МИСТЪР
Седим си с Гото пред павилиончето и се наливаме с топла бира. Продавачът отдавна си е отишъл, но ние предвидливо сме си взели по две питивца, както им вика Гото, и ни е добре, докато дремем край желязната маса. Само дето питивцата са позаврели на припека, защото около павилиончето няма ни дърво, ни храст - само цимент. Край нас се увърта песът на Гото и се опитва да отмъкне от масата парчето салам пред господаря му.
Гото го сритва при поредния му опит и добродушно му се скарва:
- Марш оттук, Мистър. Това да не ти е странство - дробче, та и далаче. Хайде чупка, мискинин! Ха-ха, то по ти отива мискинин вместо Мистър, ама какво да те правя като си ми стара дружка. Чиба бе, гад крастава, какво се навираш в ръцете ми!
Песът изквича след ритника на Гото и се сви под съседната маса.
- Защо си го кръстил Мистър? - питам мързеливо, колкото да кажа нещо, щото вече заспивам.
- А, тя е дълга история… - позасмива се той. - Нали знаеш, че сестрата е женена в Англия?
- Ъхъ - прозявам се аз.
Гото отпи от бирата, намръщи се, защото сигурно му загорча, взе парчето салам и помами песа. То, нали е най-добрият приятел на човека, кучето искам да кажа, прости на Гото за ритника и се заумилква около крака му. Какви работи хората преглъщат заради единия комат, та кучето ли…
- Де го намери сестрата този англичанин, не мога ти каза - заразправя ми Гото, - на някакъв симпозиум ли беше… не помня. Както и да е, това не е важно. По-важно е, че в края на отпуската си се изтърсиха с него у дома. Старата, като разбра за какво иде реч, направо пририта. Подбели очи и се тръшна на миндера, аз рипам да търся доктор, сестрата кърши ръце, а зетят само клати глава и вика “йес, сори, йес”. Като пристигнах с бай Мишо, фелдшера, направо изумях - старата, сестрата и англичанинът се бяха наредили около масата и си пиеха ракията, увлечени в кротка приказка. Приказваха старата и сестрата, а оня пак клати глава и вика “йес”. Ти да видиш - той бил доктор.
- Ми, ти що не казваш, сестрице - викам аз, - ами търча като улав да търся бай Мишо?
- Паникьосах се! - смее се сестрата, зачервила бузи от ракията.
Женска работа. Курдисахме се и ние с Михата, ударихме по някоя и друга ракия, той пожела, както си му е реда: тази година булка, догодина люлка, и си потегли по живо, по здраво.
Както и да е - оправи се работата. Старата се тръшна още два-три пъти, ама мисля, че го правеше повече за очи. После сестрата замина с англичанина за Манчестър, а след две години и кракът на бай ти Гото стъпи на островна земя.
Той отпи от бирата, плю с отвращение и рече:
- Това бира ли е бе, братче? Ти да им видиш на тях бирата…Ама чакай - после ще ти разправям и за бирата. И за мезетата…ха-ха-ха…
Гото го удари на такъв смях, че трябваше да го бухам половин час в гърба да се оттъкне. И чак тогава ми разправи за бирата и за далаците.
- Като стигнах на аерогарата в Манчестър, направо ми се зави свят - много народ, много паплач, ей… Щъкат насам-натам и никой не ти обръща внимание. То да сме ние, па да видиш, че някой се оглежда и да не спреш да го попиташ какво търси, та да го упътиш - това не е бивало, сакън! А те си бърборят на техния език и се щурат нагоре-надолу. Та, седя си аз до куфарите, оглеждам се и не мога да видя нито сестрата, нито Форчо. А-а, че бях забравил - зетят се казва Кристофър, ама аз на галено му викам Форчо.
Толкова ми се спи, че едва успявам да разбера за какво става дума.
- Кой? - викам.
- Зетят, приятел, Кристофър. Форчо, по нашенски. Хеле, по едно време ме откриха сред навалицата, Форчо набута багажа в колата си и се понесохме из града. Те, знаеш, живеят извън Манчестър. В едно като кварталче, като нашите балкански махали - десетина къщички.
- Сестро, - сбутах Анито, - що не си живя в България на село, ами дойде чак в Англия пак на село да живееш?
- Една къща в това село, - смее се сестрата, - струва колкото три апартамента в града.
Английска им работа.
Побъбрихме със сестрата, разправих и аз каквото имаше за разправяне и хеле, пристигнахме. Къщето им си струва парите, приятел - с градинка, с цветенца, с гаражче за три коли - хубава работа, дума да няма. И взех да гледам на Форчо с уважение. Да не ти разправям с подробности, но след няколко дена взе да ми омръзва. Няма с кого една приказка да размениш - сестрата на работа, Форчо и той… А зетят и да си е в къщи - все тая. Само да ти се усмихва и “йес, йес” да ти вика.
Един ден се мотая из къщата, въртя се из градинката и рекох да прекопая нещо, ама не мога да намеря лопата. И ми докривя, щото ние, българите, кога останем свободни, все гледаме да си намерим някаква работа. Натъжи ми се душата и рекох, като нямам работа, барем едно питивце да му ударя. Отворих хладилника, но бира нямаше. Пък не ми се чакаше до вечерта да си дойдат моите хора и рекох да направя малко търговия. Намерих мрежичка и хайде към магазинчето на ъгъла. Вървя си и пред една витрина се втрещих - на нея накачени дробчета, ама всякакви, далачета, чревца… Направо ми се схвана устата от скомина като ги видях, щото, да ти кажа, от английските манджи само киселини ми вървяха. Нахълтах вътре:
- Мистър - викам на продавача, - я ми резни от тия благинки по килце. Де да съм те знаел бе, човече божи, че си ми под носа. Резни, резни, недей да ми се пулиш насреща.
А оня само се блещи и ми сочи картинката на витрината. Там изрисуван един грамаден пес и нещо пише под него.
- Що бе, друже? - викам му. - Песът ти може да яде дробче, а аз не мога, така ли? Я, резни, резни…
Той ме гледа и любезно се усмихва, но не посяга към ножа. И само вдига рамене. Обърнах го на нашенска разговорна система, тя върви в цял свят - показах му разкошен свински дроб и му показах и дланта до лакътя си. Оня се облещи и взе да ломоти нещо, после превключи и той на нашенската система. Обясних му пак кротко и човешки от кое по колко да отреже.
- Цър-пър бе, друже - увещавам го. - На въгленче. Ръцете да си оближеш! Хеле пък, както бай ти Гото го прави, с лучец…
Оня пак нищо не разбра, ама нали си е възпитан човек - не ме и попита повече. Само режеше, дето му покажа. Голяма евтиния, ще знаеш. Напълни ми пакета, грабих го аз и у дома. Завъртях се из двора, ама клечица не можеш да намериш. Хеле, в гаража открих един сандък, насецках го на трески и огнивото готово. Изникна нова беля - скарата. Нали сме си практичен народ, сетих се и за това - разрязах една голяма консервна кутия и скарата готова. Сбутах огнеца в ъгъла, зад гаража и скоро мезето зацвърча. Опитах първо парченце и, ще знаеш, пролях сълза по отечеството. И се сетих, че съм забравил да си взема питивца. Тъкмо рипам да оправя тази грешка и ето ти го Форчо си иде. Ей, разгеле, викам си, тъкмо няма да се грехувам сам. Зетят дойде до мен, погледна какво има в плика и започна да пребледнява. После кротичко приседна на тревата и ме загледа изумено.
- Така е, братче, не само тебе е сащисвал с майсторлъка си бай ти Гото. На, - викам му и му бода парченце, - кусни си…
А Форчо се дърпа, като че ли бомба му завирам в ръката.
- Яж бе, будала - увещавам го, - ще ме поменуваш после.
Пък Форчо само ми блъска ръката назад.
- А съвземи се малко от слънцето - думам му, - и наглеждай дробеца да не изгори, пък аз да изтичам за бирица.
Грабих пак мрежичката и на ъгъла. Взех осемнайсет питивца, за толкова ми стигнаха парите в джоба. Връщам се тичешком, а Форчо седи на тревата, ама както си е пременен, и се взира в тенекията. От нея, братче, се вдига един аромат, един аромат… Да ти призлее от мераци. Отворих му една кутийка, една на мен и пийнахме. Замезвам си аз, а Форчо не посяга.
- А, вземи де! - сърдя му се вече аз. - На бай ти Гото досега жена не му е отказвала, та ти ли!
Не щя да посегне темерутинът. Ако щеш, викам си, върви си плюскай английските буламачи. Будала…
- Ми де е сестрата? - сетих се по едно време. - Тя барем обича дробче. Сестрата - обяснявам му пак, - систър бе, зетко?
- О, Ани? - загря той най-после. - Лондон, файф деня, бизнес.
- Е, щом е за бизнес и повече деня бива. Ха сега, опитай това…тц, тц…гледай - като мозък е станало.
По едно време Форчо се престраши. Отхапа парченце, колкото врабче би клъвнало. После повечко, още повечко и работата потръгна. Втория път той ходи за питивца и додето да си дойде сестрата, не даде аз да черпя.То, не се и натисках, щото валутата е кът. Научих го да пее “Градил Илия килия” и два стари шлагера. И аз една тяхна песен научих.
Така ни завари систър след файф деня - кротко да си дуднем до огънчето. Като ни съгледа и тя започна да се свлича леко на тревата. Като Форчо първия път.
- Гуд дошла, систър - зарадвах и се аз, - как е бизнесът?
Ти да видиш - и сестрата не продумва. После като се развика насреща ни, хеле, срещу Форчо! Малей-й, да не си й насреща. Дожаля ми за човечеца като го гледах как се опитва да и обясни нещо и да натика в ръката й от далачето с пресен лук. А тя фучи - не ти е работа. Граби си чантата и ми даде знак с глава да я последвам в къщи. Там ми обясни на висок глас каква била работата. Магазинът, дето си купувах дреболийките, бил за кучета. Английска им работа - ние тука ще се изтрепем за карантия, а те да я дават на кучетата си…
До тук ни беше фиестата с Форчо. После го ударихме на техните бифтеци, бекони и яйца, додето ми дойде да закудкудякам. Вярно, опитах се да взема още веднъж карантийка, ама систър я изхвърли още щом ме съгледа да нося плика.
И си тръгнах. Домиля ми за тебе, братче, за старата, за нашенското. Може и кофти да е, ама си е родно, нашенско. Върнах се със самолет. Минах митническата проверка и когато се отправих към самолета, обърнах се да помахам на сестрата и на Форчо. Оня ми ти човек като вдигна над глава стиснатите си ръце и като се развика:
- Гоутоу, Гоутоу, бау-бау, бау-бау…
Е, викам си, бай Гото, барем на едно хубаво нещо научи зетя си. Ама систър не беше на това мнение и такъв лакът заби в ребрата на Форчо, че се сви на две, сиромашкият.
Та, затова викам Мистър на кучето. Щото то, за разлика от ония диви англичани, отбира от хубави работи.
