Таньо Клисуров

В огромното море от книги, което ни залива с вълните си днес, обективните оценки са рядкост, може би като мидите, които съдържат бисер между черупките си. А иначе суперлативите не липсват. Столични и местни гении също. По този повод си припомням понякога иронията на Чехов, че няма нищо по-досадно от провинциалната знаменитост. Бих добавил и от измислената столична знаменитост.

    Това, което ще кажа за книгата на Кръстьо Кръстев, няма нищо общо с казаното по-преди. Първо той никога не е претендирал за мнима гениалност и второ, това е една чудесна книга, написана талантливо и честно, без позьорство и високомерие към читателите. Най-голямото нейно  качество е изповедността. Изповедност искрена, споделена с доверие, което търси същото и от отсрещната страна, изповедност с повече болка и по-малко радост, които не ни се натрапват и не искат да изтръгнат съчувствие на всяка цена. И точно затова го получават. Ние, читателите не оставаме равнодушни, откриваме в редовете на „Късна Голгота” частици от себе си, от собствените си пориви и съмнения, от мъчния си делник.

    Скромната, но и достойна самооценка на лирическия герой, а в тази книга той е напълно се покрива с автора, ни грабва още от първото стихотворение и ние прелистваме следващите страници с убеденост в тяхната искреност:

                                                    ”Аз съм шепица от чернозема…”

    Забележете, не дори шепа, а шепица. Умалителното не ни просълзява сантиментално, а ни ангажира с доверие. Съзнанието за скромното индивидуално участие в голямото общо дело е нещо рядко в наши дни. Дори и в духовността шества идеята за едва ли не богоизбраност, за диктаторското право на индивида над колектива, за егоизма и егоцентризма. А нашият поет на този фон се разкрива като „пчелица от общия кошер”. Лично аз съм зажъднял за една такава човешка и позабравена съпричастност.

    Но, както вече казах, зад всичко това прозира и едно достойнство, което заслужава нашето уважение и внимание:

                                                  „Тегобите си сам износих,
                                                    не хапнах хляб опозорен.”

  И в следващата си творба поетът, обърнат към себе си, пише „човешки изминах своя път с дела и чест белязан”. Две ключови думи се съдържат в този стих. Две ключови думи, характеризиращи морала, мирогледа на Кръстьо Кръстев: дела и чест. Цялата книга, а убеден съм в това - и целият досегашен жизнен път на поета, е под знаменателя на тези две думи: дела и чест.

     Подписвам се с две ръце под това. Познавам Кръстьо Кръстев от далечната 1976 година, когато участвах в провеждането на празниците “Южна пролет”. Срещнах един млад тогава мъж с добра и сърдечна усмивка, с неподражаемо чувство за хумор, с обич към младите поети и не знам защо, мисля, че не съм се лъгал и с лична симпатия към самия мен. В годините нашето приятелство ни е предлагало редки срещи, но чувството помежду ни при тези срещи си е оставало непроменено.

   Кръстьо Кръстев притежава едно рядко творческо качество. Умее да отдели значителното от подробностите, както казва Иван Цанев, да го изведе в поетична формула, която се запечатва в съзнанието ни. Ето няколко примера на такива трайни формули, които надхвърлят личното и имат общочовешко звучене:

                                     “Не се провижда красота без хора…”

или:

                                      ”Който чуждо почита, си отива безроден.”

или:                             

                                      ”Но само с хляб човек остава сляп,
                                       щом обич във душата си не носи.”

    Поетът умее да ни каже своите формулировки не дидактично, не декларативно, а образно и същевременно непринудено. Кръстьо Кръстев е художник с думи. Неговата пластичност, лишена от абстрактни форми, умее да ни внуши реалистично, точно и красиво идеи, пейзажи, душевни състояния. Понякога един епитет, понякога неочаквания, но ярък и запомнящ се образ, несрещаните съчетания на думи от различни контексти ни правят съпричастни, правят ни съучастници в гледката, в преживяването, в позицията.

                                           ”И дървояд с дървото спори
                                            да ме спаси от самота.”

   Не усещате ли и вие почти физически безизходността на тази самота, болката от несподелеността й, силата й, която звучи в ушите ни със скрибуцането на дървояда.

   А ето и пример за майсторски нарисуван пейзаж, при това с определено психологическо въздействие върху читателя:

                                            „Тежък дъжд се сгромоляса
                                             в пожълтелите треви.
                                             И светкавица двугласа
                                             синкав ятаган изви.”

   По лилиевски песенен, със звънки рими, естествен и къс ритмически стих. Само този, който се е опитвал да пише така, знае колко трудно се постига. При Кръстьо Кръстев думите звучат като излети от душата му, без напъни и изкуствено търсене на красивости.

     Прокрадна се името на Лилилев. Моето мнение е, че Кръстьо Кръстев се е учил от нашите най-големи майстори на мерената реч. В неговите стихове повеят от големите се усеща не като реминисценция, а като благотворно влияние на пролетен развигор. И Кръстьо не го крие:

                                             “Душата моя се възнесе
                                              високо в божите селения
                                              при гения,
                                              роден в Чирпан.”

 Нещо от стихотворната атмосфера на Смирненски има в редовете:

                                            ”Кротува злият дух в бутилката на здрача,
                                             но с поглед ме приканва повторно да сгреша.”

   Не случайно в стихотворението „Комка” нашият поет ни призовава да се пречистим  в светините на българския дух:

                                            ”Дотляват вече огън и култура,
                                             замлъква лира, глъхне барабан.
                                             Да се пречистим в Банско и Клисура,
                                             да се сведем в Калофер и Чирпан.”

   Някои хора с позастарял и консервативен слух биха определили звученето на тези стихове като гражданско. Какво пък, нямам нищо против. Но гражданското при Кръстьо не е патетично, не е лозунгаджийско, а е дълбоко интимно. Той умее да превърне т.н. гражданска тема в тема дълбоко и лично преживяна, а изречените за нея думи в убедителна изповед без фалш и нагаждане. Векът ни в очите на поета е “циничен, зъл, развратен”, а като се обръща към родината, поетът признава, че “кураж не ми достига”, но все пак “позволи на сиромаха българин да се нарича”. Нищо, че в “тъмнината все вървим към преход, от самозванци обещан.” С Пеньопеневска сила ехтят в съзнанието ни уж тихо изречените от Кръстьо думи:

                                             ”Живя ,душа, във три епохи вълчи,
                                              изстрада дом, неправди и любов.
                                              А срещу теб животът се опълчи
                                              и те захапа със захват суров.”

И  страшно изобличителното:

                                            “Написахме печалната си книга,
                                             но има ли очи да я четат?”

    Едва ли има друг съвременен димитровградски поет, тук не сравнявам степента на талантите на творците , който така да е проникнат от атмосферата, от жизнеността, от неповторимия житейски ритъм на младия град. Обичам димитровградските поети, повечето са мои приятели. И все пак - първото име, което изниква в съзнанието ми при споменаването на Димитровград е Кръстьо Кръстев. Мисля, че той го заслужава и едва ли някой завистливо ще се отнесе тук към това. И мисля, че само бате Кръстьо може да напише с неподправена искреност стиховете:

                                            ”Как слънцето да изтъркалям
                                             на билото. Да зазори.
                                             И сам пъхтя, ръждив от пот халамин,
                                             а не спори.”

      Колко много неща имам още за споделяне, но не бих искал да ви отегчавам. Пък и духът на Кръстьокръстевата поезия не ми разрешава да бъда разточителен. Това е поезия лаконична, изчистена от излишества, осмислена от следването на ясна и достойна цел:

                                           ”Там, където отивам пак ще имам
                                            мотичка и лехичка в Голямата нива…”

 На едно място в „Късна Голгота „ той изповядва:

                                           ”Какво му трябва на поета -
                                            дъжд и покой.”

          Дъждът, драги приятелю, го имаш напоследък в изобилие. А покоят не ти е нужен. Животът ти донесе късна Голгота, разпъна те на нея, но наред със страданието и болката, ти получи и просветлението да напишеш тези прекрасни, човешки , вълнуващи стихове. Те са твоите класове от Голямата нива, която се заканваш, че ще продължиш да копаеш и жънеш. Благодарим ти!