Георги Михалков

Самотата измъчваше Андрей. Беше разведен от години. Майка му и баща му бяха починали. Нямаше нито брат, нито сестра, нито пък някакви по-близки роднини. С Тина се запозна случайно. Иван, приятелят му от университета, го покани на рожден ден. Обикновено отклоняваше подобни покани, но тази вечер реши да отиде. Купи скъпо френско вино и се запъти към дома на Иван. Когато влезе в хола малко се изненада. Мислеше, че рожденият ден ще бъде в тесен кръг, а видя още две семейства и непозната жена. Запозна се с гостите. Лена, съпругата на Иван, беше приготвила богата вечеря и както става на подобни празници, вечерта мина неусетно в разказване на вицове и шеги. Андрей се прибра след полунощ, легна и веднага заспа.

След няколко дни, минавайки по главната улица на града, срещна Тина, жената, с която се запозна на рождения ден на Иван. Мислеше само да й кимне с глава и да я подмине, но тя го спря.

-Здравейте - каза Тина.

-Здравейте - отговори й Андрей.

-Бях Ваша студентка, но Вие не ме помните и онази вечер почти не ме забелязахте. Следвах малко и се отказах.

Андрей я изгледа внимателно. Наистина не можеше да си я спомни. Толкова студенти минаваха всяка година.

-Да - промълви смутено той.

-Вашите лекции ми харесваха - продължи тя.

-Е, сигурно не са били чак толкова интересни, щом сте се отказали да следвате.

-Причините бяха други.

И той самият не разбра как, но й предложи да пият кафе. Това рядко му се случваше, обикновено не намираше достатъчно смелост да покани някоя жена на среща. Тина обаче веднага прие и влязоха в най-близкото кафене.

Докато пиеха кафето и разговаряха за банални и безинтересни неща, той я гледаше и усещаше как тя все повече и повече го привлича. Може би беше петнайсет-двайсет години по-млада от него. Имаше дълги кестеняви коси и бадемови очи, а усмивката й излъчваше детска невинност. Преди да се разделят си размениха телефоните.

-Ще ми е приятно пак да се видим - каза Тина. - Вие говорите невероятно увлекателно.

Мина може би седмица и Андрей почти я забрави, но една вечер тя му напомни за себе си. Обади му се и си определиха среща на другия ден. Този път той реши да отидат на ресторант. Избра един от най-хубавите ресторанти в града, в който приготвяха и сервираха морски специалитети. Тина дойде на срещата с бяла рокля с гол гръб. Леко загорелите й рамене приличаха на гладък шоколад. Бадемовите й очи сияеха, а детската й усмивка го опиваше. Съвсем естествено вечерта завърши в неговия апартамент.

След тази вечер заживяха заедно. Тя пренесе малкото си неща в дома му и неговият живот се промени. Всичко сякаш стана по-светло и по-интересно. Усещаше се изпълнен с енергия и желание за работа. Преди да се запознае с Тина се влачеше уморен, потиснат и отегчен от живота. Дните му приличаха на безкраен тежък керван, който скрибуца едва-едва през пустинята, а сега се чувстваше млад и сигурен, че може да постигне още много в живота.  “Не съм толкова стар - успокояваше се той. - На петдесет и седем съм, а това е добра, творческа възраст.”

Преди се връщаше късно у дома, лягаше на дивана пред телевизора, вечеряше, често и не вечеряше, а сега бързаше да се прибере, защото Тина го очакваше, а тя умееше да го посреща. Още на вратата го прегръщаше и целуваше. Масата в хола беше винаги готова, застлана със снежнобяла покривка и върху нея подредени с вкус чинии, салфетки, прибори, салати и мезета, красиво приготвени и сервирани, чашите, домашната ракия и бутилката с вино совиньон, любимото вино на Андрей.

Сядаха двамата на масата и започваха най-хубавите мигове. Той разказваше как е минал денят му в университета,  а тя споделяше какво е правила, къде е ходила, с кого се е срещнала. Андрей малко знаеше за нея и живота й. Беше му казала, че е родена в Нови Пазар, родителите й отдавна починали, дошла тук, за да следва, но не е имала достатъчно пари и се е отказала, за кратко е била женена, но се развела, после работила няколко години в Гърция и пак се е върнала тук, защото градът й харесва. Известно време е работила в магазина, където работи жената на Иван, станали приятелки и тя я поканила на рождения ден на Иван.

Често вечер излизаха. Вечеряха в някой ресторант, отиваха на театър или на концерт, а когато времето беше хубаво, се разхождаха в Морската градина. После се прибираха и Андрей заспиваше като малко щастливо момче на голото рамо на Тина и сънуваше най-красивите сънища в живота си.

Една сутрин телефонът му звънна. Обади се приятелят му Сашо Врачев, който беше следовател.

-Имаш ли малко време? - попита Врачев. - Бих искал да се видим.

-Какво? Да не се е случило нещо?

-Нищо особено, като се видим ще ти обясня.

-Добре, следобед в пет, в кафене “Лазур” - предложи Андрей.

-До пет.

Кафене “Лазур” се намираше на площад “Съединение” и когато Андрей влезе в просторния салон, Врачев вече седеше на една маса в ъгъла и го очакваше.

Още преди да седне, Андрей го попита малко нервно:

-Какво има? Защо е толкова важно да се видим? Не си се обаждал повече от половин година.

-Извинявай, знаеш, че работата ми е напрегната, а сега дори и да не исках, трябваше да ти се обадя.

-Какво значи това “дори и да не исках” - обиди се Андрей. - Да не би вече да не сме приятели? Познаваме се от деца!

-Точно затова ти се обадих, защото се познаваме от деца.

-Казвай! - Андрей го погледна мрачно. Беше ясно, че разговорът ще е сериозен, щом го вика да се видят.

Сашо се опита да избегне погледа му и заговори така, сякаш искаше да се извини за нещо.

-От няколко месеца живееш с една жена. Казва се Радостина Ибришимова - започна бавно Сашо.

-Не живея с такава жена! - прекъсна го Андрей. - Жената, с която живея се казва Тина Колева.

-За тебе и за някои други е Тина Колева, но истинското й име е Радостина Ибришимова. Интерпол я издирва.

-Какво?

-Да. Извършила е доста престъпления. Последното в Гърция. Живяла е в Атина със собственик на параходи, но го е ограбила и избягала. Има подозрение, че не е действала сама. Списъкът на престъпленията й е дълъг, Андрей.

-Това някаква шега ли е? - погледна го Андрей ядосано.

-Преди да замине за Гърция е измамила няколко наивни старици в страната, наследила е апартаментите им, а после, разбира се, ги е продала. 

-Какво говориш?

-Всичко това са факти. Доказани. Мести се от град на град, а ти щеше да си следващата й жертва.

-Не! Това е долна лъжа! Тина е живяла тук, следвала е, слушала е мои лекции. Тя е от Нови Пазар…

-Колко си наивен! Нима толкова си се влюбил на тази възраст? Не е от Нови Пазар. От София е. Никога преди не е живяла тук, не е била студентка и не е слушала твои лекции. Била е само много добре информирана за теб. Това се казва професионализъм, Андрей.

-И сега какво?

-Ще я арестуваме. Обадих ти се да не се изненадаш. Трябваше доста да поработим, докато я открием.

Андрей гледаше безмълвно към площада отсреща.

-Не се притеснявай - подхвърли Сашо. - Имаш късмет. Тези, преди тебе не са имали този късмет. Един от мъжете, когото е измамила, е починал от инфаркт, а другият се е парализирал.

Андрей бавно стана от стола. “Но тя ме обичаше - промълви - обичаше ме, и аз я обичах.”

София, 17. 08. 2010 г.