Георги Н. Николов

Романът “Земята плаче” на Николай Левков, с поетичен псевдоним “Сърногорски”, дава поводи за много размисъл. Авторът, представител на творческите среди във френската диаспора, издава за пръв път книгата в далечната вече 1957 г. А в издателство “Светът утре”, Париж - София, тя излиза от печат вече в 2005. Ще споменем, че поезията на Левков е също стойностна и качествена, без с тези думи да правим литературна реклама. Тя, убеден съм, ще попадне на вниманието на сериозни изследователи. А ние с тези кратки редове ще се спрем основно на книгата. Която, като част от културния живот и творчество на емиграцията, напълно заслужава вниманието на съвременния читател. На непредубедения читател, разбира се…

Доста отдавна вече темите, свързани със селото, с неговия бит и топла физиономичност, рядко намират място в страниците на уж съвременни автори. Не е странно. Селото не се познава с кръвта на родовите корени, с напуканите длани и с тревогата за оцеляване. По-лесно е да се гледа отстрани с лъжливото самоубеждение, че творецът го познава. Но селото не е основно битова романтика с напиване на менци и хора из мегдана. А тежък физически труд, чието възпяване в редките свободни моменти е песен през напукани уста.

С такива пресъхнали устни разказва Николай Левков за “колективизацията”, строшила множество съдби. Действието се развива в Родопите, в семейството на Мицко и Пена и на вече порасналите им синове Петър и Георги. И зад тях, като човешки фон, е всъщност цялото село: дядо Тодор, кметът Стамен, Топа, Мито, Гего Яшния, Пелака… Човешка градобитнина, която има единствен грях - че обича завещаната бащина нива и не желае друго, освен да превива върху й гръб. Без да слуша политически разбори кое е добро и кое - не. И да се храни със своя си хлебен комат, изпросен именно от браздите на същата тази нива.

Което и като идея, и като политическо “късогледство”, и като селско уж инатене, трябва да се изкорени веднъж завинаги от хора в политическа овластеност. В книгата това ще стори Киро Черния и конфликтът, водещ до нечия лична трагедия и последващ катарзис, а за друг: до първобитно тържествуване, е умело заложен от автора още в началните страници. Защото голямата идея за колективизация по модел от нейде другаде не търпи лично виждане, а само развени знамена. Очакваният сблъсък ще доведе до срив на една мила патриархалност, съзиждана единствено от труд. И сплотеното българско семейство, и женските образи на Левков заслужават признание като илюстрация на народността, в която кълнят тези отрудени поколения: стрина Пена, Гина, Мирка. Селски мадони, чисти в цялата си човешка, прозрачна същност. Безкрайно привързани към двора, към лехата с цвете и първото булчинско хоро. Към наученото от майка и свекърва, предавано на дъщери. Отново без политика. Само с тревогата всички вкъщи да са нахранени и отпочинали. Да са здрави, че сърпът и узрялото жито не чакат. А в неделя да палнат в църквата свещица. Което също противоречи на голямата политика, носеща им щастие в посока селските гробища, както всъщност разказва самата книга. А които по-щастлива орис, ще поемат пътя на емиграцията, родил “Земята плаче” като илюстрация на нашата литература в странство. Написана от хора, които не са искали да напускат България и в стиховете им, в спомените им, в написаното въобще, няма ругателства, закани, обиди. А има плач за същата тази земя. Останала заради политически химери далеч - във времето и в разстоянията, разделяни от граници и политика.

Сблъсъкът между Киро Черния и Мицко е сюжет, нерядък за литературата със селски акцент. Финалът е ясен предварително. В името на колхозно добруване ще замине от света главата на семейството. Стрина Пена, с разбита глава, също - защото не е позволила да бъде ограбена с официална заповед къщата й. Ще загуби неродената си рожба Гина така, както политическото безсмислие ще окаля и заличи любовта й с Петър. А после ще отнеме и разума й, преди да изнасилят вече безчуственото тяло създания, прилични донякъде на хора. Селската Голгота обаче не ще спре дотук. Буйният, гладен за работа Петър ще види как изнасилват жена му и ще се превърне в убиец. И действието в “Земята плаче” се пренася в селската кръчма като алегория на политическото пиянство, довело в средата на миналия век идеализъм, кръвопролитие, човешка ненавист и човешка хекатомба. От хора срещу хора, заедно посрещали селските утрини с жадни глътки на наситения с аромати ден. Поет от тях с първото вдишване в родилната люлка. Родопското село до Синия вир, описано от Левков, се превръща в поле за саморазправа.

            На този фон другият син на Мицко, по-малкият - Георги, е олицетворение за човешка доброта и търпимост към мнения и политически пристрастия. Той е местният интелектуалец, пише стихове, но лее пот и в земните бразди, където всъщност е сърцето му. Желае доброто на съселяните далеч от всяка идеология. Образът му нашепва за друга творба, на друг автор. В повестта “Жетварят” на Йовков иконата, на която Иисус, изрисуван като обикновен човек върви из узрелите хлебни класове, напомня за Георги - този селски светец. Както в “Мъртво вълнение” на Ивайло Петров. Или “На позлатената земя” от украинския българин Никола Фуклев. Или… Но и той не е “полезен” на овластените управници, защото не дели сцените из делника на изцяло черни и неубедително бяло. Георги, заедно с любимата си Мирка ще прегърне съдбата на политическата емиграция. С единствената вина, че се е опитвал да мисли. С финалните думи на романа, адресирани неизвестно към кого: “Остави божиите създания на мира…” Но това е молба към глухи.

Не се питаме дали романът “Земята плаче” е битов, социален, политически. Явно писан под непосредствени впечатления и преживени тегоби, той е роман-спомен. Картина за избледнели ликове в спор, късно доказал необходимостта от взаимна търпимост и право на труд без политическа назидателност. Страниците му илюстрират именно нещо, което в нашата емигрантска литература може да бъде олицетворено с въпроса: “Кому беше нужно това?” Написахме настоящата рецензия не за да хвалим романа, или да сочим творчески пропуски. А защото литературата зад граница не трябва да се загърбва, или да присъства със случайни представяния у нас. Би трябвало да се познава. Защо? България не е голяма. Но силата на българския дух е… Нека, където и да е по света, го чувстваме в паметта си и тук, в нашата страна… Наистина, защо е било всичко това?