Георги Майоров

Беше през есента на миналия век, когато мъгливият листопад на соца в началото на 90-те години пося на книжния ни пазар някои от класическите романи на Запада, които не се бяха проврели под Желязната завеса. Скоро обаче ,,Брулени(те) хълмове” обрулиха в нашата духовност всичко мило и родно. Книжният пазар с широко отворено гърло се развика от рафтовете колко хубави са бестселърите като ,,Греховете на светците” на Сидни Шелдън, при четенето на които нормалният българин не може да надмине рекорда на Манилов - четиринадесета страница, но след като така настоятелно му се препоръчват като топло шотландско уиски, защо да не се насили още малко и да го изгълта докрай. И се юрнаха гладните мозъци след тази лъжа - дано поумнеят и обогатеят. Така българската книга отиде на битака, след като от учебниците бе изхвърлена дори българската класика. Била остаряла, не влизала в компютърните глави на младото поколение, то не можело вече да чете и да запомня подобно елейно слово и какво ли не. Въпреки това, наред с шумния парад на политическите и кървавите романи, на романите на бруталността, безпардонността и натуралната любов по целия свят, на тайните служби и глупавите загадки, се появиха и излизат, слава богу, и стойностни български книги. Особено в началните години на настоящия ХХI-и век. За тях обаче трудно се извисява глас. Няма да възхвалявам като ,,меката Пещерска топлина” една от тези книги, защото е тръгнала от другия край на Родопите и защото не опива тялото, а омайва душата. Любознателният читател ще я познае.
Любопитно и паметливо момче от село Дюлица, Кърджалийско, тръгва с попуканите пети и ,,окатранените” пръсти на майка си, с тютюневите устни на баща си, пораства с бледите от страх лица на сестри и братя, в града се изучава и става доктор, но не в медицината, не и в науките. Това момче става доктор по онова невидимо нещо, което се нарича дух, душа, душевност. Доктор на духовността. И започна да бере… Какво? - ще попитате. Диви пчели, естествено. Какво друго да бере от единствената нива, останала от баща му след грабежа на поземлените комисии. Но тук има много цвят, много дъхави билки, има божествен аромат. Това кара дивите пчели да се опитомят, а на него дават шанса да тръгне по света с позлатеното от тютюна перо, боднато му на ревера като китка от магическата планина на Орфей. И както признава той сега, ,,половината живот мина през тая нива (най-хубавата в Дюлица), останалата половина хукна накъдето й видят очите, а няма на кого да се ожалиш”. Каква тъжна и поетична картина! Не да я оплачеш, а да я ,,ожалиш”. Защо? Защото и в широкия свят “Библиотека(та) за двойни ремаркета” е пълна с ,,екшън-културата”, с американските филми, които омръзнаха на всички като съветските преди, но сега пък няма руски. Свят от хора с дипломи и много чужди езици, които обаче не знаят правописа на българския език, които ,,бъркат думите, а повечето не са наясно и със значенията им”, а мечтата на ,,Прекрасната Ася” е претворена от бронз за вечни времена в един следобед с цвят на отлежал коняк в ,,Булонския лес на Борисовата градина”. Свят, в който ,,животът е един ден”, който вече не съзнава ,,страшното отмъщение на прошката”, не вижда ,,цвета на мъката”, не желае простичките сюжети на онези истории, внушаващи морал, но които сега вече предизвикват само присмех и съжаление, а героите са кротки, но погледът им стига ,,чак до ходилата на отсрещния човек”, герои, на които ,,животът е едно голямо и дълго търпение” и пак само от един поглед умират по места, където ,,духовният будилник позвънява жаловито”, а ,,животът на тънка нишка” изтича по тия места сред буренясващите една по една ниви. Хлопва кепенците и училището, ,,градено с толкова общи мъки и радости… Пощальонът започва да идва само два пъти седмично, после веднъж и накрая - веднъж в месеца”. И училището ,,зее с всички врати и всички прозорци наведнъж”, което вече не знае какво е, защото ,,празното не може да носи имена. Може само да зее”. Страшна присъда за българската духовност. Днес това зеене вече е пропаст. И още: ,,Господ, ако слезе сега, ще е единственият ученик в училището”. И все пак ,,някаква прозрачна ръка горе записва още една добрина в дядовия небесен тефтер”. Герои, които дават ,,Очи на заем”, които ,,с бавни глътки отпиват от мълчанието си”, на които ,,светът се върти открай време, повтаря кръговете си, докато завърти и най-малкия, последния кръг. Той обаче не е кръгъл, а е най-обикновена дупка колкото големи нощви, където те турят и отново те замесват на кал под вечния синор в края на селото”. А кроткият, тих и слабичък Идил изповядва жестоката истина така: ,,Ние вече не се разболяваме. Оттук - направо отсреща” - и поглежда към гробищата. И ,,Остава ли нещо от човешките мъки на тоя свят? Какво остава? И къде отива? В паметта ли?” - се пита Даали, един от героите. Свят, който има женска и мъжка страна на живота. Свят, в който ,,хората не забелязват красотата, защото е в тях, сраснали са се с нея”, защото ,,дланите и ходилата им са черно-кафяви” и по цвета ,,земята всеки ден ги проверява и тогава ги допуска до себе си - това им е личната карта”. (Каква философия!) Хора, които с тютюна ,,доближават двата края (на живота), обаче трудно могат да ги завържат” в тази земя, където дори на учениците, редом с мъките, само по време на ваканциите ,,душата се отвързва и хуква на воля по рътлини, ливади и гори”. А Айча, на скритата от очи зелена полянка, ще се надвеси над лицето на първата си любов, за да му изрече най-чистите пориви, а после животът ще ги размине. За младежа идва времето да стане войник, за който ,,един час се равнява на година. Часът, през който той се обучава, възпитава, дежури, пази границите..” Идилия и мъдрост! Така идва времето, когато с посребрени коси, в люта зима този кротък герой ще спаси дъщерята на Айча - Филиз, също и негова дъщеря от първата им любов, която ражда син, а за него вече внук. Човек само може да съчувства, да се удивлява и да страда за онова време, за което в кръчмата се разказвало за ,,вампири, таласъми и всякакви духове… а днешните са къде по-истински и всеки ден научаваме какви страхотии стават по света”.
И тъй, драги читатели, особено най-младите, понеже от компютърни игри нямате време да прелиствате български книги, аз просто ви прочетох четиринадесетте разказа на закиченото с перо на ревера момче, което е омъдряло от живота и е запомнило ,,мътна вода да не гази, в чужди работи да не се бърка и докато не проумее нещо до края, да не прави нищо”, а с перо като губерка е наболо златната низа на живота, нещо като 14 сонета в проза, а магистралния - вместо заключителен, стои отпред за предговор в книгата му ,,Бране на диви пчели”. И понеже не сте брали диви пчели като него, вместо да ви оставя да прекарвате безкрайни години в компютърна самота, само за минути ви въведох в магическия свят на тази книга от ,,Библиотека ,,Орфеева лира”. Не защото искам да пренебрегнете изобретението на американския българин от Ямбол Джон Атанасов, но все пак от време-навреме да посягате и към лирата на Орфей, за да се насладите на нейния звънлив глас, а от словото на писателя Мюмюн Тахир в тази книга да поумнеем всички и да го благословим за нови книги.

Мюмюн Тахир, „Бране на диви пчели”, разкази, Библиотека „Орфеева лира”, 2009