, сторени в полза на ближния и обществото така - от вътрешна потребност, без поза и по духовно въжделение. Вълчето време изпразни хората от потребности за благородство и алтруизъм: ако извършат нещо, правят го от тщеславие, в своя угода и често за черна себереклама. Човекът се смъкна нравствено надолу и там е голямата ни беда!”, угасна в главата на Солака.
И небесният повелител бе натъжен и сложи креещ фитил във фенера или намаслена хартия вместо стъкла. Светът помръкна - с готовност да полегне в разплетен полог, в който неочаквана безпощадност освети яйцата - там се мъдреха едно до друго зеленеещи в своята обреченост запартъци: на злобата, насилието и завистта, и над тях проскубана стара квачка ги къткаше да кротуват и се излюпят читави и здрави… Светът бе затрупан и вонеше в нездравата си мъртвина. Нещо повече: сам се бе превърнал в полугодно за живот пиле, под чиято черупка светеха ужасените очи на полуптица-полудракон, обезсилен изначално в своя полет… „Трябват му, Боже, високи каузи!”, заключи в мислите си Стефан. „Дай му, Господи, сили за това! „Да се възроди!” „Как?! - питаше неумолимият критикар в него. - Ти ли не знаеш, наивнико, че не нравствеността и моралът, а корпоративни интереси, икономически, главно на военно-промишления комплекс, движат този луднал и устремен към разрухата си свят?! По волята на малко повече от пръстите на едната ръка държави-„велики сили”. Няколко мастодонта - бивши и настоящи световни империи, управляват света, неизтребими в щенията и интересите си за господство, а каузите на екологията, премахването на глада или опазването на световното културно наследство са прояден от молци параван за лековерници, декорирал присвояването на милиарди! И малкият човек е често пешка без значение в световния шах или по-точно - покер, но от… сплотените по света хора ще дойде промяната!”
Ядосан и с намерение да остави другиму световните катаклизми, се стресна от бибипкане на мотоциклет: закован до него, човекът натискаше изразително клаксона. Но го стъписаха повече отсрещните женски очи: със сива есенна влага сред засенчени мигли, бяха застинали, разширени от ужас. Бог му бе пратил неговото непознато и възжелано момиче! В гледците преливаше укор и девойката не можа да сдържи ядните думи. Лицето й поаленя, руменецът избиваше на талази и се утаи около скулите. После страните побледняха. Сега изпъкна яркостта на устните, сякаш някой ги е мазал със сладък малинов сироп, но девойката не бързаше да ги оближе. Както и при първата среща, той можеше с часове да ги съзерцава, но сега е невъзможно, защото зениците отсреща подготвяха остри копия за него:
-Така ли лазите под колелата на мотиристите? Къде Ви е умът?!
Усети да го раздира най-естествения отговор, който архитектът искаше да изкрещи: „Във Вас!” И нямаше да е далеч от истината, но нещо изсмука желанието да възразява: изпита жад за покой и тишина - да седи и гледа, както дъбов лист застива привечер над замрели езерни води, занемял пред непосилието на залеза. Но и младото същество продължаваше да го гледа строго, след това направи най-непростимото нещо: отказа се да чака закъсняващото пак возило и тръгна с бързи крачки нанякъде. Стефан се намери неготов случаят да отнеме пак възмечтаната му любима, която и не подозира, че с чертите й е заспивал дни наред в самотните си нощи. Изведнаж от устата му излязоха думи, чужди за самия него: „Стойте! Стойте!”
- И защо? Да не съм престъпница?! Кой сте Вие?
- Аз ли? Ами… човек! Архитект!
- Виждам! Всичко! Това, че едва не се напъхахте под мотора! Но автобусът ми идва и този път не крещете подире ми!
И с иронично свиване на устните се качи в бумтящото возило пред очите на слисания Стефан, който пак остана на тротоара. За днес всичко му стигаше: срещата, смута, нескопосания разговор. Нещо го парализираше пред тази млада жена - първия път и сега. Ще бъде по-деликатен и настъпателен едновременно, надделял смута, който гризе душата.
През почивните дни се хвърли да дооправи вилата, построена на мястото на дядовата му къща. Уютна и с всички удобства, бе заковала последния пирон на раздора между бившите съпрузи. Жената на Солаков дълги години оставаше голямата му любов, съкровена и ненакърнима. „В началото и до… онова!”, уточни онзи упорит и немирясващ в него гласец. Да - до чертата на пустота и тлен, след която не остават илюзия и спомен… Затова искаше промяната повече от всичко, а тя терзаеше с паметливата роса на незабрава. Непоправимото бе сторено тук.
Стефан считаше съпругата си за „дар божи - от небето”, но промъкналото се напоследък настървение си проби път и сега. Преминатият праг крие познание, което наранява и след него боли, а някои трудно оживяват, без патериците да ги привдигнат дори. Човек иска да стане, поел светла просека, но новите криле не са заякнали, а старите, помлени, носят памет и като ревматични нозе болят: заради хлад и боязън от неизвестното. А нали силата е в това да поемеш риска на летежа и падането: те са неизбежни и жигосват неотменно живота, правейки го шарен и тръпчив! Душата му въпиеше хармония и покой, търсейки ги дори в детайлите на архитектурата или проекта върху чертожната маса. Ето, тази линия е почти като …тялото на Дария или извивката на раменете и хълбока й. Не, не това сега! Не тази натрапчивост, от която няма бяг, и той пада в… изнемога! Вече се е излекувал от нея! Остава извън… магическия й кръг! Чертите се смесиха, правеха причудливи фигури, движеха се неистово и не оставаха на едно място.Сетне изсветляха, почти да се изгубят, но нещо ги направи отчетливи и оживи материята, окръглена, а тя доби плът, заоблена и бяла.Та това са две тела: едното го разпозна, ставало неведнаж…негово, на Стефан, притежание, и той щеше да го различи винаги, несбъркал го. Другото го затрудни, а припадналият мрак сля линиите, които се сплетоха в… кълбо змии, увиващите се лъстиво и все… незадоволени докрай! Какво прави тук другото и все пак познато някак тяло: то напомня с нещо човек, когото е виждал, защото такива мускули не се забравят. Какво е това: случайност, мимолетна или обсебваща страст, дошла да отнесе и изпепели гнезда и привързаности? Говорейки за гастрол, неговата, Стефанова съпруга, бе гостувала в кревата на… братовчеда и приятеля му от детството Светлин! С него бяха расли, учили заедно и откривали света, обречени на вечно другарство, което една лъстива плът - на жена му, бе направило преходно и мимолетно. От този миг те, братята по минало и дух, ставаха врагове. Тя бе сторила това с братовчеда му, но още по-страшното - на дядовата му земя и в неговата къща, където се бе състояло… поредното „турне” на актрисата. Животът ни праща страшния миг на „излишни хора”, а човекът не е готов никога за него. Те бяха прескочили него, Стефан, и зачертали от живота, от миналото и паметта..
На отсрещния бряг светеше есенната влага, но и ласката в зениците на непознатата. Предстоеше дългото завръщане на Стефан при себе си и другите…