ИЗ “СЕГА И ПОСЛЕ” (2010)
СИЛАТА
На моя брат
По-друго е да имаш враг… По друго!
Омразата е силица все пак…
Дори си го измисляш - та юмрука
и тебе да представя за юнак,
за странник, от неправдата потресен,
за жертва на съдбата с тъмен знак.
Да си внушаваш, че си интересен
със своя монолог немил-недраг.
Да чакаш като луд от непознати,
които са те слушали на крак,
ония думи: “Прав си, прав си, бате…”
та ти да изкрещиш: “И още как!”
В атака нощем нервата да вдигаш,
да се дивиш на себе си: Смелчак!
Къде-къде по-трудно се постига
да бъдеш силен, без да имаш враг…
НАКРАТКО
На майка ми,
която не иска да пиша така…
Да беше враг - че да му отговоря!
Приятелски запитан бях - мълчах.
Мълчах така,
че чух познати хора:
Кажи му го -
защо да те е страх!
“Дали децата мои са?”
Утеха -
за него и за мен - а не тъга:
По-важно е, че аз съм,
аз съм техен!
Това е.
Засега.
СДОБРЯВАНЕ
При майка ми ли? Или при баща ми?
Били са заедно. Сега не са.
Над гробището тътнат непрестанно
разведени житейски чудеса.
Делят ги само няколко парцела.
А аз пък - помирител неделим -
притичвам от алея до алея
със свещите - нали съм техен син.
Какво раздялата била е приживе,
какво сега е да си разделен…
На гробище и без цветя отивам.
Защото вече то си е у мен.
МОКРО БИЛЕТЧЕ
На Васил Сотиров
Тоя дъжд, който сега ме потиска,
който ръси очите ми
и потта ми прикрива,
ей тъй навярно
и някъде много наблизко
прави други двама поне
вместо мене щастливи.
Тъй че няма за какво да се репча
като чадъра си счупен,
тъй че няма защо да подгизвам
като обувката стара…
Всеки билет,
на Централна гара закупен,
го дупчат до Сточна гара.
ФАКТИЧЕСКО,91
На Здравко Христов
Аз ли поразминах се със славата,
тя ли с мен напълно се размина?…
Вярно е, не поработих здравата -
да се чуе чука и в чужбина
името ми, за поет заслужило,
на поет, заслужил за човека…
Я виж колко времена, ожулили
мен като несъглашенец - нека!
Нека да се люшкат изумрудите
с тюркоазите в една витрина -
могат да посегнат само лудите.
Но по-лудите ще я подминат!…
Безпартийни, безамбулаторни ли -
хвърлям вече всичките си карти.
Силите навярно са ми толкова:
само за едно човешко парти…
ПРЕМИЕРА
На Шумката и Игор
Къде са ни любимите? Къде са
сега, когато всичко е наяве!…
Когато пада светлата завеса…
И премиерата шуми “наздраве”!…
Къде са очарованите близки
от страничките нявгашни и наши…
Мечтата ни какво от тях поиска,
та-точно тази вечер ги уплаши?
Къде ли са?… Грешили - прегрешили
в самотни дни и многолядни нощи -
защо сега очите са се впили
в това, че тях ги няма, няма още…
Деляха ли ни - и с кого?… Но стига
съм мислил, че мъстта ще ни намери!…
Завеса - бяла страничка - се вдига…
И - утрото е нова премиера.
ДАЛИ МИ ЛИПСВА
На Юлия
Дали ми липсва? Или ще й тегна?
Нестройни и несвързани въпроси.
Но заради една жена потребна
аз ще продължавам да ги нося…
Не съм ни грапав камък, нито гладък -
не ме е учил никой да се грижа!
И хлябът й дали ще бъде сладък,
когато с остри думи го пронижа?
И чашата, ей тая моя чаша,
която вдигам гневно и красиво,
дали тогава няма да я плаши -
щом някога не е била страхлива?
И в тоя дом, под тая късна стряха,
която мен, неверния, завлича,
дали ще бъдат пак каквито бяха
нещата, за които се обича?…
ЗВЕЗДОПАД
Живяхме божествено млади.
Живяхме дори дяволити.
Довчера - дворци под звездите.
Днес - данък за смет и за сгради.
Платима е близката старост.
Какъвто адрес и да дирим -
животът е чужда квартира,
в която очакваш смъртта си.
РИСУНКА
В памет на дядо Моньо
Трите тухли отляво. Трите тухли
отдясно.
Отгоре им - тенекията.
Отдолу - жарта угаснала.
Въгленчета завинаги.
Листа в дворчето. Есенна шума -
от ветреца навявана.
Кучето със синджирчето
се сбогува.
И го няма стопанина.
5 декември 2006 г.
ПИСМО
На Борис Гуляшки
“Ти толкова хубаво каза…”
Други думи нататък… Най-отдолу: “Анета”.
Моят приятел така ме наказа,
както наказва поета.
Какъв е всъщност въпросният случай? -
Синът му, едва второкласник,
вчера такова писмо получил
с клеймо и пощенска марка.
Нещо за футболен мач ли е рекъл,
друго ли нещо - не помня…
Защото у мен лека-полека
припламва завист огромна.
Уж днешните думи от вчера ги имам,
за утре от днес ги стъкмявам -
уж искам да бъдат и умни, и силни,
а нищо не се получава…
И тъжно ли туй е, и смешно ли туй е -
заничам във всичко напразно
и все тъй напразно очаквам да чуя:
“Ти толкова хубаво каза…”
БОМБАДЖИЯ
На Борис Гуляшки
Аз паля.
Тичам после
на сто разумни крачки от гърма.
Как съсредоточен е моят бяг -
не бива да забравям
колко
фитила съм запалил
и колко взрива трябва да изслушам.
Аз паля и броя!
Когато взривовете отгърмят,
от флага ми червен освободени,
нататък отминавате -
по пътя
от старите си истини към нови,
от стара болка и любов
към друга.
Не винаги си спомняте за мене,
щом в някакъв случаен час
започнете да се страхувате
от невъзпламененото,
останало
у вас.
ХОРОСАН И САЖДИ
В памет на Борис Гуляшки
И колкото да се държим по мъжки,
годините все повече напомнят,
че времето е пясъчен часовник.
А няма вече кой да го обръща.
А няма кой - довчера шумно влюбен -
с илюзии и музика да снажда
потъналите в хоросан и сажди
неизгорели думички и букви.
Чинелите са ресторантско куче.
Отваря свойте челюсти накрая.
По масата последна то не лае.
Оркестърът приключи.
16 декември 2007
ГЛОБУС
На Габ
Странно е, но и главата има
две полукълба -
същински глобус,
и живеят в нея съвместимо
южния и северния полюс.
Но да се сравняват често -
зле е:
там е север-юг,
тук лява-дясно…
Можело и да се оцелее,
ако удар в лявото те трясне,
ако географът те обича,
но не те замеря с показалка,
ако за екватор свой и Гринвич
мислиш и говориш все по-малко…
Сякаш някой рязко е обърнал
глобуса с полукълбата - ето:
през деня до късно ми е тъмно,
през нощта до късно-късно светя…
ЖИВОТЪТ
На Любо Габровски
Нови числители над знаменателя,
който мълчи водоравно? -
Нямаме време за нови приятели!
Нямаме. Нямаме. Вярно.
Утре ни чакат последни букетчета:
утре си казваме “Сбогом”.
И ще надойдат едни братовчедчета,
дето изобщо не помним.
Което не значи, което не значи, че
животът ни бил е роднина.
А ще се реят нагоре клепачите -
за тези, с които премина.
И ще остават очите: мечтателни
спомени да ги залъгват…
Нямаме време за нови приятели.
А старите вече си тръгват.
ЗАДУШНИЦА
Трябва да стигна! Трябва да стигна
и до тази Задушница -
там да разкажа на своите свидни
за жената, децата и внуците.
Но коляното родословно
вече е само мое страдание -
изпуква безсилно, задъхва се болно
по стъпалата останали…
Ала утре дано се надигна.
Като минало. Като бъдеще.
Трябва да стигна. Трябва да стигна!
Пък дори и да нямам завръщане.
КРЪВНА КАРТИНА
Който е могъл, излязъл
вън пред тежките врати.
И на болка и лекарства
пейката сега дъхти.
Покрай старчета унили,
покрай кръвно, покрай пулс -
прелетно и белокрило
ангелче четвърти курс.
Ах, трепти или трепери
слънчевата светлина!
Думи две - преди вечеря.
А до утре - ни една.
Мина бързо, беше кратко -
ни живот видял, ни чул…
Тичат млади хипократки.
Аз - по залез - пред ИСУЛ.
март 2009
