СЪНЯТ
Христина, Павелската невяста, или както й викаха по-близките - Тяня, беше пъргава като невестулка. Лицето й чисто, чисто, като че ли всяка вечер го миеше в Тодорова ряка. Синете й очи, излъчващи доверие и непорочност, мамеха с дълбочината си и криеха тайни и малко тъга.
Една заран, когато още слънцето не се беше вдигнало на един дилаф разстояние над планината, Христина се отправи за градината, която бе току до крайните къщи на родопското село. Трябваше да набере фасул и шикалки (царевица). Вървеше, а душата й пееше стара песен за несподелена любов, за любовта, тази вечна владетелка на човешките сърца. И когато отмахна върлините, които служеха за врата на градината, Тяня зърна червено цвете, което бе още росно и обърнато към нея, като че ли цяла нощ я очакваше, за да я посрещне. Откъсна го и го затъкна на дясното си ухо. Невястата грейна още повече с аромата на цветето, то пък се усмихна, защото прие част от усмивката на Христина. Накърши тя шикалки, набра капички от фасула и току да излезе от градината, по пътеката покрай плета изтрополи конник. Турчинът спря до жената.
- Пъргавица, напълнила си вече торбата - рече забитинът вместо да поздрави с „Добро утро”.
След това той се наведе и измъкна китката от ухото на Христина.
- Хубава си и без китка. Хубавият кон и със старо седло си го бива. Не ти трябва друго…
- Аго, защо?
В очите на Тяня блеснаха сини пламъци, които тя успя да укроти. Сведе глава и изчака конникът да отмине и се скрие сред прашния път.
Невястата се прибра - смутена и малко объркана. Не можеше да пощами това, което се случи, и го разказа на Петър.
- Защо си му дала китката? - рипна от гняв мъжът й.
- Не съм му дала, сам я открадна!
Петър беше касканджия чиляк. Скочи и удари Тяня - счупи ръката й. Болеше я - но повече затова, че й нямаше доверие, строшеното ще зарасте и ще се забрави. Понесе обидата мълчаливо - мъжката дума бе закон, нямаше отмяна. Ако искаш диньота да ти се стъмни, заставай кърши. Ако не - мълчанието ще те облекчава и спасява.
Когато идваха руснаците, турците отстъпваха и вършеха зулуми. Тогава местните хора запалиха голям огън пред Павелски, за да заблудят турците, че всичко тук е батардисано. Христина роди Иванчо точно тогава, когато руските части се настаниха в къщата на Бялиолу - Димитър Белев, бъдещ кмет и депутат във Великото народно събрание. Семейството се сдоби и с момиченце, което кръстиха София, но то рано се помина. Помина се и Петър, когато Ванчо беше на три годинки. Бог дал - Бог взел. Христина остана вдовица със синчето си. Задоми се повторно - този път за Илия, един много добър човек.
Сгода и мир цареше в къщата на Илия и Христина. Допитваха се един друг за всичко - за добитък и имот, за полската работа, нямаше да се обидят и нагрубят, лошата дума бе зад техния праг. Под стрехите на къщата им гнездяха лястовици - възрастните разправяха, имало такова сказание, че лястовиците вият гнезда само на къщи, където живеят добри хора. Дворът бе винаги чист, пометен, като че с парцал избърсан. Всяко сечиво си знаеше мястото - косата, вилата, греблото, брадвата, сърпът, наковалнята… Илия казваше: „Тинка, щеш ли стори?…” Тяня отговаряше: „Добре, Лийчо…” С блага приказка се съмваше и с още по-блага се мръкваше. Малкият Иванчо приемаше Илия за истински баща, детето нямаше спомен за Петър - пък и Илия го имаше за своя рожба, приласкаваше го, играеше с него, качваше го на коня, водеше го на хармана, из нивите и ливадите.
Растеше Иван, а майка му не смееше да му каже, че истинският му баща Петър е умрял, когато той… Какво щеше да спечели с това? Пък и се страхуваше, че Иван можеше да се отдалечи, можеше да охладнее към втория си баща. Защо да му бърка в главата? Нека расте безгрижен, защо да го терзае, че е претърпял загуба, която е била неотвратима и предопределена. Защо да научава нещо, което няма да му носи радост и успокоение?
Иван навърши двайсет и кусур години и си избра момиче от неговата черга - Елена. Каматна беше - където стъпваше, песен се лееше. То самата младост е каматнина, останалото - връхнина. И на третата неделя, откакто се взеха и заживяха под един покрив, Елена потъна в сън: „Прибираше се тя един ден от нивата и насреща й се зададе мъж с червен пояс, който водеше за ръчичка момиченце с бяла фустанелка. Понечи да се отстрани от пътя, а той я спря и рече: „Недей да бягаш, невясто, аз съм ти дядо, а това момиченце е сестричка на мъжа ти!!!” Когато се събуди, Елена разказа съня на свекърва си Христина. Христина бе изумена. „Вярно - сподели тя, - първият ми съпруг Петър е истинският баща на Иван. Когато се спомина, Ванчо бе малък и не го запомни. Реших да не му разкривам истината, защото една закъсняла истина е като една закъсняла любов, не събужда нищо и не ранява никого… Виновна ли съм, снахо?”
Елена прихвана за раменете свекърва си. Тайната, която излезе наяве след двайсет години, не наруши хармонията в семейството. Но дълго време Христина не излизаше от вцепенението си - как така този сън се появи у Елена: Петър със същия пояс и дъщеричката София със същата бяла фустанелка? Нали така ги погреба - непрежалимо и тежко. Какво бе това чудо, което тя не можеше да си обясни? Една тайна, която Христина съкровено пазеше в сърцето и паметта си, излезе на мейдан след двайсет години. Не оставаше нищо друго, освен да виждаше намесата на Бог. Баба Тяня ходеше на църква пременена и чиста, чести с белия нагръдник и лачените обуща с три каишки, подарени й от внучката София. Палеше свещи за мъртвите, молеше се за здравето на живите.
Елена роди и изкути девет деца. Живя деветдесет и една години. Достолепна и горда жена, но не надменна, вярваща в Христа. Съпругът Иван почина на шестдесет и две. Беше любвеобилен, уважителен, сговорчив, не обичаше кавгите и свадите. И всяка година на Пустовете събираше голямата рода - да се видят, да си кажат болното и драгото, защото кръвта си е кръв, тя има свой език и въздух, а животът е куп случайности и предопределеност - днес вървиш по земята, утре си в рая или в ада, появиш се и си отидеш от света и какво остава от тебе - една добра дума или едно добро дело, което има по-дълъг живот отколкото неговия създател.
И всичките тия девет деца, когато позакрепнаха крилете им, се пилнаха в различни посоки като от разлюляно от буря дърво. И всеки държеше челото му да е чисто, бореше се за насъщния хляб, всеки търсеше приятели и близост, палеше и разжарваше огъня в огнището, за да има топлина и уют. И всеки познаваше света наоколо със сетивата си, чрез доброто и злото, което срещаше, чрез любовта, която изпитваше, чрез благородството и съпричастността към болката на ближния, чрез пътеките до хората, с които или продължаваше битието си, или се разделяше…
