Димитър Златев

Бях сгрешил в разписанието - рейсът ми щеше да тръгне след цял час. Не ми се оставаше друго, освен да седна в кафето на автогарата и да се разсейвам с някакъв вестник. Неволно отклонявах поглед при всяко хлопване на вратата. Пък и имам навик да се вглеждам в непознатите, гадаейки техните професии и характери.

По едно време вратата някак мъчително изскърца и пак се върна назад, но веднага нечия друга ръка енергично я отвори. През нея залитна някакъв мъж с некоординирани движения и силно треперещи ръце. „Тоя, помислям си, рано-рано се е натряскал.” Пияните винаги са ме отблъсквали, дори - отвращавали. Но сега задържах поглед върху влезлия и подкрепящата го отзад повехнала женица. В чертите му долових нещо познато. Погледът му отсеняваше не алкохолна мътилка, а някаква отчаяна мъка. Миг-два напрягам ума си. Ами да! - Илия! Илия Пенев от средногорските села, от моя клас в автоучилището. Беше оставил у мене неприятен спомен, та не бях си радвал отново да се срещнем. За мигове паметта ми възкресява картини от миналото и особено едни от съдебната зала. Бях класен на трети курс, абитуриентите. Пролетта Илия, с още двама приятели, примамили едно 15-годишно момиче от тяхното село и го изнасилили. Докато момичето се червеше, отговаряйки на въпросите на съдията, тримата хаймани току се споглеждаха, намигвайки си цинично. Това ме вбесяваше, но нямаше как да си изляза - бях призован като класен ръководител да характеризирам своя ученик. На това се надяваха и родителите му - отрудени хорица, които сякаш не съзнаваха какво пък толкоз е сторил техния син. „Момчешка работа! - извинително бе подхвърлил бащата. - Ти, даскале, кажи нещо, дето да помогне да го отървем, пак ние ще ти се отплатим.” Не се сърдех на тях - родителите! - но как това момче толкова бързо се разхайти. Героите и примерите в уроците ми по литература не го докосваха, със съучениците и с по-младите колежки се държеше нагло-предизвикателно. Затова приготвената характеристика едва ли щеше да му помогне… Така и стана. Осъдиха ги по на три години.

…Влезлият нещастник се огледа, търсейки празен стол. Аз успях да преодолея пробудените си задръжки и казах високо:

- Илия! Пенев, заповядай на моята маса.

И си спомних: точно така бях извикал веднъж преди двадесетина години. - Връщах се от София. След гара Пазарджик вратата на купето рязко се плъзна и в отвора й застана Илия. Като ме видя, смути се и понечи да отмине. Но гласът ми го спря и колебливо влезе. Разговорът ни започна мъчително, а той все гледаше встрани, някак не смееше да ме погледне в очите. Та тогава разбрах, че излежал присъдата си и днеска го пуснали. Работил, та два дни се смятали за три. Така отървал третата година и сега бързал да се прибере вкъщи.

„Каквото беше - свърши! - разказваше той. - Премислих и постъпката, и вината. Макар че другите трябваше да получат повече от мене - вече бяха изслужили казармата, те ме подведоха. Най-много се засегнах от смеха им, когато им признах, че още не съм имал връзка със жена. Амбицирах се. А те бяха хвърлили око на онова момиче, от нашата махала. Да ти призная, другарю Ставрев, аз изобщо не бях изконсумирал престъплението, както казваше адвокатът. В оная дивашка работа, като по-малък, ме оставиха трети. От възбуда, докато ми дойде редът, предварително изтекох… В съда ме досрамя да си призная, та получих три години както другите. Те пък какво ли не дадоха на адвокатите си, та да ги отърват с по-лека присъда. Отпърво си мислех, че като изляза, трябва да претрепя бащата на момичето, дето заведе делото, но после проумях, че не той, ами аз съм за трепане… Но, както и да е! То ми е за акъл и сега мисля да започна живота си на чисто. Ще се явя на матура като частен ученик и ще се опитам да забравя миналото…”

С мъчително неуверени стъпки Илия приближи и се отпусна на стола. Какво беше направила съдбата с това момче!? Цялото му тяло сякаш агонизираше. Ръцете му силно трепереха. Протегнех длан да го здрависам, а с другата захлупих дланта му. От очите му потекоха сълзи. Той се обърна към седналата до него жена:

- Василке, този е някогашният ми класен от автото, другарят Ставрев. Прощавай, учителю, знам, че вече се обръщат на „господин”, но за мене вие си оставате „другар”… И ние чакаме рейс, Брезовския. Бях на преглед в болницата. Няма вече надежда да се оправя, каквото и да ми думат… - И той се разтърси в беззвучен плач.

Аз поръчах три коли, погалих отново ръката му, ала и на мене нещо ми заседна в гърлото, та не можех да го успокоя с думи. Илия хвана чашата, разплиска я и отново я остави. Жена му я повдигна, но като пиеше, чувах как зъбите му ситно звънят о стъклото. Изчаках малко да се успокои, като се правех, че не забелязвам притеснението му.

- Е, как е? Разказвай! Толкова години не сме се виждали, че още малко да не се познаем.

Той ме погледна топло, отпусна трепереща длан върху ръката ми и заговори на пресекулки, с неувереност в учленяването на думите:

- И от тебе, учителя, искам прошка! Канех се да ти пиша, но как се пише с тези ръце! Помниш ли как тогава във влака, след затвора, ти рекох „Каквото било - било! Сега смятам да започна живота си на чисто…” Така и направих: явих с на матура, взех си и шофьорска книжка; ожених се за Василка; нашите ми помогнаха да си вдигнем къща. През години ни се родиха и две деца - момче и момиче. Заживях и аз като хората, никой не ми напомняше за затвора. Пък и сам постепенно престанах да си спомням за срамното минало. Само понякога нощем ме даваше един кошмар: двама бандитюги, рецидивисти, ме държат здраво, а трети се гаври с мене… Събуждам се с вик и пот… Докато съм жив, няма да избягам от това насилие. Тогава разбрах какво е човешка чест, какво е да бръкнат с мръсни ръце в душата ти. - Той, целият изчервен, наведе глава и направи дълга пауза. Откровеността му беше неочаквана и ме сварваше неподготвен. Това не беше просто изповед, а кипнала болка, преливаща от душата му с неравния ритъм на заекването. Отпих глътка кола и съчувствено го загледах.

- Спомняте ли си, другарю Ставрев, бащата на онова момиче? Такъв един, слабоват, с бял бастун и с черни очила. Тогава той изрече едни думи, на които не обърнах внимание, но те сега като въглени парят в душицата ми… „Господ ми взе светлината, другаря Съдия - рече той. Ала пак, добър беше, даде ми ново просветление, като ме насочи да осиновим това момиче. Повярвайте ми, със слепите си очи виждах как то расте и разцъфтява… И се намериха тези негодници да ми откраднат за втори път слънцето… Как търпи земята да я тъпчат такива!… Знам си аз, другарю Съдия, че няма да им дадете такава присъда, каквато заслужават, защото законът не може да измери бащината болка И пари ми предлагаха…” Той се обърна към нас, свали си черните очила и избелелите му очи сякаш ме прониза: „Господ, вика, вижда моята мъка и моят срам. Дано той да ви накаже справедливо! Само тогава ще проумеете какво ми сторихте…” И почуквайки с белия бастун, тръгна към публиката… Тогава си мислех: абе аз да се измъкна с по-лека присъда, пък на тебе ще ти мине яда… От години вече ония думи и онзи поглед не ми дават покой. Проклятие ли беше, лош късмет ли да го нарека, не знам… Момченцето ми, като стана първолаче, нещо залиня. Правиха му разни изследвания и рекоха - анемия. Притеснихме се с майка му, но си викахме, че с по-силна храна, с плодове и зеленчуци през лятото ще се оправи. А то по на зле отива Взеха го в болницата за постоянно наблюдение и лечение. Веднъж докторът ми рече: Както върви, ще стигне до левкемия… Като ми обясни каква е тази болест, краката ми се подкосиха… Значи, нямало лек за нея… Тогава си спомних думите на слепия нашенец. Ами ако наистина има Господ и той ми праща това наказание?… Щом е от него, викам си, него ще моля за милост… И тръгнахме по черкви и по манастири. Душата си изплаках пред него, молех го връз мене да падне гнева ум, защото моя си беше вината… Едни ме жалеха, други ме мислеха за побъркан. Само аз си знаех какво ми е да нося вината за стопяването на моето момченце. По-добре да бях изгнил в затвора, вместо да ставам баща!

Илия отново се разтърси в конвулсивен плач. Жена му се опита да избърше лицето му, но той оттласна ръката й.

- И вярваш ли, учителю: Господ чу молитвите ми и пощади детето. Докторите ли бяха сгрешили с диагнозата, лекарствата ли помогнаха, но чудото стана: Захаринчо оздравя! Тогава купих една икона на Света Богородица и я подарих на Сопотския манастир… Най-сетне си отдъхнахме. Заработихме спокойно, мило и драго давахме за децата, от нищо да не са лишени. Тогава реших, че най-сетне съм изкупил греха си пред оня баща. Така исках да го намеря и да го помоля за прошка., но той се беше изселил другаде, а после се чу, че починал. И така - три години. Тогава се спомина тате, но не допусках че и той изкупва моя грях, защото се беше залежал.

- По едно време взех да усещам, че ръцете ми не държат волана свястно. Посегна към скоростния лост - ръката ми не го улучва от първия път. Смятах, че е нещо временно, но от ден на ден силите ми намаляваха, ръцете ми все повече трепереха. Като ме прегледаха, заключиха, че развивам паркинсон. Ами сега!?… Бре - болници, бре - балнеосанаториуми, какви ли не билки опитах. Все по-лошо става. Обясняват ми: някаква особено тежка форма на паркинсон. Вече пета година съм така… - Адамовата му ябълка двукратно се повдига и спуска. Какво ли преглъща така - болка, горчилка или проклятие? Сетне Илия хваща с лявата ръка китката на дясната и така се опитва да отпие от чашата. Извръщам очи, за да не види сълзата ми… А няма още четиридесет години! Едно обгорено от мълния дърво, пречупено и тъжно! Опитвам се да кажа нещо за утеха, макар да виждам колко кухи са думите ми:

- Не се предавай, Илия! Млад си, децата чакат на тебе. Медицината все повече напредва. Не може да не изнамерят лекарство и за твоята болест.

- Благодаря ти, другарю Ставрев, че ми мислиш доброто, но на мене медицината не може да ми помогне. Душата ми най-силно е поразен Бащино проклятие ме преследва мене и от него няма къде да се скрия. Трябва до дъно да изпия горчивата чаша!… - той прави дълга пауза, навел глава. Виждам как две мъжки сълзи се отронват на масата. Понечвам да кажа нещо, но той със заекване ме преварва.

- Дотам се натеглих, учителю, че вече викам умирачката да ме избави. Престанах и да се моля вече. Значи и Господ е отвърнал очи от мене. По цели нощи не спя и мисля: Ами като умра, кой ще закриля Венетка, дъщеричката ми? Скоро навършва 15 гщодини, като пролетно лаленце е. Та това ми вдъхва отново желание за живот… А знам го този овълчен свят, тая ненаситност за зло и насилие. Нали гледам по телевизията. Нали самият аз съм натворил зло и мъка. Изкупва ли се всичко това! Пък и защо от невинните?

Той е взрял в мене трескав поглед и чака отговор, ала какво да му отговоря. Та нали и аз това се питам: възмездие - да!, но защо и невинните трябва да плащат?

Жена му поглежда часовника си и ми идва на помощ:

- Стига, Илия, стига, изтормози човека! Ще съжалява, че сте се срещнали. Хайде, че остават десетина минути до рейса.

Ставаме. Аз подхващам болния под мишница и се изненадвам колко тежи отпуснатото му тяло. Тръгваме към перона. Хората съчувствено му правят път. Аз, двайсет години по-възрастният, изглеждам двайсет години по-млад от своя ученик! Помагам му да се настани в рейса. Той опитва да ми каже нещо за сбогом, но неочаквано се навежда и целува ръката ми. Една едра сълза притопля върху нея…

Бързо се извръщам, за да не види отчаяното ми лице, и почти изтичвам към моя рейс. Сядам и затварям очи, правя се, че заспивам. Ала това не помага - и през спуснатите клепачи виждам насилията и страданията на нашето време, чувам терзанията на един баща.

 
1998 г.