Печо Господинов

Добруджа, на която Йордан Йовков посвети живота си, днес е свободна. Уви, той не можа да участва на празника на нейното освобождение, защото смъртта ни го отне в разцвета на творческите му сили. Животът бе жесток към Йовков и в последните му дни - лиши го от най-голямата му радост, за която възторженият певец на Добруджа бе бленувал и работил.
Йордан Йовков се роди в гънките на Стария балкан, от когото наследи романтиката и пленяващите легенди на неговите хайдути. Тях той възпя с неподражаемо майсторство, в своите “Старопланински легенди”, които за дълго време ще стърчат в нашата литература като изключителни постижения на българския творчески дух. От приказките и песните на българските хайдути, още в своето ранно детинство, големият писател наследи и пламенната си приобщеност към светая светих на българина.
Израснал и възмъжал в просторна и хлебородна Добруджа, Й. Йовков се срасна с нея, приобщи се към нейната съдба и я обикна и одухотвори както никой друг преди него. Тя му стана истинска родина. Тук вдъхновеният поет на добруджанската равнина опозна красивото самоотречение, на което добруджанските българи бяха подвъргнати.
Тази приобщеност на Й. Йовков към Добруджа води началото си още от неговите ученически години. За тях ни спомня съученика на именития писател, народният учител Андрей Сарафов, който в един печатан спомен за Й. Йовков предава съдържанието на неговото класно упражнение - “Бъдни вечер в Котленския и Добруджанския край”. Още тогава бъдещият певец на Добруджа е проявявал удивителна осведоменост за бита и нравите на тази българска покрайнина. Учителят по български език, известният писател Иван Грозев, като чул “домашното упражнение” на Й. Йовков, според А. Сарафов, казал: “Драги ученици, вие имате в класа си бъдещ писател, който е надарен с тънка и дълбока наблюдателност…”
От тези ранни години и до последните дни на писателя, неговата лична съдба винаги е била тясно свързана с изпитанията и с борбите на добруджанските българи. Народен учител в Добруджа, винаги в близък досег с тях, Й. Йовков можа да ги опознае и обикне и да се приобщи към техните страдания, които станаха и негови.
В едно свое писмо от 1918 г., отправено до познатия български общественик Гр. Василев, Й. Йовяков пише: “Нашето село (б. м. Чифуткьой) пострада твърде много от войната - голяма част от селото изгоря, хората бяха отвлечени”…Все по това време той пише на своя приятел: “В тая минута аз виждам през прозореца си да се точат по шосето към Варна колони от обози, пехотни части, батареи и ескадрони. Те си отиват не тъй, както бяха дошли: мълчаливи, без ура, без музика, сломени и убити, някакви печални призраци под непрестанния дъжд и мъгливото небе. Има нещо много тъжно и много болно в тия зрелища, с които се завършват епическите походи в Добруджа”.
Тези свидетелства на Й. Йовков са най-красноречивото доказателство за неговата приобщеност към нашата народностна и по-специално - към добруджанската трагедия.
Само благодарение на тази своя приобщност, големият писател можа да възкреси в трайни и художествени образи онези наистина трагични дни, когато изпитанията бяха прелели чашата и горчилата им изтерзаха едно нещастно, но велико поколение.
Но Й. Йовков можа още по-добре да опознае своя героичен народ в годините на неговите изпитания, когато като писател-боец взе живо участие в българските военни походи през Балканската, Междусъюзническата и Европейската война. Така, подобно малцината други свои събратя, той се кръсти в страданията на своя народ и успя да овладее историческите повели на България. Още от това време те бяха и останаха за Й. Йовков единствена най-съкровена цел на живота му.
По тази причина, в годините, когато българските народностни блянове, развенчани и похулени, бяха жестоко поругани от победителите ни, певецът на Добруджа не загуби самообладание, нито се разколеба в своята вяра и в приобщеността си към своя и към нашия отечествен дълг. И когато поражението и духовното разтление господстваха над политическа и културна България, той беше - и смъртта го завари на вярна стража - на фронта на българската народностна борба.
Чрез своите вдъхновени военни разкази и особено с преклонението си пред кръстните страдания на българска Добруджа, като писател-боец Й. Йовков всеотдайно работи и твори за осъзнаване и пробуждане на българското самочувство и за разрастване на омаломощените народностни и духовни сили на народа ни.
Ето, в тази атмосфера се родиха безсмъртните образи на Й. Йовков - тези редки изваяния за несломимостта на българския дух. В тези свои творчески постижения той вложи синовната си обич към заробена Добруджа, одухотвори ги с непомрачената привързаност на добруджанци към общото ни отечество и така направи от тях символи на нова България. А тази нова България израсна и възмъжа под голготските мъки на Ньой.
Й. Йовков не е локален писател: за него Добруджа бе само повод да ни приобщи към зреещата борба за утвърждаване и самозапазване на българския дух. Наистина, това не бе неговата единствена и пряка цел, но в своята сърцевина творчеството му се свеждаше към тази върховна задача на времето. Битът и нравите, локалното у него, бяха само атмосферата, в която се изявяваше тази негова воля, едновременно и върховна повеля на нашата съвременност.
Би могло да се спори в каква степен Й. Йовков е битов добруджански писател, но в една посока всички трябва да се съгласим: той беше велик будител на българското самочувство и самосъзнание. За тази негова дейност идните поколения винаги ще си спомнят с преклонение и с обич. Но най-вече ще му бъдат признателни добруджанските българи, защото, като малцина други български писатели, той направи от тяхната родина народностен блян на културна и политическа България.

1941