АНТИЧНОСТ
АНТИЧНОСТ
Приличаш, детство мое, на прекрасната античност -
каквото в теб живях, в живота ми вгради се.
Тъй древната Елада
от днешните очи наднича
на хората, останали достойни
и с високи мисли.
Стрелите ми, изхвърлени от лъкове върбови,
летяха сякаш варварите да улучат.
А раните в игрите,
временните болки
ми бяха школата Сократова,
в която учех.
Законите на Архимед открих покрай реката наша
и мачът с гумената топка бе моята спартакиада.
Не можеха със своя легион
да ме уплашат
момчетата от другия квартал
дори в засада.
Една хетера в моя сън вълнуваше ме нощем,
изгряла с голото си рамо на съседския прозорец.
Изпълвах с хекзаметрите за нея
непомерни площи
от ученическите си тетрадки,
тъй с нея си говорех.
Но, детство мое, като древната Елада
на времето из глъбините изчезна ти безславно.
Благодаря ти, че научи ме
да страдам
и да се радвам,
и въпроси трудни да задавам.
Какво от туй, че варварите надделяха,
жадни за разплата
и смисъла на преживяното с оръжия прогониха?
Остана споменът,
остана ми мечтата
за тебе, свят на детството,
с античната хармония.
МИНИСТРИТЕ
Министрите мълниеносно минават с черни лимузини,
оставят облаци от дим подире си в градчето -
изплуват сетне бавно римските руини
на форума античен, бюстовете на поети,
короните на петдесетгодишните липи и булеварда,
по който всеки ден кънтят стотици стъпки,
по който чувам детството си с виковете: „Варда!”,
възседнало велосипеда от възторзи тръпне…
Министрите мълниеносно минават с черни лимузини,
дори не махват на децата тук, пък и защо ли?
Пълзяха като охлюви към свойте върхове с години,
сега летят - и сити, и доволни в новите си роли.
Живеем с тях животи паралелни и различни.
Какво че някога в надутите им речи
ще чуем думите „народ”, „загриженост”, „обичам”,
какво че пътят им веднъж и нашето градче пресече?
Министрите мълниеносно минават и сирена вие,
и ослепително просветва преди кортежа лампа синя…
България, която вярвам, че сме точно ние,
отказва да е тяхната родина!
НЕВЯРНАТА СЪПРУГА
„…а каза ми, че е девойка,
кога я водех към реката.”
Ф. Г. Лорка
Не ме излъга. Даже ми разказа,
че има мъж, че той е мил, сърдечен.
Остави пръстена си в стъклената ваза
и роклята си през глава съблече.
Не бе като горещата испанка -
трапчинка малка да изрови кокът й.
Докато милваше ме, май заплака,
защото устните ми после бяха мокри.
Това бе всичко. Тръгна си веднага.
Тъй летен дъжд след пладне тръгва също.
И слънчогледите, поели влага,
към слънцето отново се извръщат.
Извърнах се и аз към младостта си:
любови нови нежно ми шептяха.
Въпросите дойдоха много късно,
а отговорите все трудни бяха.
Макар да е щастлив, човекът иска
да провери дали това така е
и пресметливо сам поема риска
на някой грях случаен.
НА ПЪТ
Аз не зная това какво точно ми коства -
мироглед по-широк или дръзка мечта -
не желая да ида до Бахамските острови,
до Египет да плавам, до Париж да летя…
Моят път в мен самия проектиран е вече,
в мен са гари, летища, пристанища. В мен.
И маршрутът прострян е далече-далече,
и навътре в душата. От ума одобрен.
В мен бушува везден и безспир Океанът,
в мен Хеопс пази своя загадъчен свят,
Монпарнас зеленей, пред триножник застанал
Модилиани е болен, а Бодлер - прокълнат…
Тръгвам, без да разбирам сега, без да зная
„сбогом” с вас да си взема ли, мога ли пак
да поема обратно, недостигнал до края,
да ви дам, че се връщам убедително знак:
тук, в България, в Стара Загора съм утре,
при поетите - автори на безсмъртни слова,
пропътували същите тези маршрути,
по които и аз от години вървя.
ЗВЕЗДОПАД
Поверието гласи, че падащата
звезда символизира нечия смърт.
Звездопад във полунощ: чудесна
гледка ще е за очите мои, знам.
Може от възторг дори да кресна.
Но възможно е като звезда да падна сам.
Сам да съм звезда от звездопада,
публиката ще крещи от радост тук.
Тъй, додето някой смъртно страда,
гледката забавна е за друг.
Ти, Живот, в една утроба раждаш
мъката ведно със радостта.
Притъпявам силната си жажда
да се радвам, щом ще носи тя
някому сълзи, дори и гибел,
някому нечакан земен ад…
С равнодушните очи на риба
гледам този ярък звездопад.
ПЛОЩАД „СЛАВЕЙКОВ”
Сърце на столицата, някога проникнах
и в теб, довеян с вятъра попътен.
Аз бях един провинциален Никой,
поискал да спечели любовта ти.
Как бях посмял? Списание „Септември”
едно стъпало бе и аз понечих
да го кача. Но… дръзкото ми темпо
с реалността бе във противоречие.
И аз като попарен вън излязох -
разобличен, бездарен и излишен.
Макар че Найден Вълчев бе ми казал
търпение да имам и да пиша.
В едно кафе след тази катастрофа
готов бях да прережа свойта вена.
Но драснах първата тревожна строфа
на бъдещето си стихотворение.
Във онзи миг все пак не се предадох,
помогна ми спасителното слово.
Сърце на столицата, ти ми даде
куража да се върна тук отново.
И аз дойдох. На простата скамейка
две фигури една до друга гледам:
баща и син с фамилия Славейков
ме канят сякаш да приседна редом.
