Велчо Милев

Че не съм стока, не съм, знам си го - хеле от шията нагоре и от кръста надолу.

Хубавата ми шия изведнъж преминава в ъгловато, скулесто лице с остра брадичка, остър нос, остри очи и подострени вежди, а в калъфа на устата ми се крие не език - бръснач: сякаш той е майсторил лицето ми. И не бръсне никого този бръснач, а реже, порязва и цепи наляво и надясно. Изпоскарал ме е този бръснач с целия свят и целият свят ме мрази, страни от мене, ненавижда ме. А от кръста надолу, какво да ви кажа, макар там всичко да ми е хубаво, хубаво издължено и хубаво заоблено, хубаво стегнато и хубаво меко, види ли хубав мъж, превръща се в мечка стръвница, готова да го глътне с всичкото му.

Не, не съм стока, знам си го. И ако в гърдите ми не блъска онова малко юмруче - сърцето ми, което хем разкарва кръвта ми, хем самото то се облива в кръв, щото е изранено отвсякъде, направо съм за боклука. Ама то не се вижда от нийде и от никого, скрито хем в гърдите ми, хем под хубавите ми гърди. Ами хубави са пустите, що да го крия, като тях не мога да скрия.

Не, не съм стока! Стока ли са един бръснач и една мечка стръвница, които вървят през света и не прощават на никого в тоя свят - не са. И прав е светът, че ги мрази, ненавижда ги и страни от тях, така де - от мене. Ами да страни, тъкмо път ми струва. Е, ще ми се и на мене някой път блага дума да кажа, блага дума да чуя, ами като не мога: отворя уста - порязвам, отворя уши - порязват ме… Що не съм например като Ирина, на Горския - хрисима благинка, дето вдига очите си само за очите на строгия си и почтен мъж. По-строг и по-почтен от него бил, казват, само кметът на централното село, направо светец. Или поне като съседите и съседките да съм, ама не и не - бръснач, боклук, грешница - и всичко туй натъпкано в мене.

Що не съм този, що не съм онзи?

Ама се питам сега, днес, в края на деня, посред зима, щото горкият ми мъж склопи очи, а в селцето ни - ни поп, ни ковчег. И за двете трябва да се иде в централното село, но така съм нарязала и нацепила всичките врати на селцето, че всичките са трикратно залостени за мене. Въздъхнах и си рекох: “Ивано, хич не се надай, ами постъкми мъртвеца, че впрегни коня в каруцата и поемай сама, няма кой друг!”

Е, палнах свещичка до главата на мъртвеца, той самият свещичка, прекръстих го, прекръстих се, после хвърлих чергила разни в каручката, че вън снегът тъничък, като бръснач, ала и като бръснач реже и той, и поех.

Кончето подтичва само, гони топлия си дъх, подгонено отзад от студа, а аз съм се заровила в чергилата и мълча, и мисля, и усещам в гърдите си онова малко юмруче как блъска, та чак сълзи избръсква от замръзналите ми очи.

Пътят се вие все покрай гората - замръзнал и той. И гората замръзнала, та пука, пука… И въздухът замръзнал, потъмнял от замръз и от свършека на деня. Замръз. Ама онуй, дето пука в гората, май е брадва - сече някой, краде. В друго време щях да спра, да го нарежа и нацепя, но сега отминавам - кончето отминава, бърза подир топлия си дъх, не му е до бракониери. И други, значи, секат и цепят, хем с брадви, ама щом не ги размахват пред света, като нея, може. Оставям, обаче, тази мисъл далече зад мене като замръзнало дърво и отминавам - да пука и тя, да пукне дано!

В голямото централно село влизам все още по светло, сипкаво светло, но светло. Нищо, че лампите светят.

Въх, кметството не свети! - стряскам се. Но спирам кончето пред сградата и влизам. А, приказва се в кметската стая, тихичко, но се приказва.

Отривам премръзналите си ръце да мога да почукам. И докато правя това, ща не ща, дочувам: “Тебе ще назнача. Тебе и никоя друга, да си ми подръка. Как можеш да се съмняваш!”

Хубаво, ама аз нямам време и посягам да почукам. Пустата ми премръзнала ръка обаче удря дръжката на бравата и вратата се отваря. Сумрачно-сумрачно, ала на фона на прозореца изведнъж стреснато се разплитат две сенки. Едната - на кмета, другата… на Ирина, хрисимата жена на Горския, макар да се шмугна зад шкафа.

- Какво има? - пита строго и почтено кметът. Нали е най-строг и най-почтен, както казват.

- Идвам за ковчег, господин кмете, мъжът ми…

- Обадете се на секретаря, той се занимава с тези неща. И… съболезнования! - казва накрая. Почтен човек!

Натоварваме ковчега със секретаря, те сега ги правят едни леки-леки, сетне минавам и покрай църквата да се обадя на отчето. То ми дъхва на винце, но обещава да дойде утре. Що да не дъхва на винце, службата му такава: за опело, за кръщене, за сватба - все кръвта на Сина Божий разливаме и пием, все тялото Христово дъвчем. Казвам си това, а си мисля за хрисимата благинка Ирина, на която преди час само завиждах, и за строгия почтен кмет - най-строгия и най-почтения! Значи и те бракониери, и те в тъмното секат, кой каквото може. А иначе…

Иначе зъбите ми започват да тракат. Пътят е същият и снежецът е същият - тъничък, но един такъв ветрец го наточва-наточва, та свети и съвсем избистря одевешния мътен въздух, ала и реже ли, реже.. Реже ме тънко, на тънки листенца, като ресторантски салам. Ни чергила го спират, ни нищо.

От минута на минута заглеждам ковчега зад мене. Там ще ми е завет, викам си, кой ще ме види в такова време, а и кончето си знае пътя - дирята го води, дъхът му го води, бърза и то да се прибере в топлия обор. То, ковчегът е за онзи свят, ама става и за този, като видях какво правят почтеният кмет и хрисимата Ирина… Май Горският ще си остане най-строг и най-почтен, викам си. И докато си го викам, настанявам се в ковчега, заветно е наистина, пак студено, но поне ветрецът не ме реже на тънко-на тънко, свисти само над мене и прави тишината и безлюдието неземни.

Ами неземни, чувам гласове, мъжки, на двама мъже, единият е на Горския, спипал е изглежда бракониера, дето го чух преди час да блъска с брадвата в гората, и му вика:

- Хиляда лева е глобата, мой човек, а може и затвор да има!

- Чакай бе, Горски, недей така, ще се разберем! - моли го онзи.

- Разбиране няма, има закон!

- Добре де, закон. Законът ще ми вземе хилядата лева и ще ме тикне в затвора. Що да не ти дам аз на тебе петстотин и да се разделим по живо по здраво. За тебе хаир и за мене, а? Ето, дръж, вземай, и ти по твоя път, аз по моя. Никой не ни е видял, ни чул, нали?

Горският изведнъж рече:

- Добре, бягай, че чувам каруца. Хайде, да те няма!

Гласовете секнаха като отрязани от ледения ветрец.

Боже, боже, викам си, значи и Горския!… Остана този свят съвсем без светец, а ти се кориш, Ивано: такава си била, онакава!

В този момент Горският подвикна на кончето ми:

- Тпру-у-у! - и си мърмори: - Каква е тази каруца по никакво време, каруца без каруцар и… ха, с ковчег! - Горският се навежда над мене и се сепва: - Бе… Ивано, ти ли си? Жива ли си?

- Жива съм - отвръщам. И го гледам ледено.

- Брей, помислих… - ухилва се Горският. - Жива си, ама ни жива, ни умряла май. Гледай, вкочанила си се!

Той се пресяга и уж заоправя завивките ми, загръща ме, а ръцете му се ровят право към пустите ми гърди. Така ли и под чергилата личат, пустите, та ги стигна с първото ровване и усетил ръцете си пълни с тях - стегнато меки и топли, изпъшка:

- Ох, Ивано-о…!

- Дий! - викнах аз. И премръзналото конче препусна от място. - В хорските джобове ровиш - викнах повторно, - и в ковчезите им ли искаш да ровиш. Мръсник!

Каруцата повлече Горския, завъртя го и го повали върху тънкия снежец. Пушката му, преметната на гърба му, изведнъж трясна оглушително: “Буммм…!”

Горският изрева уплашено. Още по-уплашено изрева и онзи, бракониерът, в гората. Трижди по-уплашено изцвили кончето ми и се понесе като крилато: като кон от онзи свят, който препускаше с ковчег за… този свят!

Пусти да опустее!

Пък аз си мислех, че аз не съм стока. Той целият не бил стока - и от шията нагоре, и от шията надолу. Само дето се правел на хрисим, почтен и строг. Ивано-о, трабваше да легнеш жива в ковчега, че да те вкочани и виевицата, та да го проумееш: свят има, светци няма, Ивано, свят от дяволи и дяволици. И едните хитри, и другите хитри - дяволиците съвсем си отрязали опашките, а дяволите си ги турили отпред, ама ги скрили в три чифта гащи - иди ги познай! И се правят на светци и светици.

Боже, дали ще стигне всичката гора на Горския за ковчег на този свят?

Щото има, къде-къде, по-големи дяволи и дяволици по света.